гр. София, 31.01.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-В въззивен
състав, в публично заседание на първи ноември през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Йовка Панайотова,
разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 2447 по описа за 2018 г.
по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 108607 от 03.05.2017 г., постановено
по гр. д. № 70996/2016 г. на СРС, 76 състав „Н.“ ЕАД, П. „В.ц.“ е осъдено на
основание чл. 222 КТ и чл. 86 ЗЗД да заплати на М.Д.К. сумата от 7897,33 лева -
обезщетение по чл. 222, ал. 2 КТ, вр. чл. 55, ал. 1 и
ал. 2 КТД и сумата от 233 лева лихва за периода 22.08.2016 г. – 05.12.2016 г.,
а предявените от М.Д.К. срещу „НЕК“ ЕАД искове с правно основание чл. 222 КТ и
чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 7897,33 лева - обезщетение по чл. 222, ал.
2 КТ, вр. чл. 55, ал. 1 и ал. 2 КТД и сумата от 233
лева лихва за периода 22.08.2016 г. – 05.12.2016 г. са отхвърлени като
неоснователни.
Недоволен от постановеното решение е останал ответникът
„Н.“ ЕАД, П. „В.ц.“, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба, в която излага съображения за неправилност и
необоснованост на решението в обжалваната част. Твърди, че са налице непълноти
в доклада по делото, в резултат на които не е разпределена правилно доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти,
както и липсата на мотиви на първоинстанционния
съдебен акт. Сочи, че предписанието на здравните органи е достигнало до работодателя
заедно със заявлението за прекратяване, а то, от своя страна, не отговаря на
изискванията на чл. 25 НМЕ, тъй като не е във формата на болничен лист. Счита,
че ищцата не е ангажирала доказателства за наличието на двете кумулативни
изисквания на чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ, а работодателят дължи обезщетение само
ако работникът докаже, че са налице посочените основания. Сочи, че ищцата не е установила,
че е трудоустроена. Възразява срещу размера на присъденото обезщетение, тъй
като в него не са включва сума за храна, която не е предвидена като дължима. Моли
за отмяна на първоинстанционното решение. Претендира
разноски. Направено е възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на
процесуалния представител на насрещната страна.
Подаден е отговор на въззивната
жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК
от ищцата М.Д.К., в който решението се счита за законосъобразно и обосновано. Излагат
съображения, че е установено, че същата страда от заболяване, за което ѝ
е направено предписания за невъзможност да продължи да упражнява заеманата от
нея длъжност и за което е представила документ на работодателя, който ѝ е
предложил друга длъжност, но същата не е била приета, тъй като е била
неподходяща, след което трудовото правоотношение е било прекратено на основание
чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ. Сочи, че е била в трудово-правни отношения с „Н.“ ЕАД,
П. „В.ц.“, чиято пасивна легитимация е била установена. Намира, че размерът на
обезщетението по чл. 222, ал. 2 КТ се определя от брутното трудово
възнаграждение, заедно с неговите постоянни елементи, част от които е
заплащането на храна. Претендира разноски.
Подаден е и отговор на въззивната
жалба от „НЕК“ ЕАД, в който въззивната жалба се счита
за основателна, а първоинстанционното решение за
неправилно и необосновано. Намира се, че в първоинстанционното
производство не е била разпределена доказателствената
тежест на подлежащите на доказване факти.
Решение № 108607 от 03.05.2017 г., постановено по
гр. д. № 70996/2016 г. на СРС, 76 състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените от М.Д.К. срещу „НЕК“ АД искове с правно основание чл. 222 КТ и чл.
86 ЗЗД за сумата от 7897,33 лева - обезщетение по чл. 222, ал. 2 КТ, вр. чл. 55, ал. 1 и ал. 2 КТД и сумата от 233 лева лихва за
периода 22.08.2016 г. – 05.12.2016 г., е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана
по същество се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Не са нарушени и императивни материални норми.
