Р Е Ш Е Н И Е
№ 260786
гр. Пловдив, 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при
секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното
от млaдши съдия Чипова в. гр. д. № 532 по описа на съда за 2021 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, подадена чрез пълномощника му
адвокат Н., против Решение № 261875 от 23.12.2020 г., постановено по гр. дело №
7590 по описа на РС – Пловдив за 2020 г., с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя против С.Г.К. искове за установяване на паричните притезания,
удостоверени със Заповед № 1996/27.04.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 4352/2020 г. по описа на РС
– Пловдив за сумата от 536,86 лв. – главница, формирана от неплатени месечни
абонаменти, използвани услуги и неустойки, дължими по договор за мобилни услуги
№ ***, допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № *** и договор
за мобилни услуги № ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда – 03.04.2020 г., до окончателното
погасяване.
В
жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното
решение. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл
по направеното от него искане за постановяване на неприсъствено решение, като
така е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Навежда
доводи, че фиксираните месечни абонаментни такси се дължат по силата на
сключването на договорите за мобилни услуги. В тази връзка посочва, че след
като в обжалваното решение е прието за доказано, че договорите за мобилни
услуги са сключени, то липсва правна логика претендираните месечни абонаментни
такси да не бъдат присъдени. В жалбата се подчертава, че ответникът не е оспорил
получаването на допълнителните мобилни услуги извън стандартните пакети, чието
заплащане се претендира, както и че неправилно е отчетена доказателствената
стойност на представените от ищеца фактури. Излагат се доводи, че
претендираната сума в размер 177,93 лв. не представлява неустойка, както
неправилно е приел съдът, а разликата между цената на устройство Tablet Prestigio Grace 3157 7
без абонамент и заплатената при предоставянето му преференциална цена, като
същата е начислена поради неизпълнение на потребителя да заплати абонаментните
такси по договор с предпочетен номер +*** и цели да компенсира мобилния
оператор за това, че е направил значителна отстъпка от пазарната цена на
устройството. Посочва се, че в мотивите си съдът погрешно е приел, че не е
налице виновно неизпълнение от страна на ответника. Оспорват се и изводите на
съда за нищожност на неустоечните клаузи. Искането
към въззивния съд е за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с
което предявените искове да бъдат уважени в цялост. Претендират се разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Производството пред
първата инстанция е образувано по предявени от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД против С.Г.К.
по реда на чл. 422 ГПК кумулативно обективно съединени искове за установяване
на паричните притезания, удостоверени в Заповед № 1996/27.04.2020 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 4352/2020 г. по
описа на РС – Пловдив, за сумата от 536,86 лева - главница, формирана от
неплатени месечни абонаменти, използвани услуги и неустойки, дължими по договор
за мобилни услуги № ***, допълнително споразумение към договор за мобилни
услуги № *** и договор за мобилни услуги № ***, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 03.04.2020
г. до окончателното погасяване. В исковата молба се твърди, че между страните
по делото бил сключен договор за мобилни услуги от 27.11.2017 г. с предпочетен
номер +*** за срок от 24 месеца с избрана програма „Тотал 24,99 с неограничени
национални минути и роуминг в зона ЕС“ и стандартен месечен абонамент в размер
на 24,99 лв. Сочи, че ответникът не изпълнил задължението си по договора в общ
размер на сумата от 74,01 лв., представляваща неплатени абонаментни такси и
използвани услуги за отчетен период 18.01.2018 г. – 17.04.2018 г. Вследствие на
неизпълнението мобилният оператор начислил неустойка в размер на 62,46 лв.,
равна на три месечни абонаментни такси. На 27.11.2017 г. между страните било
сключено и допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен
номер +*** за срок от 24 месеца по програма „Тотал 24,99 Коледа 2017“ със
стандартен месечен абонамент в размер на 24,99 лв. Ответникът не изпълнил
задълженията си по споразумението в общ размер на 85,65 лв., представляващи
неплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 18.01.2018 г.
