Решение по дело №645/2022 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 418
Дата: 3 януари 2023 г. (в сила от 3 януари 2023 г.)
Съдия: Жечка Николова Маргенова Томова
Дело: 20223200500645
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 септември 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 418
гр. гр. Д., 30.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на тридесети ноември през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Галина Д. Жечева

Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20223200500645 по описа за 2022 година
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по
въззивна жалба вх.№6610/19.04.2022г. на „ВИВУС.БГ“ЕООД/предишно
наименование „4ФИНАНС“/ с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул.“Д.Х.**, чрез юрисконсулт И. Д., срещу решение
№198/18.03.2022г. по гр.д.№883/2021г.на РС-Д., с което дружеството е
осъдено да заплати на Г. Е. Р. с ЕГН ********** от гр. Д., ж.к.“Д.***
следните суми: 1) 1199.36 лева (хиляда сто деветдесет и девет лева и тридесет
и шест стотинки), представляваща недължимо платени суми по договор за
кредит №***, заедно със законната лихва върху нея от датата на подаването
на исковата молба по пощата (18.03.2021 г.) до окончателното плащане. 2)
300 (триста) лева, представляваща направените разноски по гр. Дело
№883/2021 г. по описа на ДРС.
Решението намира за необосновано. Не било налице твърдяното
нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като таксата удължаване на падежната
дата по кредита не се отнасяла до действия, касаещи усвояването и
управлението на кредита, доколкота същата се дължала за услуга, която се
предоставяла за да има възможност кредитополучателя да бъде в редовност и
да е се трупат наказателни лихви за забава, както и кредитът да не бъде в
1
просрочие. Заплащането и било в резултат на свободната воля на
потребителя, тъй като можел и да не се възползва от услугата и ако не заплати
на падежната дата да изпатне в просрочие. Таксата представлявала
възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, която нямала връзка с
условията и параметрите на договора, отнасящи се до определяне на размера
и заплащането на възнаграждението за ползването на предоставения паричен
ресурс.Удължаването на падежната дата не било сред услугите, попадащи в
обхвата на чл.19, ал.1 от ЗПК, както било пояснено и в пар.1, т.1 от ДР на
ЗПК. Иска отмяна на решението и отхвърляне на иска.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор по жалбата е подаден от
насрещната страна с доводи за неоснователността и. Първоинстанционният
съд правилно приел, че такса за удължаване на кредита не се дължи на
основание чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като заемателят не трябва да заплаща
такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По своята
същност таксата представлявала печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, заради което трябвало да бъде част
от ГПР. Действителния размер на ГПР бил над максимално установения,
което било основание за недействителност на договора с последица-
връщането само на чистата стойност на кредита. Позовава се на практика на
европейския съд. Иска потвърждаване на решението.
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, с начало
04.04.2022г. и край 18.04.2022г., чрез изпращането и по пощата на
18.04.2022г., от лице с интерес от обжалване на неизгодното за него решение,
отговаря на регламентите по чл.260, т.1, 2, 4 и 7 и чл.261 от ГПК.
По повод жалбата Д.кият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея
оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях и събраните
по делото доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК
провери обжалваното решение и основателността на иска, като приема за
установено следното:
Атакуваното решението е постановено от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му
власт, в писмена форма, подписано, като волята на съда е изразена по начин,
който позволява да се изведе нейното съдържание. Постановено е при
надлежно упражнено от Г. Е. Р. с ЕГН ********** от гр. Д., ж.к.“Д.***,
2
срещу „4ФИНАНС“ЕООД/ сегашно наименование „ВИВУС.БГ“/ с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. С., ул.“Д.Х.***,
представлявано от управителя З.С.Р., право на осъдителен иск по чл.55, ал.1
от ЗЗД за сумата от 1199.36 лева/след допуснато изменение в съдебното
заседание на 23.02.2022 г./, недължимо платена сума по нищожен договор за
кредит №***/27.09.2016г., заедно със законната лихва върху нея от датата на
подаването на исковата молба -18.03.2021 г. до окончателното плащане.