СРС, 76 състав, е бил сезиран с искове с правно
основание чл. 222, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Не е спорно по делото, че ищцата М.К. е работила
по трудово правоотношение при ответника „Н.“ ЕАД, П. „В.ц.“. Съгласно трудов
договор от 13.05.2003 г., сключен между „НЕК“ ЕАД, клон „ВЕЦ група Родопи“ –
Пловдив и М.Д.К., последната е била назначена на длъжността „Барман“. От
трудовата книжка на лицето се установява, че до 09.12.2010 г. М.К. е заемала различни
длъжности при този работодател, а от посочената дата като неин работодател е
посочен „Н.“ ЕАД, П. „В.ц.“. Както и самият ответник признава след закриването
на „ВЕЦ група Родопи“ на основание чл. 123 КТ трудовите правоотношения с
работниците и служителите преминават към Предприятие „ВЕЦ Рила“, чието
наименование се променя на Предприятие „Водноелектрически централи“.
С допълнително споразумение от 15.06.2015 г. към
трудовия договор е определено основано месечно възнаграждение в размер на 963
лева, както и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и
професионален опит в размер на 115,56 лева.
Със заявление от 22.08.2016 г., получило входящ
номер от същата дата при работодателя, служителката го е уведомила, че считано
от същата дата прекратява едностранно трудовия договор на основание чл. 327,
ал. 1, т. 1 КТ и моли за изплащане на дължимите обезщетения на основание чл.
222, ал. 1 КТ. Към заявлението е приложено удостоверение от 17.08.2016 г. от
лекуващия ѝ лекар д-р Инна Бончева, според което ищцата страда от
заболяване, заради което не може да изпълнява служебните си задължения на
работното си място. Дадени са препоръки, че подходяща работа за пациентката би
била такава, която не е свързана с висока интензивност и натовареност, без
обвързващи сериозни отговорности и вземане на важни решения.
На 26.08.2016 г. е издадена заповед на
работодателя, в която е посочено, че
трудовото правоотношение на М.К. е прекратено на основание чл. 327, ал.
1, т. 1 КТ.
Представена е и извадка от Колективен трудов
договор от 04.08.2010 г., за чието прекратяване няма данни, в чиито чл. 55, ал.
1 е предвидено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за 5
месеца за служител при прекратяване на трудовото правоотношение на основание
чл. 327, т. 1 КТ (поради болест), ако има най-малко 5 години трудов стаж. В т.
4 от ал. 2 на същата разпоредба се предвижда допълнително възнаграждение в
размер на още 2 месеца при над 10 години стаж в структурите на енергетиката.
С писмо от 22.08.2016 г. работодателят е предложил
на служителката да заеме длъжността „общ работник“ в почивна база „Б.“, поради
полученото предписание от здравен орган. Според длъжностната характеристика за
тази длъжност на служителя са вменени задължения, включващи интензивно
физическо натоварване.
С уведомление от 25.08.2016 г. М.К. не е приела да
заеме така предложената ѝ длъжност, тъй като не е подходяща предвид здравословното
ѝ състояние, а също и поради отдалечеността ѝ от населеното място.
Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 2 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение
поради болест (чл. 325, ал. 1, т. 9 и чл. 327, ал. 1, т. 1)
работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, ако има най-малко 5
години трудов стаж и през последните 5 години трудов стаж не е получил
обезщетение на същото основание. Според нормата на чл. 228, ал. 2 КТ размерите на обезщетенията по чл. 222 КТ се
прилагат, доколкото в акт на МС, в колективен трудов договор или в трудовия
договор не са предвидени по-големи размери.
За да възникне правото на парично обезщетение по
чл. 222, ал. 2 КТ, следва в обективната действителност да са настъпили следните
юридически факти: 1) трудовото правоотношение да е прекратено поради болест на
основание чл. 325,
ал. 1, т. 9 или чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ, която не позволява на
работника или служителя да изпълнява възложената му работа; 2) работодателят да
не му осигури друга подходяща работа съобразно предписанието на здравните
органи; 3) служителят да има най-малко 5 години трудов стаж и през последните 5
години трудов стаж не е получил обезщетение на същото основание.
Не се спори между страните, че процесното
трудово правоотношение е било прекратено от служителя на основание чл. 327, ал.
1, т. 1 КТ, както и че ищцата има трудов стаж при работодателя над 10 години.
Нормата на чл. 222, ал. 2 КТ утвърждава минимален размер на обезщетението.
Предвид изричното правило на чл. 228, ал. 2 КТ няма пречки да бъде определено и по-високо обезщетение.
Въз основа на събраните по делото доказателства се установява, че между
синдикалните организации в енергийния сектор (Национална федерация на
енергетиците – КНСБ, Федерация „Енергетика“ – Подкрепа, Независима синдикална
федерация на енергетиците в България – КНСБ, Федерация „Атомна енергетика“ -
Подкрепа) и „НЕК“ ЕАД е било налице съгласие за прилагането на по-благоприятни
условия при прекратяване на правоотношенията със служители поради заболявания,
които не им позволяват да изпълняват трудовите си задължения, приложими и в
отношенията между страните по делото.
Спорно е, дали са били налице предпоставките на чл.
327, ал. 1, т. 1 КТ, а именно налице ли е заболяване на служителя, установено
по съответния ред и работодателят да не му е осигурил друга подходяща работа
съобразно предписанието на здравните органи. Невъзможността на работника или
служителя да изпълнява възложената му работа представлява обективна
невъзможност той да се справя с трудовите задължения по трудовото
правоотношение - обективно да не е в състояние да осъществява трудовите си
функции на длъжността, заемана от него към момента на прекратяването. Тази
обективна невъзможност за изпълнение на възложената работа следва да е настъпила
вследствие на здравни противопоказания поради заболяване на работника или
служителя, заради които продължаване изпълнението на досегашната работа би
застрашило неговото здравословно състояние. Наличието на този елемент от
фактическия състав - невъзможността за изпълнение на възложената работа, следва
да бъде установен със съответен медицински документ, в който да са посочени не
само здравните противопоказания за условията на труд, но и произтичащата от тях
обективна невъзможност за работника или служителя да изпълнява точно определена
работа и по-конкретно работата на длъжността, която заема към момента на прекратяването.
Съдът намира, че по делото е налице такъв документ – удостоверение от лекуващия
лекар на ищцата, в което са посочени описаните обстоятелства. Следва да се
посочи, че чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ не поставя изискване за определена форма, на
която следва да отговаря медицинският документ, както в чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ
се изисква болестта или здравните противопоказания да бъдат установени въз
основа на заключение на ТЕЛК, поради което съдът намира, че заболяването в
конкретния случай, обективирано в медицинското
удостоверение, би могло да бъде установено и от личния лекар. Неоснователен е
доводът на въззивника, че предписанието на здравните
органи не отговаря на изискванията на чл. 25 НМЕ, тъй като същото е било прието
от работодателя и прекратяването на основание съществуващо заболяване, пречещо
на служителя да изпълнява възложената му работа, е било посочено в заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение. В случай че работодателят е имал
съмнения, че ищцата страда от посоченото в медицинското удостоверение
заболяване, е следвало да оспори представения документ и да поиска експертиза която
да установи, дали ищцата страда от заболяване, пречещо ѝ да изпълнява
служебните си задължения и по този начин липсата на предпоставки за едностранно
прекратяване на трудовото правоотношение на това основание. Навеждането на
довод за това едва чрез въззивната жалба е недопустимо.
Съдът намира, че е било налице и второто изискване
на чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ, а именно работодателят да не е осигурил на
работника или служителя друга подходяща работа съобразно предписанието на
здравните органи. Както се установи на 22.08.2016 г. работодателят е предложил
на служителката да заеме длъжността „общ работник“ в почивна база „Б.“. Според
длъжностната характеристика за длъжността, същата включва интензивно физическо
натоварване, тъй като е свързана с дейности по почистване и поддържане на
цялата почивна база, поради което и не отговаря на дадените препоръки за
липсата на висока интензивност и натовареност на работата, която е подходяща за
изпълняване от ищцата. Действително трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1,
т. 1 КТ се прекратява в момента, в който изявлението на работника или служителя
достигне до работодателя и последващото издаване на
заповед за прекратяване има единствено констативно действие. Но в конкретния
случай това обстоятелство няма правно значение, тъй като предложената работа е била
неподходяща и не би изпълнила дадените здравни предписания.