– 17.04.2018 г., поради което мобилният оператор начислил неустойка в размер на
62,46 лв., равна на три месечни абонаментни такси. В исковата молба се твърди
още, че на 15.02.2018 г. между страните бил сключен договор за мобилни услуги с
предпочетен номер +*** за срок от 24 месеца по програма „Интернет 15,99“ със
стандартен месечен абонамент в размер на 15,99 лв. и промоционален такъв в
размер на 13,99 лв. Ответникът не изпълнил задълженията си по договора в общ
размер на 30,36 лв., представляващи неплатени абонаментни такси за отчетен
период 18.01.2018 г. – 17.04.2018 г., поради което мобилният оператор начислил
неустойка в размер на 43,99 лв., ненадвишаващ трикратния размер на стандартните
месечни абонаменти. На 15.02.2018 г. по повод посочения по-горе договор с
предпочетен номер +*** мобилният оператор предоставил на ответника устройство
марка Tablet Prestigio Grace 3157 7. Вследствие неизпълнението по договора за
ответника възникнало задължение за заплащане на сума в размер на 177,93 лв.,
представляваща разликата между цената на устройството без абонамент и
заплатената при предоставянето му преференциална цена и начислена във фактура №
**********/18.06.2018 г. Горепосочените задължения били индивидуализирани в
следните фактури: фактура № **********/18.02.2018 г. за отчетен период
18.01.2018 г. – 17.02.2018 г., със срок за плащане: 05.03.2018 г., издадена за
сумата от 73,57 лв., представляваща неплатени абонаментни такси и използвани
услуги, от която се претендира сумата от 54,37 лв. поради извършено частично
плащане в размер на 19,20 лв., което погасило задължението за абонаментна такса
и използвани услуги за предпочетен номер +*** до размер на 23,14 лв.; фактура №
**********/18.03.2018 г. за отчетен период 18.02.2018 г. – 17.03.2018 г., със
срок за плащане: 02.04.2018 г., издадена за сумата от 71,70 лв., представляваща
неплатени абонаментни такси и използвани услуги; фактура № **********/18.04.2018
г. за отчетен период 18.03.2018 г. – 17.04.2018 г., със срок за плащане:
03.05.2018 г., издадена за сумата от 63,95 лв., представляваща неплатени
абонаментни такси; фактура № **********/18.06.2018 г. за отчетен период
18.05.2018 г. – 17.06.2018 г., със срок за плащане: 03.07.2018 г., издадена за
сумата от 346,84 лв., представляваща неплатени неустойки и дължима сума за
мобилно устройство.
В срока
по чл. 131 ГПК не е подаден отговор на исковата молба.
С атакувания
съдебен акт предявените искове са отхвърлени изцяло. Първоинстанционният съд е
приел, че от събраните доказателства може да се направи извод за наличието на
облигационна връзка между ищеца и ответника по предоставяне на мобилни услуги,
но е изложил становище, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа
на твърденията на ищеца, че същият е изправна страна по договора и е
предоставял съответните мобилни услуги. В мотивите си съдът е приел още, че тъй
като мобилният оператор не е доказал изпълнение на задължението си за
предоставяне на мобилни услуги на абоната, не е налице виновно неизпълнение на
договора от страна на последния, което да е основание за едностранното му
прекратяване от страна на оператора. В тази връзка съдът е приел, че липсва една
от материалноправните предпоставки за възникване на задължение на потребителя за
заплащане на неустойка в размер на месечните абонаментни такси, както и
неустойка, равна на отстъпката за предоставеното устройство. В допълнение съдът
е изложил съображения за нищожност на клаузите от договора за мобилни услуги от
27.11.2017 г., установяващи задължение за неустойка в случай на прекратяване на
договора в размер на месечните абонаментни такси до края на срока му.
При извършената служебна проверка на
решението съобразно правомощията си по
чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269,
изр. 2 ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за
спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013
г. на ОСГТК, ВКС.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки доводите на
страните, както и посочените предели на въззивната проверка, съдът приема за
установено следното:
От
събраните по делото писмени доказателства се установява, че между страните по
делото са сключени договори за предоставяне на мобилни услуги, както следва:
На
27.11.2017 г. е сключен договор за мобилни
услуги с предпочетен № +*** при
абонаментен план Тотал 24,99 и месечна абонамента такса в размер на 24,99
лева с ДДС за срок от 24 месеца, считано от 27.11.2017 г.
На
14.07.2017 г. е сключен договор за мобилни услуги с предпочетен № +*** при
абонаментен план Тотал 14,99 и месечна абонамента такса в размер на 14,99 лева
с ДДС за срок от 12 месеца, считано от 14.07.2018 г. На 27.11.2017 г. е
сключено допълнително споразумение, с което договорът е изменен, като между страните е уговорен нов
абонаментен план при месечна абонаментна такса в размер на 24,99 лв. с ДДС, а
срокът за ползване на услугите, предоставяни от оператора на потребителя, е
продължен до 27.11.2019 г.