Обосноваващите претенцията на ищеца обстоятелства се свеждат до
твърдения за сключен с ответника на 27.09.2016 г. договор №*** за кредит в
размер на 350 лева, който следвало да бъде върнат в 30-дневен срок от
сключването на договора. Няколко дни преди датата на падежа-27.10.2016г. с
него по телефона се свързал служител на ответника, който му предложил
възможност за отсрочване на задължението с 7, 14 или 30дни, за което
следвало да заплати такса в съответен размер-40.60лева, 60.90лева или
101.50лева. На 25.10.2016г. ищецът заплатил сума в размер на 101.50лева за
отсрочване на задължението с 30 дни и няколко дни след това , без негово
съгласие получил чрез онлайн платформата договор със същото съдържание
като първия. На 28.11.2016г. заплатил сума в размер на 40.60лева за
отсрочване на кредита с нови 7дни, на 05.12.2016г. заплатил 60.90лева за
отсрочване с нови 14дни. В периода 05.12.2016г.-15.03.2018г. заплатил общо
14такси от 101.50лева всяка за отсрочване спо 30дни. След всяко плащане
получавал чрез онлайн платформата нов договор със същия номер и
съдържание. За целия период не бил получавал никакви суми от ответника
освен първоначално получената сума от 350лева.Погасил изцяло кредитното
си задължение. До 15.03.2018 г. направил общо 18 вноски по договора и е
заплатил общата сума от 1936 лева, включително главницата в размер на 350
лева. Не дължал повече от главницата от 350лева, тъй като договорът за
кредит бил нищожен поради противоречието му с императивните правила на
Закона за потребителския кредит – не е спазена предвидената от закона
форма; не е подписан; не е записан по ясен и разбираем начин; не е посочен
общ размер на кредита и годишен процент на разходите; действителният
годишен лихвен процент на разходите по кредита е над максималния
установен в закона праг; неправилно са заплатени такси за действия, свързани
с усвояването на кредита; налице са явно неизгодни условия и драстична
нееквивалентност на престациите, поради което иска осъждане на ответника
3
да му върне недължимо платените суми над главното задължение от 350лева.
Ответникът, в писмен отговор на исковата молба, е оспорил иска, при
съвпадащи с твърденията на ищеца твърдения за сключен договор за кредит
№***/27.09.2016г. за сумата от 350лева. Правозащитните му възражения се
свеждат най-общо до твърдения че предявеният иск е необоснован и
недоказан; ищецът е нарушил принципите на добросъвестността, заложени в
чл.3 от ГПК; процесният договор за кредит от 27.09.2016 г. не е
недействителен, като посредством онлайн платформата на дружеството двете
насрещни волеизявления на страните по договора са съвпаднали; няма
уговорена договорна лихва по кредита; Г. Е. Р. се е възползвал 13 пъти от
договорното си право да получи нова падежна дата по своя кредит и така да
удължи срока за погасяване на задължението; създадени са 13 анекса към
договора; ищецът е използвал 3 пъти правото си на частично погасяване, а
последното частично погасяване е било отчетено като пълно погасяване;
таксата за удължаване е договорно уговорена допълнителна, но не
задължителна услуга, която ответното дружество предоставя на своите
кредитополучатели; чл.10а) ал.2 от Закона за потребителския кредит не може
да бъде приложен към таксата за удължаване, като тя не противоречи и на
добрите нрави на основание на чл.26 ал.1 от Закона за задълженията и
договорите; шрифтът на договора не е с размер, по-малък от 12.
Касае се за договор за кредит по чл. 6 от ЗПФУР/за предоставяне на
финансови услуги от разстояние/, сключен на 22.12.2017г. между
страните/ищецът като кредитополучател, ответникът като кредитодател/ за
сумата от 350лева, оформен съгласно разпоредбите на чл. 3, вр. чл. 2 ЗЕДЕУУ
и при спазване на съответните процедури. С договора №***, сключен на
22.12.2017г. кредитополучателят поел задължение за връщане на сумата в 30-
дневен срок с падежна дата 27.10.2016г. Договорената между страните сума е
преведена чрез системата на „ИЗИПЕЙ“АД на датата 27.09.2016. Падежната
дата е променяна 13 пъти с договори за кредит със същия номер и
съдържание, изключая датите посочени в графи „дата на получаване“, „дата
на връщане“, „дата на договаряне“,т.е. не се касае за допълнителен кредит от
350лева по всеки от тях, а за промяна в съществуващия договор за кредит
единствено относно падежа/другите параметри на договора остават
непроменени/. Всъщност договорът не съдържа стойност на годишен процент
на разходите/ГПР/ . В самия договор единствено е посочено, че изчисленият
4
годишен процент на разходите не включва разходи, които кредитополучателя
може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си
задължения и таксата за удължаване на срока. Последната е предвидена в
общите условия като е указано, че може да бъде извършено удължаване със 7,
14 или 30 календарни дни над първоначално определения срок за връщане на
кредита.
Привлеченото от районния съд вещо лице по съдебно-счетоводната
експертиза е установило безспорния между страните факт на получаване от
ищеца на 27.09.2016 г. на сумата в размер на 350 лева по договор №***. Друга
сума в същия или друг размер не му е предавана. Установено е и плащането
от ищеца на сумата от 1549.36лева, от които 350 лева главница по договора за
кредит и 1199.36 лева такси за удължаване срока на връщане на кредита/при
изслушването на вещото лице е поправена допусната от него грешка в
размера на сумата с посочване размер от 1188.30 лева вместо верния от
1199.36 лева /. От върнатите суми 1448.80 лева са преведени чрез системата
на „ИЗИПЕЙ“АД и 101 лева са внесени на каса на 12.12.2017 г.
