РЕШЕНИЕ
№ 599
гр. Сливен, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, I СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Живка К. Желязкова - Спирова
при участието на секретаря Албена Г. Василева
като разгледа докладваното от Живка К. Желязкова - Спирова Гражданско
дело № 20242230100010 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени обективно съединени искове,
намиращи правното си основание в чл. 10, ал.1 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, вр.
с чл. 146, ал.1 от ЗЗП, чл. 26 от ЗЗД и по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл.
23 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване на нищожността Договор за
кредит № ********** от 19.03.2021 г., и Анекси към Договора, като
противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския
кредит и Закона за защита на потребителите, евентуален иск за прогласяване
нищожността на клаузата такса разглеждане по Договор за кредит №
********** от 19.03.2021 г., осъдителен иск за заплащане на сумата 200 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договора за потребителски
кредит, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане, както и евентуален осъдителен иск за сумата
150,00 лева, представляваща недължимо платена „такса разглеждане“, ведно
със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане.
В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответното дружество е
сключен договор за кредит № ********** от 19.03.2021 г., по силата на който
е получила сума в размер на 1100.00 лв. при ГЛП 40,97 % и ГПР 49,70 %.
1
Съгласно сключения договор следвало да заплати и такса за бързо
разглеждане в размер на 150 лв., като ищцата е заплатила на кредитора
сумата в размер на 1300 лв., от които главница, лихва и такса разглеждане.
Т.е. общо изплатената сума от ищцата е 1300 лв. при изтеглени 1100 лв.
Твърди, че клаузата за „Таксата за бързо разглеждане“ е нищожна и са
изложени подробни съображения в тази насока. Твърди, че договора за
кредит е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като е сключен при
неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че
допълнителната услуга „такса разглеждане“ е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД, тъй като тези клаузи са сключени при неспазване на нормите на
чл. 33 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП.
Излагат се твърдения за нищожност на договора, поради наличие на
противоречие с чл.10, ал.1 ЗПК, произтичащи от липса на реално подписан
договор за кредит, което е основание за нищожност и е в противоречие на чл.
22 ЗПК. Твърди се, че са налице нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 19 ЗПК.
Освен това нямало яснота по формиране на лихвения процент –
аргумент чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Що се касае дължимите „такса за разглеждане“,
като не били включени при изчисляването на ГПР, а този разход бил известен
на кредитора към датата на сключване на договора и анекса следвало да бъде
включен при изчисляване на размера на ГПР. Това, че при определяне на
размер на ГПР не бил реално прилаганият в отношенията между страните,
считат, че представлява „заблуждаваща търговска практика“. Клаузите,
изискващи заплащане на допълнителни такси за разглеждане и удължаване
противоречали на разпоредбите на чл. 10а, ал, 1, ал. 2, ал. 4 ЗПК, тъй като
били свързани с усвояването и управлението на кредита. Те заобикаляли
ограничението на чл. 10а ЗПК и не били включени в ГПР, а и противоречали
на добрите нрави, като илюстрирали директно уговорка във вреда на
потребителя. Счита, че договора бил нищожен на основание чл. 10, ал.1,
чл.11. ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.20, вр. чл.22 ЗПК, както и чл. 146, ал.1 ЗЗП.
Предвид изложеното моли съда да постанови съдебно решение, с което
да бъде прогласена нищожността на договора за кредит, като противоречащ
на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за
защита на потребителите и Закона за задълженията на договорите, както и
ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата в размер
на 200 лв., представляваща недължимо платена сума във връзка със
сключения договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху
нея, считано от датата на входиране на настоящата искова молба - 02.01.2024
г. до датата на окончателното й изплащане, а в условията на евентуалност
сумата от 150 лв., представляваща недължимо платена такса разглеждане,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.01.2024 г., датата на
входиране на исковата молба до окончателно и изплащане. Претендира за
заплащане на направените по делото съдебни разноски.
2
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество е представило писмен
отговор, с който оспорва исковете. Признава, че е сключен посочения
договор за кредит между страните, който бил предоставен от разстояние, за
който обаче била спазена формата. В тази връзка излага подробни възражения
касаещи правилността на сключване на договора от разстояние от към
външна форма, позовавайки се на ползвания формуляр, съобразно
европейските стандарти. Прави възражение, досежно обстоятелството, че
ищцата се съгласила с така наречената услуга за бързо разглеждане и по тези
обстоятелства същата била начислена. Намират, че тази такса разглеждане е
част от предоговорната информация и за контрагентите по настоящия
договор била известна от самото начало. Следващо възражение се състои в
това, че в договора е посочен фиксиран лихвен процент 40.97 % като в т. 9.1
от Общите условия е описан начина на изчисляване на годишната лихва за
предоставяне на кредита на база 365 дни в годината, съобразно действителния
брой дни за всеки календарен месец, като лихвата за предоставяне на кредита
била дължима на датата на погасяване сочена в специалните условия по
договора. В тази връзка аргументира основателността и правилността на
годишната лихва от 40.97%, а съобразно изискването на чл. 11, т. 9 от ЗПК
след като в договора е посочен приложимия между страните лихвен процент
по кредита – договорната лихва, която е фиксирана, то същата е дължима и не
подлежи на промяна от никакви движения на референтните пазарни индекси.
По тези обстоятелства намират, че договора за кредит е действителен и не
страда от посочените от ищцовата страна недостатъци. Поради това моли
исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендира
за присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
наищцата.
В о.с.з ищцата не се явява и не се представлява. С молба с вх. № 7376 от
03.04.2024 г., поддържа исковите претенции.
Ответното дружество, не се представлява в о.с.з. С писмено становище
поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на исковете.
Съдът на основание разпоредбата на чл. 214 от ГПК е допуснал
изменение на исковете, както следва: изменение на предявения иск от 150.00
лв. на 226.94 лв., представляваща дължимата сума за такса бързо разглеждане
по договор за кредит с № ********** от 19.03.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба – 02.01.2024 г. до
окончателното изплащане на сумата; изменение на предявения главен иск
чрез увеличение на сумата от 200.00 лв. на 234.35 лв., представляващ
недължимо заплатена по недействителен договор за кредит с № **********
от 19.03.2021 г. сума, ведно със законната лихва от момента на депозиране на
исковата молба - 02.01.2024 г. до окончателното изплащане.
3
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следната обстановка:
Не е спорно, че ищцата и ответното дружество са в облигационни
правоотношения по силата на сключения между страните договор за кредит с
№ ********** от 19.03.2021 г., по силата на който била договорена главница
1100.00 лв., при ГЛП 40,97 % и ГПР в размер на 49,70 %, за срок от 30 дни.
Също така не е спорно, че кредитополучателят и кредиторът са договорили
такса за бързо разглеждане в размер на 226.94 лв.
От представената разписка от Изи пей е внесена посочената сума в
исковата молба от 1334,35 лв.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявените в условията на обективно кумулативно съединяване искове
с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл.146, ал. 1 от
ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, за прогласяване на нищожен като противоречащ на закона ЗПК на
договор за потребителски кредит.
Относно прогласяването на нищожността, приложение намират
нормите на ЗПК. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Не е спорно, че ищцата, в качеството си на физическо
лице, сключило договора е имало качествата на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 от ЗПК, а ответното дружество, в качеството на кредитор, съгласно
чл.9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв договор за потребителски кредит. Съгласно
чл. 22 от ЗПК, когато на са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.
7 - 12 и т. 20, чл.12, ал.1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Касае се за изначална
недействителност при сключването на договора и когато същият бъде обявен
за недействителен, то заемателят дължи връщане единствено на чистата
4
стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Съдът
намира, че следва да уважи иска за недействителност на договора за кредит,
свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума, което е свързано с изискването на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК за
посочване на ГПР и общата дължима сума. Това изискване на закона е
въведено за да се гарантира правото на потребителя да има яснота по какъв
начин се формира неговото задължение. Именно ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото в тази величина са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане, управление до съответната
възнаградителна лихва. По тази причина в ГПР следва да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите
изисквания, защото е посочен единствено, че той е във фиксиран размер от
49,70 %, а ГЛП е 40,97 %. Нарушената правна норма е чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на
визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер -
пет пъти размера на законната лихва. Съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл.
разходите на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита на потребителя § 1, т. 2 ДР ЗПК.
За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл. 24 ЗПК се прилагат правилата на чл. 143 - 148 ЗЗП. Макар и поместени в
индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на
контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
5
Съдът прави извод, че това са бланкетни договори за парични заеми,
които потребителят подписва без да има възможност да договаря съответните
клаузи на договора, съгласно глава четвърта от ЗПК. В тази връзка е и
съображение 26 от Преамбюла на ДиректИ. 2008/48ЕО на Европейския
парламент и на Съвета касаеща договорите за потребителски кредити,
съгласно които … „кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или
да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността,
а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор, с цел
избягване на такова поведение, като следва да се приложат необходимите
средства на кредиторите, в случаите, в които те процедират по този начин.“
По тези съображения, съдът намира, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и следва
да бъде прогласена неговата нищожност поради релевирани доказателства за
наличие на противоречие със закона. В тази връзка съдът намира, че по-
тежката форма за недействителност на договора, а именно нищожността
изключва необходимостта да се обсъждат наведените твърдения и искането за
недействителност на договора поради нарушаване на добрите нрави. Тъй като
е налице уважаване на главния установителен иск, то съдът не следва да се
произнесе относно прогласяването на нищожност на клаузата за бързо
разглеждане на процесния договор за кредит.
Действително се установи и доказа, че договорът за потребителски
кредит следва да бъде обявен за недействителен, съгласно чл. 23 от ЗПК, тъй
като потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи други
лихви и разноски по кредита.
Ищцата е погасила изцяло чистата стойност на заема от 1100.00 лв.,
поради което предявеният иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23
ЗПК следва да бъде уважен като основателен и доказан и да бъде прогласена
нищожността на договора за кредит като противоречащ на императивните
изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за защита на
потребителите и на Закона за задълженията и договорите.
Съдът намира, че следва да се уважи претендираният осъдителен иск
срещу ответното дружество на основание чл. 23 от ЗПК във връзка с чл. 22 от
ЗПК във връзка с чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за сумата от 234.35 лв.,
представляваща разликата между заплатената по кредита сума в размер на
6
1334.35 лв. и усвоената главница в размер на 1100.00 лв., недължимо платена
сума по сключения договор за потребителски кредит, поради изначална липса
на основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
исковата молба – 02.01.2024 г., до окончателното й изплащане. Искът е
основателен и доказан и следва да бъде уважен.
С оглед уважаване на предявения главен иск за обявяване на нищожен
договор на процесния потребителски кредит, съдът не дължи произнасяне по
предявения евентуален иск за обявяване на нищожни клаузите на договор за
кредит, предвиждащи заплащане такса „бързо разглеждане“ и за осъждане на
ответни да заплати сумата от 226.94 лв.
Съгласно представения списък за разноски по чл. 80 от ГПК от
процесуалния представител на ищцата, в който в две точки е посочен размера
на адвокатското възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 1 от ЗА, а именно по
първия иск 516 лв., а по втория 480 лв., то при съобразяване с практиката на
въззивната инстанция и съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА следва
да се заплати възнаграждение пряко на адвоката, а неговия размер се
определя от съда в съответствие с изречение Последно в разпоредбите на
Наредба № 1/09.07.2024 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразно броя и вида на предявените искове за всеки от тях
поотделно. Съдът счита ,че следва да се съобрази и с т. 2 на Решение от
25.01.2024 г. на Втори състав по дело С-438/2022 г. на СЕС, чл. 101, параграф
2 ДФЕС, във вр. с чл. 4, параграф 3 ДЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че
националната правна уредба, която определя, че страните не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба приета от съсловната организация на адвокатите – Висшия
адвокатски съвет, но от друга страна съдът няма право да присъжда разноски
за възнаграждение в размер по-нисък от минималния размер на адвокатските
възнаграждения, която има задължителен характер и следва да се приложи
забраната на чл. 101, параграф 1 на ДФЕС, като националния съд е длъжен да
откаже да приложи тази (чл. 78, ал. 5 от ГПК и съответно Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения)
национална правна уредба, поради което съдът определя размера на
адвокатското възнаграждение дължимо от ответната страна чиято тежест са
възложени разноските, съобразно вида, характера и сложността на спора,
както и съгласно броя и цената на исковете и обема на процесуалните
7
действия от адвоката, отнесени към защитавания интерес на 400 лв. за
установителния иск и 380 лв. за осъдителния иск.
Ръководен от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.
чл.22 ЗПК Договор за потребителски кредит № ********** от 19.03.2021 г.,
сключен между С. И. Ж., ЕГН: ********** от гр. С., ул. „Г. И.“ № ., чрез адв.
Д. В. М. – АК – П. и „ВИВУС.БГ“ ЕООД , ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. Димитър
Хаджикоцев № 52-54, представлявано от Здравко Стаменов Райчев и Армен
Матевосян.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД , ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр. София, п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев №
52-54, представлявано от З. С.Р. и А. М., ДА ЗАПЛАТИ на С. И. Ж., ЕГН:
********** от гр. С. ул. „Г. И.“ № ., сумата от 234.35 лв. (двеста тридесет и
четири лева и тридесет и пет стотинки), представляваща недължимо платена
сума по нищожен Договор за потребителски кредит № ********** от
19.03.2021 г., поради начална липса на основание, ведно със законната лихва,
считано от датата на входиране на исковата молба – 02.01.2024 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД , ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр. София, п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев №
52-54, представлявано от Здравко Стаменов Райчев и Армен Матевосян, ДА
ЗАПЛАТИ на С. И. Ж., ЕГН: ********** от гр. Сливен, ул. „Г. И.“ № ., сума
в размер на 102 лв. (сто и два лева) – държавна такса.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД , ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр. София, п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев №
52-54, представлявано от Здравко Стаменов Райчев и Армен Матевосян ДА
ЗАПЛАТИ на адв. Д. В. М. АК – Пловдив на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА, сума в общ размер на 780 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение платимо по IBAN: BG87UNCR70001521514314.
8
Решението може да се обжалва пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
9