На
15.02.2018 г. между страните е сключен договор за мобилни услуги с предпочетен номер +*** по план „Интернет
15,99“ за срок от 24 месеца, считано от 15.02.2018 г.
Във връзка с този договор ищцовото дружество е предоставило на ответника
устройство Tablet Prestigio Grace 3157 7 срещу цена от 14,99
лв. при стандартна цена на устройството от 255,90 лв. и отстъпка от 240,91 лв.
Получаването на устройството се установява от съдържащото се в договора изрично
изявление на ответника, че с подписването му е предоставен един брой
устройство.
По
делото са представени и Общи условия на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД за взаимоотношения с
потребители на електронни съощителни услуги в сила от 10.09.2010 г., изменени
последно на 30.06.2017 г. Същите не носят подписа на ответника, но съдът
намира, че тяхното приемане е обективирано в подписаните от потребителя и
приложени към всеки един от горепосочените индивидуални договори декларации-съгласие,
съдържащи удостоверителното му изявление, че е получил екземпляр от Общите
условия към договора за мобилни услуги, съгласен е с тях и се задължава да ги
спазва. Съгласно чл. 23, б. „б“ от ОУ на мобилния оператор месечният абонамент
осигурява достъп до услугите, за които е сключен индивидуалният договор, и
включва разходите за поддръжка на мрежата, като се предплаща от потребителя
ежемесечно, в размери съобразно избрания от потребителя месечен план, а
съгласно б. „в“ от ОУ „месечната цена за ползвани услуги“ представлява сумата
от стойността на всички услуги, ползвани от потребителя през дадения месец, в
т. ч. всички осъществени от него повиквания, кратки съобщения, месечни такси за
ползване на допълнителни услуги и др. Съгласно чл. 19б, б. „в“ от ОУ мобилният
оператор има право едностранно да прекрати индивидуален договор, сключен с
абонат, в случай, че потребителят не е платил дължими суми след изтичане на
сроковете за плащане по индивидуалния договор, съответно ОУ. В чл. 26 от ОУ се
предвижда, че при ползване на услуги чрез индивидуален договор, какъвто е и
настоящия, заплащането на ползваните услуги се извършва въз основа на фактура,
която се издава ежемесечно на името на потребителя. При сключване на
индивидуален договор всеки потребител – страна по договора бива уведомяван за
датата от месеца, на която ще му бъде издавана фактура, като неполучаването на
фактурата не освобождава потребителя от задължението му за заплащане на
дължимите суми. Съгласно чл. 27 от ОУ плащането на посочената във фактурата
сума се извършва в срока, указан във фактурата, но не по-късно от 18 дни след
датата на издаването ѝ, като при неспазване на срока потребителят дължи
неустойка за забава в размер на законната лихва за всеки ден закъснение.
По делото са представени и четири
броя издадени от ищцовото дружество фактури от 18.02.2018 г., от 18.03.2018 г.,
от 18.04.2018 г. и от 18.06.2018 г., в които са индивидуализирани процесните
вземания. Претендираните от ищеца суми, отразени в първите три фактури, включват
незаплатени абонаментни такси и стойността на използваните от потребителя услуги
извън включеното в съответния абонамент за следните предпочетени номера: +***, +*** и +***. Настоящият
въззивен състав приема въз основа на събраните писмени доказателства и предвид
липсата на оспорване от ответната страна, че ищцовото дружество е изпълнило
задълженията си, поети със сключените договори. Макар че посочените по-горе фактури
като частни документи, които не съдържат неизгодни за страната, която ги
представя факти, не се ползват с материална доказателствена сила, те имат
доказателствена стойност и подлежат на преценка, наред с другите доказателства
по делото. В тях се съдържат данни за извършените обаждания от абоната и
ползването на други мобилни услуги от конкретния номер, като следва да се
подчертае, че представените фактури и справките към тях не са оспорени от
страна от ответника. Отделно от това, съдът намира, че цената за месечните
абонаментни планове се дължи от ответника, тъй като възникването на
задължението за заплащането ѝ е обусловено от самото предоставяне от
мобилния оператора на достъп на потребителя до мрежата му. Така, след като
между страните валидно е възникнало договорно правоотношение за конкретни
абонаментни планове с посочени месечни такси, то плащането им се дължи независимо
от това дали съответните мобилни услуги, включени в абонамента, са ползвани или
не. По делото не се установява, а и не се твърди, по време на действие на
договора ответникът да е сезирал мобилния оператор относно обстоятелството, че достъпът
му до мрежата е бил ограничен, съответно че не е получавал съответните мобилни
услуги в уговорения обем. Предвид горното и доколкото от страна на ответника не
са представени доказателства за плащане на дължимите суми по договорите за
абонаментни такси и ползвани услуги, то исковете на ищеца за установяване на
тяхното съществуване следва да бъдат уважени.