По отношение на поцесния договор приложение намира Закон за
потребителския кредит, Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010
г., съгласно чл.22 от който закон, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Когато договорът се обяви за
недействителен, кредотополучателят връща само чистата стойност на
кредита, като не дължи лихвата и другите разходи по него/чл.23 от същия
закон/. В случая не са спазени императивните изисквания, залегнали в чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 10, ал. 1, пр. второ от ЗПК. Размерът на отпуснатия
кредит е 350 лева. Няма уговорена възнаградителна лихва, няма посочване на
годишния процент на разходите по кредита/ГПР/. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според общите условия общата сума , дължима от кредитополучателя,
включва общия предоставен кредит и общите разходи, лихви и такси по
кредита, дължими от кредитополучателя. Уговорено е удължаване на срока на
5
кредита със 7, 14 или 30дни над първоначално определения срок за връщане,
като допълнителна услуга, която се предоставя по искане на
кредитополучателя, при съгласие на кредитора, съобразно тарифата на
кредитора. При това положение таксата за удължаване на срока за връщане на
кредита уголемява дълга, респ. ГПР, като основен критерии за длъжника при
определяне на финансовата тежест на кредита, тъй като има характер на
допълнителен разход за потребителя. В начина на уговаряне при сключването
на процесния договор за потребителски кредит чрез предвиждане на такса за
допълнителна услуга, което е свързано с допълнителни разходи за
потребителя, явства опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита до 50%, нарушава забраната на чл.10, ал.2 ЗПК
кредиторът да изисква от потребителя такса в произволно определен от него
размер за действия, свързани с управлението на кредита, на чл.33, ал.1 от
ЗПК, тъй като при забава се дължи обезщетение за забава, което не може да
надвишава законната лихва и е недопустимо под формата на „такса”
кредиторът да начислява други дължими от потребителя суми, различни от
лихвата. Според вещото лице полученият реален годишен процент на
разходите при включването на тази такса е в размер на 231.01 %/съобразно
уточнението при изслушването му/. Размерът на законната лихва за забава за
месечен период е 0.833%, а в случая ГПР/при единствен известен разход -
такса за удължаване на кредита/ за месец е 19.25%. В този смисъл макар
формално процесният договор да покрива формално изискуемите реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10, тъй като годишния процент на разходите не е определен
към датата на сключване на договора с включване на всички разходи, имащи
отношение към усвояване и управление на кредита. Тази част от
сделката/ГПР/ е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Иначе казано годишният процент на разходите
се явява най-точен критерий, по който потребителят може да сравни
предложенията на различните кредитни институции на кредитни продукти с
6
идентични срокове, сума и валута, и да избере най-изгодния за него-колкото
по-нисък е годишният процент на разходите, толкова по-изгоден е кредитът.
Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗПК/ясен и разбираем начин на
представяне на всички елементи от договора/ от степен да изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и/ или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
При така установеното изводите на въззивна инстанция напълно
съвпадат с изводите на първоинстанционния съд за основателност на иска.
Обжалваното решение следва да бъде потвърдено с препращане на
основание чл.272 от ГПК към мотивите на същото.
С оглед изхода от спора във въззивната инстанция, на основание чл.78,
ал.3 от ГПК, ищецът, заел позицията на въззиваема страна, има право на
съдебно-деловодни разноски, но не е удостоверил направата на такива. Във
връзка с отговорността за разноски е направено искане от представляващия го
адвокат Г. Г. Ч. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за
безплатно процесуално представителство, съгласно чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 от
ЗА. В представеният по делото договор за правна помощ/л.120 от делото на
ДРС/ изрично е отразено предоставянето на безплатна помощ от адвоката по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Искането е основателно и дължимото адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено в размера, посочен в разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакцията й към настоящия момент /, а
именно 419.94лева за осъществено процесуално представителство на ищеца-
въззиваем Г. Е. Р. .
С оглед гореизложеното, съдът

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №198/18.03.2022г. по гр.д.№883/2021г.на
7
Д.ки районен съд.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ЕООД /предишно наименование „4ФИНАНС“/
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С., ул.“Д.Х.**, да
заплати на адвокат Г. Г. Ч. на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от
ЗАдв сумата от 419.94лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на Г. Е. Р. с ЕГН ********** от гр.Д., за
въззивна инстанция
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8