Във въззивната инстанция
е била приета представена от въззивника молба с дата
04.04.2018 г., с която М.К. моли да бъде назначена на
свободна длъжност в счетоводен отдел, барче или друг сектор. Съдът намира, че
от това писмено доказателство не се установява обстоятелството, че ищцата не е
страдала от заболяване, което не ѝ позволява да работи. Молбата съдържа
искане за преназначаване на друга длъжност, но не се изтъкват причините за това
и от нея по никакъв начин не би могло да се установи здравословното състояние
на К. към този момент.
Спорно е и обстоятелството относно размера на
получаваната от ищцата брутна работна заплата и по-конкретно включва ли се в
този размер получаваната сума за храна.
В настоящата инстанция е допуснато изготвянето на ССчЕ, която да определи трудовото възнаграждение на ищцата за
пълен отработен месец преди прекратяване на трудовото правоотношение. Вещото
лице е посочило, че неговият размер се явява сума от 1088,19 лева. С
допълнително ССчЕ експертът е посочил, че през
периода юли 2015 г. – юли 2016 г. на ищцата са начислявани суми за храна във
фишовете за работна заплата в размер на 11,40 лева за всеки отработен ден. В о.
с. з., проведено на 01.11.2018 г., вещото лице е пояснило, че е изследвало
период, в който ищцата не е била в болничен. Направило е извод, че размерът на
трудовото месечно възнаграждение с включена сума за храна, ще се равнява на 1327,59
лева.
Съгласно чл. 16, ал. 2, т. 3 НСОРЗ при изчисляване
на брутната работна заплата на работниците и служителите се включват допълнителните
трудови възнаграждения. Според чл. 15, ал. 2 НСОРЗ за допълнителни
възнаграждения с постоянен характер се считат и допълнителните възнаграждения,
които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно
възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Настоящият
състав намира, че сумата за храна, дължима за всеки отработен ден и изплащана
на ищцата ежемесечно, има характера на постоянно допълнително възнаграждение и
следва да бъде включена в размера на брутното месечно трудово възнаграждение,
което се взема за база при определяне на размера на обезщетението по чл. 222,
ал. 2 КТ.
Така се налага извод, че обезщетението по чл. 222,
ал. 2 КТ, вр. чл. 55, ал. 1 и ал. 2 КТД за 7 месеца,
се равнява на 9293,13 лева. Но тъй като е претендирана
сума в размер на 7897,33 лева, а изменение на иска във въззивната
инстанция е недопустимо, то правилно предявеният иск е бил уважен за целия претендиран размер.
При така установената фактическа и правна
обстановка и предвид наличието на визираните в КТ и КТД предпоставки, на ищцата
следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 7897,33 лева на основание чл.
222, ал. 2 КТ, вр. чл. 55, ал. 1 и ал. 2 КТД, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
Поради това и предявеният акцесорен
иск с правно основания чл. 86, ал. 1 ЗЗД за претендирано
обезщетение за забава върху главницата за периода 22.08.2016 г. – 05.12.2016 г.
в размер на сумата от 233 лева се явява също основателен и следва да бъде
уважен.
При тези съображения и поради съвпадане изводите
на двете съдебни инстанции по съществото на трудовия спор обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната част, а въззивната
жалба оставена без уважение.
С оглед отхвърлянето на въззивната
жалба въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна сторените във въззивното
производство разноски на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК. Представен
е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за извършването на следните разноски:
720 лева възнаграждение за адвокат и 100 лева депозит за вещо лице, а именно договор
за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че сумата се заплаща в брой
и платежен документ за заплатен депозит. Направеното възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение е
неоснователно, тъй като претендираният размер е
по-нисък от минимално определеният в чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІІ-В въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 108607 от 03.05.2017 г., постановено по гр. д. № 70996/2016 г. на СРС, 76
състав, в частта, в която „Н.“ ЕАД, П. „В.ц.“ е осъдено на основание чл. 222 КТ
и чл. 86 ЗЗД да заплати на М.Д.К. сумата от 7897,33 лева - обезщетение по чл.
222, ал. 2 КТ, вр. чл. 55, ал. 1 и ал. 2 КТД и сумата
от 233 лева лихва за периода 22.08.2016 г. – 05.12.2016 г.
ОСЪЖДА „Н.“
ЕАД, П. „В.ц.“, ЕИК ********, да заплати на М.Д.К., ЕГН ********** на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 820 лева – разноски, сторени във въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.