В приложените по делото договори
за мобилни услуги от 27.11.2017 г. и
14.07.2017 г., ведно с допълнителното споразумение към него от 27.11.2017 г., се
предвижда, че в случай на прекратяване на договора през първоначалния срок по
вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на
сумата от стандартните месечни абонаменти за съответния абонаментен план до
края на срока на договора, а ако е предоставено устройство за ползване на
услуги и разликата между стандартната цена на устройството по действащата към
предоставянето ценова листа на оператора и заплатената цена от потребителя. В конкретния
случай на потребителя не е предоставено такова устройство при сключването на
посочените договори. Според настоящия състав на съда неустойка в размер на
всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока му би довела
до резултат, при който мобилният оператор по прекратения договор да получи
имуществена облага от потребителя в размер, какъвто би получил, ако договорът
не беше прекратен, но без да предоставя ползването на услугата по договора. Тоест
за оператора би бил постигнат резултатът на реалното изпълнение, без той да е
предоставил дължимата насрещна престация. Така уговорената клауза излиза извън
присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и създава
условия за неоснователно обогатяване на предоставящия услугата мобилен оператор,
а и нарушава принципа за справедливост, което води до извод за нищожност на
уговорката поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД. По тази причина същата не поражда задължения за ответника. Освен това клаузата
е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
висока неустойка. Съдът намира за ирелавантно обстоятелството, че в случая от
страна на ищцовото дружество са начислени и се претендират неустойки в
редуциран размер, а именно в размер на три месечни абонаментни такси. С оглед
липсата на изразено от страните съгласие за изменение на сключения между тях
договор не може да се приеме, че в отношенията с потребителя се прилага
неустоечната клауза със съдържанието, предвидено в твърдяната в исковата молба спогодба
от 11.01.2018 г. между ищеца и Комисията за защита на потребителите.
В чл. 11 от представения по
делото договор за мобилни услуги от 15.02.2018 г. се предвижда, че при
прекратяване на договора преди изтичане на уговорения срок по вина или
инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по договора или
други документи, свързани с него, в това число приложимите ОУ, последният дължи
за всяка СИМ карта, по отношение на която е налице прекратяване: (а) неустойка
в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до
изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да
надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти, като в
допълнение на това потребителят дължи и възстановяване на част от ползваната
стойност на отстъпките от абонаментните планове, съответстваща на оставащия
срок на договора, и (б) в случаите (като настоящия), в които е предоставено
устройство за ползване на услуги, потребителят дължи и такава част от разликата
между стандартната цена на устройството съгласно ценовата листа, действаща към
момента на сключване на договора, и заплатената от него при предоставянето му,
каквато съответства на оставащия срок на договора. Анализирайки горепосочената
клауза, въззивният съд намира, че договорът предвижда две кумулативно дължими
неустойки. Уговореното вземане за част от разликата между стандартната цена на
устройството съгласно ценовата листа, действаща към момента на сключване на
договора, и заплатената от потребителя при предоставянето му има неустоечен
характер по смисъла на чл. 92 ЗЗД, независимо от начина, по който е означено. Предвиждането
в потребителския договор за едно и също неизпълнение две различни и
едновременно дължими санкции надхвърля обезпечителната и обезщетителната
функция на неустойката и води до извод за противоречие на клаузата с
разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя да
заплати необосновано висока неустойка. Следва да се отбележи още, че
неустойката по б. „а“ е уговорена в полза на ищеца се съизмерва с пропуснати по
самия договор месечни абонаменти за услуга, която не е предоставена и не е
ползвана от потребителя и за която няма пречка да бъде предоставена на други
абонати, доколкото след прекратяването на договора операторът си възстановява
възможността да предлага услуги чрез освободения мобилен номер на нови клиенти.
Отделно от това, размерът на тази неустойка е обвързан не
с уговорените от страните месечни абонаменти, а с т.нар. „стандартни“ месечни абонаменти, които в конкретния случай
са в по-висок размер. Договорът предвижда, че размерът на неустойката се
завишава допълнително и с „част от ползваната стойност на отстъпките от
абонаментните планове, съответстващи на оставащия срок на договора“. Същият
е бланков, като с оглед начина на
попълването му не може да се направи извод, че на потребителя не е осигурена
възможност да внася промени в неговото съдържание и да включва нови условия по
изпълнението на договорната връзка, в т. ч. да изрази воля по отношение на
клаузата за неустойка.Така, предвид неравноправния характер на клаузата и
обстоятелството, че същата не е индивидуално уговорена, се налага извод за
нейната нищожност на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Ето защо исковете за заплащане на неустойка
по процесните договори се явяват неоснователни, поради което правилно са
отхвърлени от първоинстанционния съд.
В
допълнение, следва да се отбележи, че неоснователно се явява възражението на
ищеца за липса на произнасяне от страна на районния съд по искането му за
постановяване на неприсъствено решение, доколкото от протокола от проведеното в
рамките на първоинстанционното производство открито съдебно заседание е видно,
че по така направеното искане съдът е изложил, че не са налице кумулативно
изискуемите предпоставки за постановяване на неприсъствено решение.
По така
изложените съображения съдът намира подадената въззивна жалба се явява частично
основателна, а първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с
която е отхвърлена претенцията на ищцовото дружество за сумата от 190,02 лв.,
формирана от неплатени месечни абонаменти и използвани услуги, и да се потвърди
в останалата обжалвана част.
При този
изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски имат и
двете страни, но тъй като въззиваемият не е претендирал такива, в негова полза
разноски не следва да бъдат присъждани. Жалбоподателят претендира следните
разноски – за заповедното производство сумата от 385 лв., включваща 25 лв.
държавна такса и 360 лв. адвокатско възнаграждение, за първоинстанционното
производство – сумата от 25 лв. за заплатена държавна такса, за въззивната
инстанция – сумата от 25 лв. за заплатена държавна такса. Съразмерно с
уважената част от исковете на жалбоподателя следва да се присъдят разноски,
както следва: за заповедното производство в размер на 136,27 лв., а за
производството пред първата и пред въззивната инстанция в размер от по 8,85 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 261875 от 23.12.2020 г., постановено
по гр. дело № 7590 по описа на РС – Пловдив за 2020 г., в частта, с която са
отхвърлени исковете на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********, против С.Г.К.,
ЕГН: **********, за установяване на паричните притезания, удостоверени със
Заповед № 1996/27.04.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 4352/2020 г. по описа на РС – Пловдив, за сумата
от 190,02 лв., формирана от неплатени месечни абонаменти и използвани услуги,
дължими по договор за мобилни услуги № ***, допълнително споразумение към
договор за мобилни услуги № *** и договор за мобилни услуги № ***, обективирани
по фактура № **********/18.02.2018 г., фактура №
**********/18.03.2018 г. и фактура № **********/18.04.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 03.04.2020 г., до окончателното погасяване, като
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
С.Г.К., ЕГН: **********, дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********, сумата
от 190,02 лв., формирана от неплатени месечни абонаменти и използвани услуги,
дължими по договор за мобилни услуги № ***, допълнително споразумение към
договор за мобилни услуги № *** и договор за мобилни услуги № ***, обективирани
по фактура № **********/18.02.2018 г., фактура №
**********/18.03.2018 г. и фактура № **********/18.04.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 03.04.2020 г., до окончателното погасяване,
за която сума е издадена Заповед № 1996/27.04.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4352/2020 г. по описа на РС – Пловдив.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261875 от 23.12.2020 г., постановено
по гр. дело № 7590 по описа на РС – Пловдив за 2020 г., в частта, с която са
отхвърлени исковете на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********, против С.Г.К.,
ЕГН: **********, за установяване на паричните притезания, удостоверени със
Заповед № 1996/27.04.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 4352/2020 г. по описа на РС – Пловдив, за сумата
от 346,84 лв., формирана от неплатени неустойки, дължими по договор за мобилни
услуги № ***, допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № *** и
договор за мобилни услуги № ***, обективирани по фактура № **********/18.06.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 03.04.2020 г., до окончателното погасяване.
ОСЪЖДА С.Г.К., ЕГН: **********, да заплати на „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 136,27 лв. – разноски в
заповедното производство, сумата от 8,85 лв. – разноски в
производството пред първата инстанция, и сумата от 8,85 лв. – разноски в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: