Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 06. 10. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на осми юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 13223 по описа на Софийския градски съд за 2018 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от П.Г.Д., ЕГН **********, адрес ***,
адрес на пълномощника град София, ул. „********(въззивник). С нея се оспорва
Решение № 464424, постановено на 06. 08.
2018 г. от Софийския районен съд, 24-ти състав, по гр. д. № 14179 по описа на
Софийския районен съд за 2017 г. С посоченото решение са отхвърлени предявените
искове от въззивника за прогласяване на нищожността на договор за прехвърляне
на идеални части от недвижима вещ; за разваляне на същия договор; и за
установяване на правото на собственост на въззивника върху идеалните части от
недвижимата вещ.
Въззивникът
твърди, че решението е неправилно. За да отхвърли главния от двата евентуално
съединени иска за прогласяването на нищожността на договора, районният съд
необосновано направил извода, че договорът има „друг“ мотив (а не дарствен),
поради което има и основание. Всъщност, настоява въззивникът, всеки мотив,
различен от дарствения, прави договора за дарение нищожен поради липса на
основание. Твърди, че районният съд не е взел предвид цялостната установена
фактическа обстановка, от която било видно, че дарението било в тясна връзка с
други възмездни облигационни отношения между страните.
По отношение
на втория евентуално съединен иск за прогласяването на нищожността по чл. 226.,
ал. 3. от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), въззивникът поддържа, че
районният съд необосновано е отхвърлил и него, този път поради пълно
несъобразяване на цялостните взаимоотношения между страните. Според него тези
взаимоотношения всъщност пораждат противоречие между изискуемия дарствен мотив
и действителните цели на сделката, което на свой ред създава противоречие и със
закона, и със добрите нрави.
Спрямо третия
евентуално съединен иск за развалянето на договора, въззивникът е на мнение, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че е погасен по давност. Твърди, че
всъщност погасителната давност не е започнала да тече от момента на сключването
на договора, както приел районният съд, а е започнала да тече от момента, в
който преобразуващото право е възникнало и е можело да бъде упражнено. Посочва,
че, съобразно уговореното, това преобразуващо право (за развалянето на
договора) е възникнало в по-късен момент, едва след сбъдването на определено
отлагателно условие: неизпълнението на друг договор от дарения и развалянето му
(на другия договор). Поискал е присъждането на разноски в откритото заседание.
По отношение
на последния иск (за установяване на правото на собственост), въззивникът
твърди, че основателността на който и да е от предходните евентуално съединени
искове обуславя основателността и на този иск, който също трябва да бъде
уважен. Претендира разноски.
В срока по чл.
263., ал. 1. от ГПК са постъпили отговори на въззивната жалба от: „Б.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на
управление ***, ж. к. „Лозенец“, ул. „********адрес на пълномощника град София,
пл. „********, ет. 1., ап. 1.; „С. - 1878” ЕООД, ЕИК ********седалище и адрес на управление ***.; и
„Б. И.г“ ЕООД, ЕИК ********седалище
и адрес на управление ***, адрес на пълномощника град София, пл. „********, ет.
1., ап. 1. (по-нататък обозначавани като „въззиваеми дружества“). Представените
от въззиваемите дружества отговори на въззивната жалба са идентични. Твърди се,
че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение: правилно и
законосъобразно. Според въззиваемите дружества от уговорката за развалянето на
договора за дарение не може да се направи еднозначен извод, че основанието на
договора е различно от дарствен мотив. Ако ли пък се приеме, че по тази
уговорка липсва дарствен мотив и противоречи на чл. 227. от ЗЗД, то е налице
частична нищожност (нищожност на съответната клауза от договора, а не на целия
договор за дарение). Възразяват също така, че правото по чл. 227., ал. 3. от ЗЗД е преклудирано. Във връзка с иска за развалянето на договора за дарение
поддържат, че основанията за това са посочени в чл. 227. от ЗЗД, а предявеният
иск не се покрива с нито едно от тях и освен това е преклудиран съобразно чл.
