Р Е Ш
Е Н И Е
№
262140 27.07.2021
година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично
заседание на шести юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при
участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 12107 по описа на съда за
2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 от ЗЗД.
Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6,
представлявано от и.д. Д.К.К., заедно с М.С.- член на
СД, чрез пълномощник адв. В. Г., е предявил против Т.Д.Т.,
ЕГН: **********,***, иск за признаване на
установено, че ответникът дължи част от присъдените по частно гр. дело № 2078/
2020 г. на ПРС, I
гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
960/
11.02.2020 г., суми, както следва: сумата
от 299, 94 лева- неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 08.12.2018
г. и сумата от 245, 67 лева- потребени и неплатени
абонаментни такси и мобилни услуги по договори за мобилни услуги, ведно със
законната лихва върху сумите, считано от подаване на заявлението- 10.02.2020 г.
до окончателното им погасяване.
В исковата молба се твърди, че по
частно гр. дело № 2078/ 2020 г. на ПРС, I гр. с-в, в полза на ищеца била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК и в тази връзка се предявявал иск за част от
сумата по заповедта- само до размера от 545, 61 лева. Твърди се, че между
страните бил сключен договор за мобилни услуги от 17.05.2010 г., подновен с
допълнително споразумение от 17.10.2017 г. и договор за мобилни услуги от
09.05.2013 г. Според чл. 26 от ОУ на оператора заплащането на ползваните услуги
ставало срещу издаване на месечна фактура. По договора били издадени фактури с № **********/ 20.01.2019 г. и № **********/ 20.02.2019 г., както
и кредитно известие от 20.03.2010 г. Неизпълнението на абоната по тези фактури
ангажирало договорната му отговорност по т. 11 от договора, вр.
чл. 75 и чл. 19 „в“ от ОУ на оператора, който едностранно прекратил договора.
По случая се издала последна фактура № **********/ 20.04.2019 г. за
неустойка при предсрочното прекратяване, която обаче не се търсела по делото.
Договорът не бил прекратен веднага с неплащането на фактурата, а се изчакали
още три месеца. Плащания имало само в началото на периода на договора, а после
такива липсвали, като недобросъвестността на потребителя не следвало да се
толерира. По договора за лизинг ответникът получил устройство, което се
задължил да изплаща в срока на договора, но нито плащал, нито пък върнал вещта.
В този смисъл от него се търсели дължимите суми. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не
се представлява, но взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от назначения на ответника особен представител. На първо място, се твърди, че исковата молба била нередовна относно обстоятелствата за сключените договори за мобилни услуги и за лизинг. На следващо място, исковете се оспорват като неоснователни. Посочва се, че нямало доказателства за едностранно прекратяване на договора за мобилни услуги, като в тази връзка липсвало волеизявление на доставчика на услугата, а издадената фактура за начислена неустойка не можела да замести отсъствието на писмено прекратяване на договора. Оспорват се и дължимите суми за мобилни услуги и лизингови вноски, като се твърди, че вземанията били погасени. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание назначеният особен представител на ответника моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за
установено от фактическа страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 960/
11.02.2020 г. по чл. 410 от ГПК, издадена
по частно гр. дело № 2078/ 2020 г. на ПРС, I гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните
суми: 270,
49 лева, представляваща дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги; 299, 94 лева, представляваща незаплатени лизингови
вноски;
344,
95 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване
на договорен абонамент за услуги, ведно
със законната лихва върху сумата от общо 915, 38 лева,
считано от датата на
постъпване на заявлението в съда- 10.02.2020 г.
до окончателното погасяване, както и разноските по делото
в размер на 25 лева-
за държавна такса и 180
лева- за адвокатско възнаграждение.
Така издадената заповед за
изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е
указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния
срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Като писмени доказателства по делото
са приети копия от договорите за мобилни услуги, ведно с приложенията към тях и
допълнителни споразумения, договора за лизинг, както и общите условия на
оператора и процесните фактури.
Прието е заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило размера на
задълженията по фактурите и лизинговите вноски, напълно съвпадащи с посочените
такива в исковата молба.
При така установената фактическа
обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Видно от представените договори за
мобилни услуги, между страните са възникнали валидни облигационни
правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната два телефонни
номера и мобилно устройство, при съответни месечни такси и срокове на действие
на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата-
абонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на
тарифните планове и ценовите условия, като са посочени задълженията на абоната
и последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки.
Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори,
сключени при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни,
предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат
заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с
положения подпис на абоната, който по този начин е декларирал, че е запознат с
тях и е получил екземпляр от същите. Оттук следва, че не са налице основанията
за наличие на предпоставките за нищожност на договорите за мобилни услуги поради
противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са редовни от външна
страна и обвързват страните с договорените им задължения.
Ответникът има задължението да
заплаща цената за предоставените му услуги, като в негова тежест е да установи,
че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират писмени доказателства за
погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура е достигнала или не до
знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво отношение към
задължението му за заплащане на предоставяните услуги. Във всяка фактура и
приложенията й е направена подробна разпечатка за вида, продължителността и
стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като
конкретни суми са посочени в процесните фактури, но
основанието за плащане представляват не фактурите, а ползваните услуги, които
абонатът е потребил и оттук няма значение дали
фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, следва да се
посочи, че според публично известните ОУ операторът предоставя 18- дневен срок
от издаване на фактурата за доброволното й плащане (чл. 27 от ОУ), а след това
и още 6- месечен срок за оспорване на дължимите суми (чл. 31 от ОУ), ако те са
били формирали неправилно, като няма данни абонатът да е упражнил това свое
право. При това положение, всички оспорвания в отговора за дължимостта
на конкретната стойност на фактурите за начислените мобилни услуги не следва да
бъдат обсъждани. След като клиентът има сключен договор, по който получава
изпълнение, той следва да дължи и насрещно такова, като липсата на доказано
изпълнение от негова страна е предпоставка за осъждането му да заплати
ползваните услуги. По делото е представена декларация- съгласие на клиента, че
е запознат и приема общите условия, според които се дължи цена за ползваните
услуги, заплащана месечно. Задължението за заплащане на услугите произтича от
самото сключване на договорите, като в тях са посочени избраните абонаментни
планове и размерите на месечните такси. Плащането се дължи независимо от това
дали съответните мобилни услуги (разговори, смс,
интернет) са ползвани или не, тъй като при всички положения абонаментна такса
при действащ договор винаги ще се дължи, като вече ползването на отделните
услуги, в случай че има начислено такова, подлежи на доказване и
остойностяване. Простото оспорване в отговора обаче не води до отхвърляне на
претенцията в тази й част, защото основанието (сключен договор) и размерът (посочен
конкретно в издадените фактури) са доказани. Потребителят по време на действие
на договора, когато принципно за него би могла да се породи възможността, не е
оспорил (няма такива данни по делото) обстоятелството, че мобилният оператор не
е изпълнил своите задължения, нито пък е възразил срещу фактурите или цената на
услугите, вписана в тях, поради което следва да се приеме, че той е приел
изпълнението на ищеца, за което пък ще дължи съответното му възнаграждение. Още
повече, че според заключението на вещото лице абонатът е извършвал плащания,
т.е. длъжникът по този начин не само е признал задължението си по договорите,
но и го е изпълнил, макар и само за част от вземането.
По отношение на фактурите, включващи
задължение за заплащане на лизингови вноски, следва да се има предвид, че между
страните е сключен договор за лизинг, в който с положения в тях подпис,
абонатът е декларирал, че му е предадена годна за употреба вещ (мобилно устройство),
която отговаря на съответните технически характеристики. С договора апаратът е
предоставен за ползване срещу месечно възнаграждение в размер на определени
вноски към абонаментния план, които е следвало да се заплащат. За тези вноски,
за които изпълнение липсва и са издадени фактури за начислените суми по договора,
формиращи цената на устройството, исковата претенция следва да се уважи.
Договорът за лизинг е валиден и
поражда своите правни последици, като операторът е предоставил на абоната
мобилно устройство за временно и възмездно ползване. При прекратяване на
абонамента за мобилната услуга или при предсрочно прекратяване на този договор,
за клиента възниква задължението да плати преди падежа всички непогасени
лизингови вноски, чиято изискуемост иначе настъпва с отчетния период на
съответната месечна фактура. Абонатът не е върнал предоставеното му мобилно
устройство, не е придобил собствеността върху него, защото в този случай е
следвало да заплати допълнителна такса, не е платил месечните вноски по двете
фактури, нито пък предсрочно изискуемите лизингови вноски, поради което е
налице неизпълнение на задълженията по договора от негова страна.
Конкретните
размери на дължимите суми се установяват както от писмените доказателства, така
и от заключението на вещото лице, прието без оспорване от страните. По
отношение на претенциите за месечни абонаментни такси и ползвани услуги, както
и лизинговите вноски за мобилното устройство са издадени 3 броя фактури- с №
**********/
20.01.2019 г., №
**********/ 20.02.2019 г. и № **********/ 20.04.2019 г. Общата стойност на
неплатени месечни абонаментни такси за потребление възлиза на сумата от 245, 67
лева, а на дължимите лизингови вноски- 299, 94 лева, колкото се претендират и с исковата молба и в който размер тези претенции следва да се присъдят.
В заключение следва да се приеме,
че в полза на ищеца съществува съответното парично вземане, по отношение на
което вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за разноски по
заповедта също е дължимо, но според мотивната част на
точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото
производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив,
който да се отрази в настоящото решение.
Предвид изхода на делото-
уважаване на исковите претенции изцяло, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, ищецът
има право на пълните разноски, които претендира и за които е представил списък
по чл. 80 от ГПК и доказателства за действителното им заплащане: държавна такса
в размер на 75 лева (лист 38), депозит за особен представител на ответника в
размер на 300 лева (л. 54), депозит за в.л. по ССчЕ в
размер на 150 лева (л. 79) и адвокатско възнаграждение в размер на 180 лева (л.
8), което е дори под минималните размери, посочени в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. Ответникът не претендира разноски,
доколкото е представляван от назначен му особен представител в процеса, на
когото по правило се дължи възнаграждение, внесено от ищеца, което ще бъде
изплатено на адвоката с РКО при поискване.
По
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 960/ 11.02.2020 г., издадена по частно гр. дело № 2078/ 2020 г. на ПРС, I гр. с-в, Т.Д.Т., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от и.д. Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД, сумата от 299, 94 (двеста деветдесет и девет лева и деветдесет и четири стотинки) лева- неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 08.12.2018 г., както и сумата от 245, 67 (двеста четиридесет и пет лева и шестдесет и седем стотинки) лева- потребени и неплатени абонаментни такси и мобилни услуги по договори за мобилни услуги, ведно със законната лихва върху сумите, считано от подаване на заявлението- 10.02.2020 г. до окончателното им погасяване.
ОСЪЖДА Т.Д.Т., ЕГН: **********,***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от и.д. Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД, разноските в заповедното производство, както следва: сумата от 25 (двадесет и пет) лева- държавна такса и сумата от 180 (сто и осемдесет) лева- адвокатско възнаграждение, както и разноските по настоящото дело: сумата от 75 (седемдесет и пет) лева- държавна такса, сумата от 300 (триста) лева- депозит за особен представител, сумата от 150 (сто и петдесет) лева- депозит за в.л. и сумата от 180 (сто и осемдесет) лева- адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/ Александър Точевски
Вярно с оригинала!
РЦ