МОТИВИ

към ПРИСЪДА по НОХД № 5497 / 2010 г. по описа на ВРС, XXII състав, постановена на 09.02.2011 г.

 

Подсъдимият А.С.Н.  - роден на *** ***, живущ ***, български гражданин, женен, със средно образование,  работи, неосъждан, ЕГН: ********** е предаден на съд с обвинение по:

Чл. 129, ал. 1 от НК, за това, че на 25.06.2009г. в с.Горен Близнак, обл. Варна, причинил средна телесна повреда на Б.Д.С. изразяваща се в избиване на 1-ви горен десен зъб, 1-ви горен ляв зъб и 2-ри долен десен зъб, обусловило трайно затруднение във функцията на говора и дъвченето във фазата на захапването.

В хода на съдебните прения, представителят на ВРП поддържа възведеното обвинение като счита, че по делото са събрани достатъчно доказателства, че подсъдимият е автор на деянието и е осъществил от обективна и субективна страна състава на повдигнато с ОА обвинение. Моли съда да му наложи наказание лишаване от свобода, ориентирано към средния размер, изпълнението на което да бъде отложено. Предлага предявените граждански искове да бъдат уважени.

Представителят на гр. ищец адв. Венков, изразява становище идентично с това на представителя на държавно обвинение. Моли предявеният граждански иск да бъде уважен в пълен размер.   

Защитникът на подс. Н., адв. С., не оспорва фактическата обстановка, описаната в обстоятелствената част на обвинителния акт, но счита че поведението на подзащитния и е изцяло мотивирано от гр. ищец С.. Моли съда да постанови оправдателна присъда, респективно да отхвърли гражданските искове като неоснователни.

Подсъдимият Н., в последната си дума не признава вината си. Не заявява конкретно искане към съда.

От събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Свидетелката Е.Н. - съпруга на подс. Н. работела като таксиметров шофьор с личния си автомобил марка „Дачия”. Живеела със семейството си в с. Близнаци, обл. Варна.

Св. С. притежавал бял микробус, марка „Пежо" с ДК № **, с което МПС работел в обществения транспорт по линията гр. Варна – к.к. „Камчия".

На 25.06.2009 г. около 14:00 часа Н. се връщала заедно със семейството си - сина си, племенника си и съпругът й от плажа на к.к. „Камчия".

В с. Долен близнак, обл. Варна, при разминаване с микробус управляван от С. – маршрутната кола навлязла в нейната пътна лента, и й пресякла пътя. Н. завила максимално вдясно и спряла колата до бордюра, тъй като нямала друга възможност. Белият микробус продължил пътя си нагоре и при разминаването му с лекият автомобил на Н. тя видяла, че шофьорът и показва неприличен жест с ръце и чула неприличния израз по свой адрес изречени от шофьора – гладна курва.

След като се разминали с автомобила на Н., наближавайки намиращата се на пътя спирка в близост до параклиса до с. Долен Близнак, внезапно лекият автомобил на Н., пресякъл пътя на пострадалия. С. спрял микробуса на спирката и се обърнал да връща ресто на слизащ в него момент пътник. В следващият момент слезлия от автомобила Н. отворил шофьорската врата. С. се обърнал, а подсъдимият го запитал „Какво направи на жена ми?”. В този момент Н. ударил с юмрук в областта на лицето св. С.. Веднага, след това блъснал вратата и тя ударила левият лакът на пострадалия. След това Н. се отдалечил. По-късно С. посетил лечебно заведение, в което било констатирано, че в резултат от нанесения му удар са избити 1-ви горен десен зъб, 1-ви горен ляв зъб и 2-ри долен десен зъб.

От заключението на съдебно медицинската експертиза, приета от съда като обективно и компетентно дадена, е видно, че на 25.06.2009 г. св. С. е получил следните травматични увреждания: избиване на 1-ви горен десен зъб, 1-ви горен ляв зъб и 2-ри долен десен зъб, обусловило трайно затруднение във функцията на говора и дъвченето във фазата на захапването.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, а именно: обясненията на подс. Н., показанията на свидетелите С., Н., свидетелство за съдимост на подсъдимия, както и заключенията по назначените и изготвени в хода на досъдебното производство експертизи.

Съдът кредитира и възприема в по-голямата им част показанията на св. С. и Н., доколкото същите са логични, последователни и непротиворечиви едни спрямо други, както и на останалите доказателства по делото, в частност СМЕ, касаещи основаните факти определящи предмета на доказване. Видно от СМЕ С. не е изпадал в безсъзнание и е възприемал адекватно околната действителност, поради което е бил в състояние да възприеме, че именно подсъдимият му е причинил травматичното увреждане. Показанията му кореспондират  и с обясненията на подс. Н. и показанията на св. Н.. Показанията на С. относно механизма на увреждането се подкрепят в голямата си част и от СМЕ, която съдът кредитира изцяло. Поради това съдът приема за установено, че травматичните увреждания са причинени по твърдяните от св. С. време, място и начин.

Съдът възприе съобщеното от подс. Н., доколкото същото изцяло кореспондира с останалите доказателства по делото.  

Останалите събрани по ДП № 2271 / 2009 г. по описа на ОД на МВР гр. Варна доказателства и доказателствени средства, съдът кредитира изцяло, като прие, че са единни, непротиворечиви, взаимно допълващи се, кореспондират със събраните по делото гласни доказателства и са относими към основния факт, включен към предмета на доказване по делото.

 

 Така установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи на съда:

По отношение на присъдата за престъпление по 129, ал. 1 от НК:

Съдът е постановил оправдателна присъда по отношение на подсъдимия Н. по обвинението по чл. 129, ал. 1 от НК. За да бъде съставомерно деянието по чл. 129, ал. 1 от НК е необходимо наказателноотговорно лице умишлено да причини на физическо лице трайно затрудняване на речта, на движението на крайниците, снагата или врата или на функциите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност.

От обективна страна изпълнителното деяние е осъществено чрез действие и се изразява в избиване на 1-ви горен десен зъб, 1-ви горен ляв зъб и 2-ри долен десен зъб на С., което определя трайно затруднение във функцията на дъвченето и говоренето. От доказателствата по делото се установява, че подсъдимият е нанесъл юмручен удар на С., именно от който е получено, избиване на посочените зъби, видно от СМЕ. Безспорно липсата на три зъба води като последствие затруднение на човешкия индивид да дъвчи храна, като и съществено нарушава говорната функция. Поради горно съдът приема за безспорно установено от доказателствения материал по делото, че подсъдимият чрез действията си е избил 3 зъба на С. и с това деяние е увредил здравето му, като е нарушил физическата цялост на организма и е засегнал нормалните функции на неговите органи.

От субективна страна деянието е извършено при инцидентно възникнал пряко насочен умисъл. Същият е съзнавал общественоопасния характер на извършеното, като искал и целял настъпването на съставомерните последици.

Обект на престъплението по чл. 129 от НК са обществените отношения, осигуряващи телесната неприкосновеност, физическата цялост и неприкосновеността на здравето на личността.

В конкретният случай обаче следва да се изясни признак, който стой извън рамките на формата на вината, но има значение за характеристиката на субективната страна на състава, а именно особеното психическо състояние на Н.. По делото е изготвена и прочетена в съдебно заседание СПЕ, която съдът възприема изцяло. В нея вещото лице дава заключение, че при извършване на деянието Н. бил в състояния на физиологичен афект, както и са налице елементи на фрустрация, които обуславят състояние на силно раздразнение.

Тази е и причината съдът да приеме, че с деянието си Д. е осъществил не състава на престъпление по чл. 129 от НК, а това наказуемо по чл. 132, ал. 1 от НК.

Тук идва мястото за коментар на подхода на съда при постановяване на присъдата, чиято страна е изцяло процесуална и следва да бъде разгледана в тази светлина.

Съдът прима, че подс. Н. е осъществил състава на престъпление по чл. 132 от НК. Съгласно разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от НК наказателното преследване по чл. 132 от НК се възбужда по тъжба на пострадалия. Доколкото делото е образувано с ОА, респективно е образувано производство от общ характер, за да съществува възможност за съда да се произнесе по обвинение от частен характер, следва да има надлежно искане в тази насока от частния обвинител или от прокурора, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 5 от НПК. Такова искане от легитимираното лице, в случая ВРП не е направено в съдебно заседание /отделен е въпроса доколкото би било допустимо, доколкото не са налице в конкретния случай предпоставките на чл. 48 от НПК/, поради което и съдът въпреки, че прие, че Н. е извършил престъпление по чл. 132, ал. 1 от НК, не е постановил осъждане по този текст, доколкото не е сезиран изрично с искане за изменение на обвинението от този характер, поради което и не дължи произнасяне в тази насока. В рамките на процеса – при първоначалното разглеждане на делото, съдът е разяснил правата на пострадалия да встъпи в производството като частен обвинител, но такова искане не е отправено до съда. Именно тази процесуална пасивност го е лишила от възможността да упражни горепосоченото право, но горното е изцяло в прерогатив на пострадалия, да прецени дали да упражни дадените му от закона права или не.   

Срещу този подход разбира се може да се възрази, навеждайки се аргументи от съдебната практика. В нея битуват две разбирания, първото застъпва становище, че съдът ако в хода на съдебното следствие установи, че се касае за престъпление от частен характер, следва да разясни на страните правото им да направят искане за произнасяне на съда и по това престъпление /Решение № 61 от 11.02.1982 г. по н. д. № 42 / 1982 г., I н. о., Решение № 402 от 11.06.2003 г. по н. д. № 178 / 2003 г., второто, че съдът е длъжен да се произнесе по престъпление от частен характер, дори и да не е направено нарочно искане от частния обвинител, при условие, че последният поддържа обвинението за престъплението от общ характер /както е впрочем е в процесния случай/ и този извод е направен въз основа на заключение, че като поддържа искане за осъждане за по-тежко престъпление от общ характер, това искане включва и по-малката претенция - осъждане за престъпление от частен характер /Решение № 221 от 06.05.1980 г. по н. д. № 161 / 1980 г., I н. о., Решение № 11 от 01.02.1990 г. по н. д. № 478 / 1989 г., III н. о. и др./.

Настоящият съдебен състав не може да се съгласи и с двете разбирания поради следните съображения:

Подобно задължение за разясняване на това право не може да се вменява на съда. От една страна съдът разяснява права на страните единствено в хипотезата и с оглед задължението му по чл. 274, ал. 2 от НПК. От друга страна ако се вмени такова задължение на съда и той разясни на страните това им право, дори преди хода на съдебното следствие, безспорно ще сме изправени пред очевидна предубеденост на съда и произнасяне от негова страна по същество преди последната дума на подсъдимия, което най-малкото е основание за отвод на състава. В нито един момент на съдебното производство съдът няма право да взема становище по въпроси визирани в чл. 301, ал. 1 от НПК. Това той прави едва с постановяване на присъда, а дали деянието съставлява престъпление и каква е правната му квалификация, безспорно е въпрос от категорията на тези визирани в 301, ал. 1 от НПК, в частност т. 2 на цитираната разпоредба.

Самият прочит на разпоредбата на чл. 287, ал. 5 от НПК, не може да доведе до извод, различен от горния. В нея лимитирано са изброени процесуалните субекти, които могат да направят токова искане до съда и най-вече това право е дадено единствено и само на страна в процеса – прокурор или частен обвинител. Тук изобщо не може да се обвърже съда с официалното начало съществуващо в наказателния процес и да се иска от него подобна инициатива. 

Трябва се обърне внимание и на систематичното място на обсъжданото право на прокурора и частния обвинител. Правната природа на това е изменение на обвинението, доколкото е част от чл. 287 от НПК. Никога в наказателното-процесуално право на Р. България не е съществувала възможност, съдът по свой почин да измени обвинение. Това право винаги е било дадено на страните в процеса, а функцията на съда е да прецени процесуалната допустимост на заявеното искане.  