87., ал. 4. от ЗЗД. Правят възражение за изтекла петгодишна придобивна давност,
твърдейки, че са владели добросъвестно въз основа на договора за дарение. Всяко
едно от въззиваемите дружества претендира разноски. Въззиваемото дружество “С. -
1878” ЕООД
е направило възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на въззивника. Синдикът на въззиваемото дружество „Б.“
АД е потвърдил процесуалните действия, извършени пред въззивния съд.
След като разгледа становищата на страните и
съобрази правото и събраните по делото доказателства, съдът направи следните
правни и фактически изводи.
Въззивната
жалба е процесуално допустима. В резултат на служебната проверка на обжалваното
решение, съдът намира, че то е валидно и допустимо. Обстоятелството, че спрямо
едно от въззиваемите дружества („Б.“ АД) е било открито производство по
несъстоятелност преди предявяването на иска не обуславя спирането на процеса.
Това е така, защото спирането по чл. 637., ал. 1. от Търговския закон се отнася
само за дела за вземания срещу твърдения длъжник, не и за дела по установителни
и преобразуващи искове срещу него.
От събраните
пред районния съд доказателства се установява, че между въззивника и други
физически лица и въззиваемото дружество „Б.“ АД е бил сключен предварителен
договор за отстъпване на право на строеж (л. 8. от делото на Софийския районен
съд; между страните е безспорно, че този договор е подписан). Предмет на
предварителния договор е учредяването на право на строеж в полза на
въззиваемото дружество върху урегулиран поземлен имот с актуален идентификатор
68134.1932.2203 (планоснимачен номер по предходен план 648, квартал 12, парцел VI) по кадастралния план на град
София, местност „Манастирски ливади – запад“; поземленият имот е с площ в
размер на 1323 квадратни метра съобразно скицата по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-68/02. 12. 2010 г. на
изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър
(по-нататък „процесен имот“). Въззиваемото дружество на свой ред се задължава
да прехвърли правото на собственост върху някои от построените обекти в полза
на учредителите (въззивника и другите физически лица).
През 2010 г.
между въззивника и въззиваемото дружество „Б.“ АД е сключен нов договор в
нотариална форма (л. 6. от делото на Софийския районен съд), по силата на който
въззивникът е прехвърлил на дружеството идеални части от процесния имот,
равняващи се на 15 квадратни метра (посочената обща площ на процесния имот в
нотариалния акт е 1282 квадратни метра). В т. 3. от този договор е уговорена
възможност в полза на въззивника да развали договора, ако въззиваемото
дружество не изпълни сключения преди това между тях предварителен договор.
Страните по
предварителния договор са изпратили нотариална покана на въззиваемото дружество
през 2016 г., с която са поискали този договор да бъде развален. Нотариалната
покана е била връчена чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47., ал. 1.
от ГПК на 31. 08. 2016 г., като на 13. 09. 2016 г. екземпляр от нея е бил
връчен на П.И. Радев, член на Съвета на директорите на „Б.“ АД.
При така
установената фактическа обстановка съдът съобрази от правна страна следното.
Дарението е
едностранен договор, по силата на който дарителят отстъпва веднага и
безвъзмездно нещо на дарения, който го приема: чл. 225., ал. 1. от ЗЗД. С
понятието „разваляне“ законът обозначава заличаването с обратна сила на
правните последици на сключен договор поради виновното му неизпълнение: чл. 87.
от ЗЗД. Развалянето е приложимо само при двустранните договори, то не се
прилага при едностранните договори, какъвто е дарението (така изрично чл. 87.,
ал. 1. от ЗЗД). За дарението законът използва понятието „отмяна“, като основанията за
отмяна на дарението са уредени в чл. 227. от ЗЗД. Освен това страните могат да
уговорят условие или тежест, стига само те да са възможни (чл. 226., ал. 3. от ЗЗД). Тежестта е задължение за дарения, което е добавъчно спрямо дареното. Тя
може да е уговорена в полза на дарителя и това не превръща договора за дарение
в друг възмезден договор, стига тежестта да продължава да е само нещо
допълнително. Приелият дарението с тежест, която е възможна, е длъжен да я
изпълни. При неизпълнение на тежестта в правната теория К.Ц.допуска, че
дарителят може да поиска развалянето на дарението въз основа на чл. 87. от ЗЗД.
Формално
погледнато, в разглеждания случай би могло да се приеме, че е налице договор за
дарение, като дареният „Б.“ АД е поел тежестта да изпълни задълженията си по
друг договор: предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу
задължение за построяването на сграда и прехвърлянето на правото на собственост
върху някои от изградените в нея самостоятелни обекти. По силата на
предварителния договор въззиваемото дружество „Б.“ АД е поело задължение да
изготви работен проект за строежа (чл. 3. 2. от предварителния договор), като и
двете страни (и „Б.“ АД, и физическите лица) са се задължили да сключат окончателния
договор в петнадесетдневен срок от одобряването на работния проект. Така
изпълнението на предварителния договор от страна на „Б.“ АД всъщност се
изразява преди всичко в изготвянето на работен проект и сключването на
окончателен договор. Самото задължение за построяване на проектираното е щяло
да възникне със сключването на окончателния договор (видно от чл. 3. 3. от
предварителния договор, който предвижда сключването на окончателен договор за
извършване на строителство). Затова, ако приемем, че е налице дарение с тежест,
тежестта би се изразявала в изготвянето на работен проект и сключването на
окончателен договор за учредяване на право на строеж срещу извършване на
строителство и прехвърляне на правото на собственост върху някои от изградените самостоятелни обекти.
В дадения
случай обаче настоящият съдебен състав приема, че сключеният впоследствие
договор между въззивника и въззиваемото дружество „Б.“ АД по същество не е
дарение. Съображенията за това са следните.
За
определянето на вида на договора се изследва преди всичко неговото съдържание,
а не начинът, по който страните формално са го обозначили. С процесния
прехвърлителен договор (на л. 6. от делото на Софийския районен съд)
въззивникът прехвърля правото на собственост върху 15 квадратни метра от
недвижимия имот, а въззиваемото дружество „Б.“ АД се съгласява с благодарност
да го приеме. Дотук съдържанието на договора напълно съответства на съдържание
на договор за дарение. По-нататък обаче в т. 3. е уговорено преобразуващо право
в полза на въззивника да развали прехвърлителния договор, ако въззиваемото
дружество „Б.“ АД не изпълни предварителния договор. На така уговореното
преобразуващо право съответства задължение за „Б.“ АД да изпълни предварителния
договор.
При тълкуването
на договорите съдът трябва да се ръководи от действителната обща воля на
страните (чл. 20. от ЗЗД). Тя е обусловена от отношенията помежду им. В дадения
случай процесният прехвърлителен договор е сключен като продължение на
предварителния договор, който на свой ред подготвя сключването на окончателен
двустранен и възмезден договор. Сравнително малкият дял от правото на
собственост върху недвижимата вещ (малко повече от 1/100 идеални части, на
колкото приблизително се равняват 15/1282), обект на прехвърлителния договор,
разгледан заедно със задължението на „Б.“ АД по т. 3. да изпълни предварителния
договор, водят до извода, че целта на прехвърлянето е била да се облекчи започването
на бъдещия строеж, а не да се изрази признателност или привързаност към
търговското дружество. Затова твърдението на въззивника и изводът на районния
съд за липса на дарствен мотив са правилни. Основанието на процесния
прехвърлителен договор е във възмездното правоотношение, което страните са
очаквали да възникне между тях. Поради тази причина и задължението на „Б.“ АД
по т. 3. от прехвърлителния договор не може да се разглежда като допълнително и
второстепенно (тежест по договор за дарение). То е единствената причина, поради
която въззивникът е сключил процесния прехвърлителен договор.
По тези
съображения (липса на дарствен мотив, относителна самостоятелност на
задължението на „Б.“ АД) настоящият съдебен състав приема, че прехвърлителният
договор всъщност не е дарение (както са го обозначили страните), а е ненаименуван
договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за сключване на
окончателен договор, осъществяване на строителство и прехвърляне на право на
собственост. Макар и да липсва дарствен мотив, налице е друго основание на
договора както правилно е съобразил районният съд (да се придобие правото на
собственост върху някои от построените обекти), поради което той е
действителен. Затова първата инстанция правилно е отхвърлила предявените искове
за прогласяването на нищожността на договора с правна квалификация по чл. 26.,
ал. 2., предложение четвърто и по чл. 226., ал. 3. от ЗЗД като неоснователни.
В частта на
обжалваното решение, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска за
разваляне на процесния прехвърлителен договор като погасен по давност,
въззивният съд намира следното.
Твърдението на
въззивника, че погасителната давност за преобразуващите права започва да тече
от деня на възникването им, е правилно. Тъкмо това е моментът, от който носителят
на преобразуващото право може да го упражни и затова оттогава насетне се
преценява бездействието му. В конкретния случай районният съд е пропуснал да
установи точния момент, от който „Б.“ АД е било в неизпълнение на
предварителния договор. Началото на сроковете за изпълнението му е определяемо,
защото е свързано със сбъдването на дадени условия (издаване на виза за
проучване и проектиране, изготвяне на идеен проект, получаване на одобрен
работен проект и издаване на протокол за строителна линия и ниво). То е
останало неопределено, защото по делото липсват данни за сбъдването на което и
да е от изброените условия. От събраните свидетелски показания се установява
само, че „Б.“ АД не е започнало строителни дейности след сключването на договора,
който се определя като „дарение“, през 2010 г. Първата инстанция е приела за
начална дата на погасителната давност 06. 08. 2010 г., датата на сключването на
ненаименувания прехвърлителен договор.
Преобразуващото
право на разваляне на процесния прехвърлителен договор обаче е било уговорено
да възникне от момента, от който „Б.“ АД изпадне в неизпълнение на
предварителния договор. Както беше посочено, неизпълнението на предварителния
договор се изразява в пропуска да се сключи окончателния договор в предвидения
в него срок. Районният съд не е установил началото на срока за изпълнение на
основното задължение: сключването на окончателния договор. Той е пропуснал да
установи също така и началото на сроковете за изпълнение на другите задължения
на „Б.“ АД по предварителния договор. Поради това не може да се установи кога
сроковете са изтекли и от кой момент „Б.“ АД е навлязло в неизпълнение на
предварителния договор, а оттук не може да се установи и от кой момент е
възникнало правото на разваляне на ненаименования прехвърлителен договор.
От друга
страна, по делото е установено, че предварителният договор е бил развален на
13. 09. 2016 г. с получаването на нотариална покана от „Б.“ АД. Развалянето на
предварителния договор е заличило с обратна сила всички негови правни последици
(чл. 88., ал. 1. от ЗЗД). Макар и ненаименуваният прехвърлителен договор да е
тясно свързан и да представлява продължение на предварителния договор,
развалянето на последния не го е засегнало поради особения ред за развалянето на
първия (чл. 87., ал. 3. от ЗЗД). След развалянето на предварителния договор,
което е заличило всички негови предходни последици, изпълнението му от „Б.“ АД
е станало невъзможно, защото никой не може да изпълни задължение по развален
договор. Затова следва да се приеме, че погасителната давност за развалянето на
ненаименувания прехвърлителен договор е започнала да тече от развалянето на
предварителния договор: от 13. 09. 2016 г. След като искът за разваляне е бил
предявен пред районния съд на 08. 03. 2017 г., то петгодишната погасителна
давност не е изтекла. Следователно възражението за изтекла погасителна давност
е неоснователно. Районният съд е трябвало да уважи иска за разваляне на
ненаименувания прехвърлителен договор.
По отношение
на иска по чл. 124., ал. 1. от ГПК за установяване на правото на собственост на
въззивника върху процесния имот спрямо въззиваемите дружества районният съд е приел,
че въззивникът има правен интерес от предявяването му, че искът е процесуално
допустим, както и че е обусловен от произнасянето по предходните съединени
искове. Първата инстанция е отхвърлила и
този иск, защото е отхвърлила всички обуславящи го искове. Доколкото обаче
настоящата инстанция намира един от обуславящите искове (този за развалянето на
прехвърлителния договор) за основателен, обусловеният иск също следва да бъде
разгледан по същество.
Изводът на
районния съд за наличие на правен интерес и допустимост на този иск е правилен
спрямо въззиваемите дружества „Б. И.г“
ЕООД и „С. – 1 878“ ЕООД. От твърденията в исковата молба и уточнението на
исковата молба е видно, че „Б.“ АД е прехвърлило идеалните части от правото на
собственост върху недвижимия имот. С прехвърлянето на правото на собственост (в
полза на „Б. И.г“ ЕООД и „С. –
1 878“ ЕООД) „Б.“ АД ги е изгубило въз основа на чл. 99. от Закона за
собствеността. Въпреки това обаче поради обратното действие на развалянето на
договора трябва да се счита, че съответните идеални части от правото на
собственост върху процесния недвижим имот не са напуснали правната сфера на
въззивника и не са преминали в
патримониума на „Б.“ АД. Поради тази причина въззивният съд приема, че е налице
правен интерес и че искът за установяване на правото на собственост е допустим.
Предявилата
този иск страна носи тежестта да докаже правото си на собственост върху
съответния имот. В дадения случай по делото е представен заверен препис от
официален документ (от прехвърлителния договор, извършен във формата на
нотариален акт, намиращ се на л. 6. от делото на районния съд). Преди да
удостовери сделката, нотариусът е проверил дали въззивникът е носител на
правото на собственост върху 15 квадратни метра от процесния имот. Съобразно
мотивите на Тълкувателно решение № 11 от 2013 г. по тълкувателно дело № 11 от
2012 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд,
„като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и
признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален
акт по чл. 587 ГПК (както и нотариалният акт за сделка) притежава обвързваща
доказателствена сила за третите лица и съда, като ги задължава да приемат, че
посоченото в акта лице е собственик на имота“. Още доказателства за правото на
собственост на въззивника преди прехвърлянето са приложени на л. 43. и
следващите от делото на районния съд. Следователно съдът приема за доказано, че
въззивникът е бил собственик на идеални части от правото на собственост върху
процесния имот, равни на 15 квадратни
метра от общата му площ, преди да ги прехвърли. С развалянето на
прехвърлителния договор правното положение от преди прехвърлянето се
възстановява (чл. 88., ал. 1. от ЗЗД). Оттук произтичат и следните два правни
извода: първо, правото на собственост се връща в правната сфера на въззивника
заедно с развалянето на прехвърлителния договор; и второ, с отпадането на
правото на „Б.“ АД отпадат и правата на правоприемниците му „Б. И.г“ ЕООД и „С. – 1 878“ ЕООД.
Това би трябвало да наложи извода, че искът по чл. 124., ал. 1. от ГПК е
основателен.
Въззивният съд
обаче е длъжен да следи служебно за прилагането на повелителните правни норми.
Това негово задължение произтича от принципа на законността, установен в чл. 5.
от ГПК, предвид указанията, дадени с т. 1. от Тълкувателно решение № 1 от 2013
г. по тълкувателно дело № 1 от 2013 на Общото събрание на Гражданската и
Търговската колегия на Върховния касационен съд. Съгласно мотивите към
посочената точка от тълкувателния акт „Ограниченията в обсега на въззивната
дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не
намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна
норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона,
тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва
да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен
интерес“.
Правната
норма, извличана от чл. 88., ал. 2. от ЗЗД има характеристиката на императивен
материален закон, установен в обществен интерес. Тя е конкретизиран израз на
принципа за правна сигурност в гражданския обмен, който е в публичен интерес.
Въззивният съд служебно установява, че исковата молба за развалянето на
ненаименования договор между въззивника и „Б.“ АД е вписана (през 2017 г.) след
прехвърлянето на идеалната част от правото на собственост върху процесния
недвижим имот от „Б.“ АД на „Б. И.г“
ЕООД и „С. – 1 878“ ЕООД (през 2015 г.). Следователно възстановеното с
развалянето на ненаименования договор право на собственост на въззивника не
може да бъде противопоставено на въззиваемите дружества „Б. И.г“ ЕООД и „С. – 1 878“ ЕООД.
Така в отношенията между въззивника и „Б.“ АД следва да се счита, че
съответните идеални части от правото на собственост върху процесния недвижим
имот не са напускали правната сфера на въззивника и че „Б.“ АД не ги е
прехвърлило. От друга страна обаче, въз основа на чл. 88., ал. 2. от ЗЗД в
отношенията между въззивника, от една страна, и въззиваемите дружества „Б. И.г“
ЕООД и „С. – 1878“ ЕООД, от друга, развалянето на ненаименувания договор не
може да се противопостави на двете дружества и те следва да се считат за
носители на съответните идеални части от правото на собственост върху процесния
недвижим имот. Затова установителният иск е основателен спрямо „Б.“ АД. Той
обаче е неоснователен спрямо „Б. И.г“ ЕООД и „С. – 1878“ ЕООД: в тази част
обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, макар и при различни мотиви.
Поради
неоснователността на иска по чл. 124., ал. 1. от ГПК, произнасянето по
възраженията за изтекла придобивна давност в полза на „Б. И.г“ ЕООД и „С. –
1878“ ЕООД изгубва значение. Все пак за пълнота може да се отбележи следното.
Фактическият състав на придобивната давност се състои от упражняване на
владение върху вещта и изтичането на определен срок. В дадения случай, дори и
да приемем че въззиваемите дружества са били добросъвестни и срокът на
придобивната давност е изтекъл, по делото липсват каквито и да е доказателства
за първия елемент на института: наличието на владение през този срок. Поради това
съдът е длъжен да приеме, че въззиваемите дружества не са владели съответните
идеални части от правото на собственост върху процесния имот и че възражението
за придобивна давност е недоказано.
Разноски. Пред първата инстанция въззивникът (като ищец) е сторил
разноски за внасяне на държавна такса в размер на 100 (сто) лева, както и
разноски за адвокатско възнаграждение за всички инстанции в размер на
1 500 (хиляда и петстотин) лева, като с исковата молба претендира
присъждането им. Тези разноски са сторени
за общо три евентуално съединени иска (по които е събрана минимална такса,
колкото за един иск в размер на 50 лева) и един кумулативно съединен иск (за
който също е събрана държавна такса в размер на 50 лева). Поради липса на
изрична уговорка и въз основа на човешка презумпция съдът приема, че
адвокатското възнаграждение в общ размер 1500 лева е уговорено поравно за всеки
един от четирите иска. Тоест адвокатското възнаграждение за един иск следва да
се приеме в размер на 1500 : 4 = 385 лева. Предвид възприетото от въззивния
съд, отхвърлянето на два от предявените искове (тези за прогласяването на
нищожността на прехвърлителния договор) е правилно, докато другите два иска (за
развалянето на прехвърлителния ненаименуван договор и за установяването на
правото на собственост) следват да бъдат уважени. При това положение
въззиваемото дружество, което е ответник по уважените искове („Б.“ АД), трябва
да бъде осъдено да плати 770 лева разноски. Към тях следва да се добави и държавната
такса за единия от евентуално съединените искове в размер на 50 лева и за
установителния иск в размер на още 50 лева. Така „Б.“ АД дължи на въззивника
разноски пред първата инстанция в общ размер 770 + 100 = 870 лева. Другите
въззиваеми дружества „Б. И.г“ ЕООД и „С. – 1 878“ ЕООД не дължат разноски, защото
исковете срещу тях правилно са отхвърлени.
Всяко едно от въззиваемите дружества (като ответници) на свой ред е
приложило доказателства, че е сторило разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 800 (осемстотин) лева, които са претендирали. Въззивникът следва да
бъде осъден да заплати сторените разноски от всяко едно от въззиваемите
дружества в производството пред районния съд в съответствие с отхвърлените
искове. Първото въззиваемо дружество „Б.“ АД е ответник по всички четири иска,
от които два са основателни, поради което трябва да му бъдат присъдени разноски
в размер на 1/2 от общо сторените 800 или трябва да се присъдят 400 лева.
Другите две въззиваеми дружества „Б. И.г“ ЕООД и „С. – 1 878“ ЕООД
са били ответници само по един от предявените искове, който е отхвърлен, поради
което следва на всяко от тях да се присъдят разноски в пълен размер по 800
лева.
Във въззивното
производство въззивникът е сторил разноски в размер на държавната такса от 50
лева. От тях с оглед произнасянето „Б.“ АД следва да бъде осъдено да му заплати
една втора или 25 лева разноски, а „Б. И.г“
ЕООД и „С. – 1 878“ ЕООД не дължат заплащането на разноски.
„Б.“ АД е
сторило във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 800 лева, от които следва да му бъдат присъдени една втора или 400
лева. „Б. И.г“ ЕООД и „С. –
1 878“ ЕООД на свой ред са сторили разноски пред въззивната инстанция в
размер на по 800 лева, които трябва да бъдат присъдени в пълен размер.
Общо за двете
инстанции „Б.“ АД дължи на ищеца и въззивник разноски в размер на 870 + 25 = 895
лева.
Общо за двете
инстанции ищецът и въззивник дължи:
-
на „Б.“
АД: 400 + 400 = 800 лева;
-
на „Б. И.г“ ЕООД: 800 + 800 = 1600 лева;
-
на „С.
– 1 878“ ЕООД: 800 + 800 = 1600 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
Решение № 464424, постановено на 06. 08. 2018 г. от Софийския районен съд,
24-ти състав, по гр. д. № 14179 по описа на Софийския районен съд за 2017 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният
от П.Г.Д., ЕГН **********, адрес ***, иск с правна квалификация по чл. 87., ал.
3. от Закона за задълженията и договорите за разваляне на ненаименуван договор,
обозначен като договор за дарение на недвижим имот и сключен на 06. 08. 2010 г.
с нотариален акт № 36, том 2, рег. номер 4101, дело номер 195 от 2010 г. по
описа на З.Т., нотариус с рег. номер 438 по регистъра на Нотариалната камара,
срещу „Б.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление ***, ж. к.
„Лозенец“, ул. „********като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
РАЗВАЛЯ
въз основа на чл. 87., ал. 3. от Закона за
задълженията и договорите ненаименуван договор, обозначен като договор за
дарение на недвижим имот и сключен на 06. 08. 2010 г. с нотариален акт № 36,
том 2, рег. номер 4101, дело номер 195 от 2010 г. по описа на З.Т., нотариус с
рег. номер 438 по регистъра на Нотариалната камара, с който П.Г.Д. е прехвърлил
в полза на „Б.“ АД идеални части от правото на собственост върху следната
недвижима вещ: урегулиран поземлен имот с идентификатор 68134.1932.2203
(планоснимачен номер по предходен план 648, квартал 12, парцел VI) по кадастралния план на град
София, местност „Манастирски ливади – запад“, които идеални части се равняват
на 15 квадратни метра от общата площ на имота.
ОТМЕНЯВА
Решение № 464424,
постановено на 06. 08. 2018 г. от
Софийския районен съд, 24-ти състав, по гр. д. № 14179 по описа на Софийския
районен съд за 2017 г. в частта, с
която са присъдени разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 1. от Гражданския процесуален
кодекс „Б.“ АД да плати в полза на П.Г.Д. 895
(осемстотин деветдесет и пет) лева деловодни разноски за производството
пред двете инстанции, от които 870 лева пред първата инстанция и 25 лева пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 3. от Гражданския
процесуален кодекс П.Г.Д. да плати в полза на „Б.“ АД 800 (осемстотин) лева деловодни разноски за производството пред
двете инстанции, от които 400 лева пред първата инстанция и 400 лева пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 3. от Гражданския
процесуален кодекс П.Г.Д. да плати в полза на „С. – 1878“ ЕООД 1600 (хиляда и шестстотин) лева деловодни
разноски за производството пред двете инстанции, от които 800 лева пред първата
инстанция и 800 лева пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 3. от Гражданския
процесуален кодекс П.Г.Д. да плати в полза на „Б. И.г“ ЕООД 1600 (хиляда и шестстотин) лева деловодни
разноски за производството пред двете инстанции, от които 800 лева пред първата
инстанция и 800 лева пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 464424,
постановено на 06. 08. 2018 г. от
Софийския районен съд, 24-ти състав, по гр. д. № 14179 по описа на Софийския
районен съд за 2017 г. в останала му част.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването на преписа при условията на чл. 280., ал. 1. и ал. 2. от Гражданския
процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.