Не може да се възприеме и становището, че обвинителите, когато поддържат искане за осъждане за по-тежко престъпление от общ характер, това искане включва и по-малката претенция - осъждане за престъпление от частен характер. Това не може да се приравни към задължението на съда да признае за виновно лице за по-леко наказуемо престъпление, когато му е повдигнато обвинение за по-тежко престъпление при едни и същи факти срещу които се е бранило обвиняемото лице, доколкото това може да стане единствено при еднакъв характер на престъплението – и двете престъпления да са от общ характер. За съда не съществува основание служебно да преобразува производство от общ в частен характер. При изменение на обстоятелствената част на обвинението, което променя характера на престъплението от общо в частен характер, съдът е длъжен да се произнесе с присъда по обвинението единствено от общ характер, посочено в обвинителния акт. От това правило изключение може да има само при хипотезата на чл. 287, ал. 5 от НПК, при надлежно упражнено право – заявено искане за изменение на обвинението.

По състоятелни аргументи за противното могат да се извлекат от разпоредбата на чл. 302 от НПК, доколкото съдът може да признае подсъдим за невинен, само ако неговото деяние изобщо не представлява престъпление по НК, но не и когато е необходима само промяна в правната му квалификация. Но в конкретния случай тази промяна на правната квалификация променя и реда по който се преследва престъплението от общ в частен характер, а както бе посочено по-горе, съдът не дължи произнасяне без да е сезиран надлежно, в противен случай би постановил „свръх петитум”.

 

По отношение предявения граждански иск:

 

Настоящият състав е приел, че разглеждането на гражданския иск е допустимо в наказателния процес, доколкото правното му основание се явява деянието предмет на обвинението. Признаването на подсъдимия за невинен по възведеното му обвинение, принципно води след себе си и до отхвърлянето на гр.иск като неоснователен, с оглед съществуващата между тях функционална връзка. Съществува обаче възможност, деятелността на привлеченото към наказателна отговорност лице да е несъставомерна и да не покрива белезите на престъпление, но да осъществява фактическият състав на граждански деликт и да поражда задължения в тежест на подсъдимия за обезвреда на претърпялото вреди лице. Именно такъв е процесния случай. За да възникне гражданска отговорност на основание чл. 45 от ЗЗД следва да са налице следните предпоставки: 1. подсъдимият да е причинил вреда на пострадалия; 2. наличие на противоправно поведение; 3. да съществува причинна връзка между вредата и това поведение; и 4. да има вина на причинителя на вредата. Съгласно изложените по-горе мотиви, всички елементи са налице, доколкото има вреда – видно от Съдебно медицинска експертиза - избиване на 1-ви горен десен зъб, 1-ви горен ляв зъб и 2-ри долен десен зъб, противоправно поведение – деятелността на Н. дори осъществява престъпен състав – този на чл. 132 от НК, противоправното поведение и вредите са в съотношение на причина към следствие, както и изразена в пряк умисъл вина.  

Относно размера на вредите: В хода на  производството бяха събрани доказателства установяващи претърпените болки и страдания от страна на С., както и тяхната продължителност във времето, история на заболяването, както и двете СМЕ. С оглед материалите по делото и съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдът намира, че претенцията на ищцата за обезвреда на неимуществените вреди е основателна и следва да бъде оценена в размер 600,00 лв..

В този смисъл съдът намира, че в случая е налице съпричиняване, доколкото съдът приема за установен факта, че именно С. с поведението си е предизвикала реакцията на подс. Н., довела до получаване на травматичното увреждане.  Поради горното съдът на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, счита, че определеното обезщетение за вреди следва да се намали с ½, а именно в размер на 300,00 лв. В останалата част до пълния предявен размер, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Горната сума съдът присъди в едно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане.

 

Съдът на основание чл. 189, ал. 3 НПК осъди Н. да заплати в полза на Държавата сумата от 50,00 лв., представляваща ДТ съобразно размера на уважения гражданки иск.

 

В този смисъл съдът постанови присъдата си.

 

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: