Р Е Ш Е Н И
Е
№ /03.04.2018г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на тринадесети
февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И.КА ДРИНГОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
мл.с. МИЛЕНА НИКОЛОВА
при секретар Светлана Тодорова, като
разгледа докладваното от съдията
Дрингова въззивно гражданско дело № 2833 по описа за 2017г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК и е образувано по
въззивна
жалба вх. № 66181/15.11.2017г. на А.И.З.,
ЕГН ********** ***, Т.Д.С., ЕГН ********** *** и С.Д.Б., ЕГН ********** ***,
със съдебен адрес ***, офис 2, чрез адв. С.С., срещу решение № 4211 от 20.10.2017г.,
постановено по гр.дело № 13335/2016г. на Варненския районен съд, ХVІІІ-ти
състав, с което е отхвърлен предявеният от въззивниците срещу Р.Д.С., ЕГН ********** от адрес: ***, спирка Марек, ул. „30-та“ №
45 иск с правно основание чл.
124, ал.1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че въззиваемата не е
собственик на реална
част от поземлен имот с идентификатор №10135.2520.7069 по кадастралната
карта и кадастрални регистри на район „Приморски“, одобрена със заповед
№РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния Директор на АГКК- гр.София, с площ на
частта от 546 кв.м., при граници на частта: ПИ №10135.2520.2097,
10135.2520.7070, 10135.2520.2094, 10135.2520.2095 и останалата част от ПИ
№10135.2520.7069.
В жалбата е изложено становище за
неправилност и назаконосъобразност на обжалваното решение поради нарушение на
материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага несъгласие с правните
изводи на съда. Сочи, че в периода до завършване на реституционната процедура
по отношение на лицето, което има подлежащи на възстановяване права върху
недвижим имот, не може да бъде противопоставено възражение за придобИ.ето му
въз основа на осъществено в този период давностно владение, какъвто е и
процесния случай. Намира, че въззиваемата не може да се легитимира като
собственик на недвижимия имот, тъй като го е придобила от несобственик, както и
че в нейна полза не е изтекъл изискуемият давностен срок. Като процесуално
нарушение се сочи неприемането на всички представени с исковата молба писмени
доказателства. Отправеното искане е да се отмени първоинстанционното решение и
да се постанови друго, с което да се уважи предявеният иск, както и да се
присъдят направените разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор от насрещната страна по жалбата, в който е изразено становище
за неоснователност на оплакванията срещу постановеното решение, което намира за
правилно и законосъобразно. Моли за потвърждаване на решението и за присъждане
на направените пред въззивната инстанция съдебно –деловодни разноски.
За да се произнесе по спора, съдът
съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по
предявени от А.И.З., Т.Д.С. и
С.Д.Б. срещу Р.Д.С. искове с
правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК за приемане за установено в отношенията
между страните, че ответницата не е собственик на реална част от поземлен имот с
идентификатор № 10135.2520.7069 по кадастралната карта и кадастрални регистри
на район „Приморски", одобрена със заповед №РД-18-92/14.10.2008 г. на
Изпълнителния Директор на АГКК- гр.София, с площ на частта от 546 кв.м., при
граници на частта ПИ №10135.2520.2097, 10135.2520.7070, 10135.2520.2094,
10135.2520.2095 и останалата част от ПИ №10135.2520.7069. Оспорват се констатациите за наличие на
давностно владение в нотариален акт №92, том VIII, дело № 2659 от 01.08.1964г. и се моли КНА да бъде отменен, на
основание чл. 537 ал. 2 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че ищците са
единствени наследници на И. Г. Я., починал на 13.11.1985г. и който е притежавал
лозе в местността „Куру дере" с площ от 1.5 дка, придобит по наследство от
неговия баща Г. Д. Я.. Излагат, че със заявление от 08.03.1958 г. И. Г. Я. е
внесъл в ТКЗС притежаваната от него земя. Сочи се, че с влязло в сила съдебно
решение им е признато право на възстановяване на собствеността върху земеделска
земя в землището на гр. Варна, кв. Виница, съставляваща лозе с площ 1.500 дка.
в местността „Куру дере", при граници и съседи: път, К. С. Р., Д.Н.И. и Я.
Д. Я., на осн. чл.11, ал. 2 от ЗСПЗЗ. Във връзка с него е издадено решение № 1714/29.06.2010г.
на ОСЗ - гр. Варна, с което е признато правото на собственост на наследниците
на И. Г. Я. върху лозе от 1.500 дка., находящо се терен по параграф 4, СО
Траката, землището на кв. Виница, в местност „Куру дере“. Сочат, че по КП
„Крайбрежието“ от 1956г., признатият за възстановяване имот представлява имот
пл.№ 10776; по плана на старите имотни граници към ПКП на СО „Траката“ имотът е
отразен с № 3873, а по ПНИ на СО „Траката“ имотът е индивидуализиран като имот
№ 2096, който в последствие е разделен на два имота. По действащата към
настоящия момент кадастрална карта стар имот № 3873 по ПКП на Траката обхваща
основно два имота, а именно ПИ с ид.№10135.2520.7069 и ПИ с
ид.№10135.2520.7070. Част от ПИ с ид. № 10135.2520.7069, целия с площ от 730
кв.м, попада върху стар имот № 3873 по ПКП на Траката, като площта на припокрИ.е
е 546 кв.м. Ищците сочат, че към настоящия момент към ПИ с ид. № 10135.2520.7069
собственически права претендира ответницата, която е придобила имота в
индивидуална собственост по силата на договор за продажба, сключен с „Братя Ви
Джи“ ООД. Нейният праводател е придобил имота като апортна вноска от „Скаймар“
ЕООД, което го е придобило от „Геос“ ООД с договор за продажба. Последното
дружество е купило имота през 2004г. от В.Н. И. и Е.Н.Й., които са го придобили
по дарение и наследство от своите родители Н.П. И. и П.В. И.. Праводателят им Н.П.
И. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост въз основа на
обстоятелствена проверка. Ищците оспорват възможността Н.П. И. да е придобил
правото на собственост върху имота по давност, поради което оспорват
прехвърлителното действие на последващите сделки, включително и сключената от ответницата.
Правния си интерес от провеждането на отрицателен установителен иск обосновават
с обстоятелството, че реституцията в тяхна полза не е завършила, доколкото
нямат издадена в тяхна полза заповед по пар. 4к ал. 7 от ЗСПЗЗ, и само след
като по съдебен ред бъде отречено правото на ответника, ищците могат да защитят
правата си.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата е
депозирала писмен отговор, в който е изразила становище за недопустимост, а в
евентуалност – за неоснователност на предявените искове. Оспорва се наличието
на идентичност между имота, описан в НА от 1929г., закупен от Г. Д. Я. и
процесния, както и между имота, описан в представеното решение на ВКС и
процесния. Оспорват се идентичността на внесеното в ТКЗС лозе с площ от 1,5дка
в м."Куру дере" от И. Я. с процесния имот. Твърди се, че процесният
имот винаги е бил частна собственост. Сочи се, че дори и да се приеме, че е бил
внасян в ТКЗС, то същия не подлежи на реституиране съгл. чл. 10, ал.7 от ЗСПЗЗ,
поради извършваните сделки и застрояването му. В условията на евентуалност се сочи,
че от 1964г. до влизане в сила на ЗСПЗЗ са изминали повече от 30 години, поради
което собствеността върху процесния имот е придобита въз основа на краткия давностен
срок, тъй като ответницата е добросъвестен владелец.
С обжалваното решение предявените установителни
искове за собственост са отхвърлени.
Решението на първоинстанционния съд
съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства
на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
Варненският окръжен съд, с оглед
наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Видно от удостоверение за наследници
изх. №1392/23.03.2016 г. на р-н Приморски, община Варна, И. Г. Я. е починал на
13.11.1985г. и е оставил за свои наследници дъщеря си А.И.З. и внуците си, деца
на дъщеря му С. И. Г. – Т.Д.С. и С.Д.Б. .
Видно от служебна бележка, издадена от
община Варна, отдел общинска собственост, съгласно емлячния регистър И. Г. Д. е
притежавал лозе – хавра в местността „Куру дере“ от 1,5 дка.
В нотариален акт №63, том IX, регистър
13790, дело №1545 от 21.11.1929г. е обективиран договор за продажба, по който Г.
Д. Я. е закупил 1600 кв.м от лозе /хавра/ в местността ,Куру дере" при
граници Я. Д. Я., С. Р., Н.П. и В. Я..
Със заявление от 08.03.1958г. И. Г. Я.
е поискал да бъде приет за член на ТКЗС и е заявил, че внесе в стопанството
всичката земя, добитък и инвентар, негова и на членовете на домакинството му
собственост.
С решение №189/02.03.2010г.,
постановено по гр. дело №527/2009г. на ВКС, е признато за установено по иск по
чл.11 ал. 2 от ЗСПЗЗ, предявен от С. И. Г.а и А.И.З.,***, че наследниците на И.
Г. Я. /Д./, поч. на 13.11.1985г., имат право на възстановяване на собствеността
върху земеделска земя в землището на гр. Варна, кв. Виница, съставляваща лозе с
площ 1.500 дка в местността „Куру дере“, при граници и съседи: път, К. С. Р., Д.Н.И.
и Я. Д. Я..
С решение №1714 от 29.06.2010г. на
Общинска служба по земеделие - гр. Варна е признато правото на собственост на
наследниците на И. Г. Я. върху лозе от 1.500 дка, находящо се терен по параграф
4, СО „Траката“, землището на кв. Виница, в местност „Куру дере“, като същото е
издадено на основание съдебно решение по гр. дело №527/2009 г. на ВКС.
От НА №92, том VIII, дело №2659 от
01.08.1964г. на ВН е видно, че Н.П. И. е признат за собственик по давностно
владение на лозе, с площ от 1500 кв.м., находящо се в местността „Куру дере“,
извън регулационния план на гр. Варна, при граници: Н. Р.а, М.Ц., Ж.Д., Г.И. С.,
Д. В. и път.
От НА №110, том XXXII, дело №7922, вх. per. 10364 от 25.10.1999г. на СВп – Варна се установява, че Н.П.
И. дарява на сина си В.Н. И. собствената си 1/2 ид. част от дворно място,
находящо се в гр.Варна, в.з. „Траката“ № 45, представляващо пл.№ ІІ-2096 в кв.
155 с площ от 1200 кв. по документ за собственост и 1050 кв.м. по скица, заедно
с ½ ид.ч. от изградените в него жилищна сграда и гараж. С НА №140, том IV,
дело №1530 от 22.04.1985г. В.Н. И. е дарил на сестра си Е.Н.Й., придобита от
него по наследство от покойната му майка П.В. И.1/4 ид.ч. от гореописания имот.
От НА № 54, том L, дело №11394, вх. peг. 15222 от 20.07.2004г.
на СВп - Варна е видно, че В.Н. И. и Е.Н.Й. продават на „Геос“ ООД ПИ № 2096,
находящ се в гр.Варна, в.з. „Траката“, ул. „30-та“ № 45, в кв.155 по плана на
в.з. „Траката“, целия с площ от 1500 кв.м., ведно с изградените в него
постройки.
С последваща сделка, обективирана в НА №134,
том XXXV, дело № 8374, вх. peг. 11520 от
18.05.2006г. на СВп – Варна, „Геос“ ООД продава на „Скаймар“ ЕООД дворно място,
находящо се в гр. Варна, в.з. „Траката“, ул. „30-та“ № 45, с площ от 730 кв.м.,
съставляващо УПИ № ІІ-2096, в кв. 155 по плана на вилната зона, ведно с
изградените в него постройки.
С решение № 3797/30.05.2006г. по ф.д. №
611/1997г. е вписано увеличение на капитала на „Братя Ви Джи“ ООД чрез
извършване на апартна вноска на гореописания недвижим имот от съдружника
„Скаймар“ ЕООД.
С договор за продажба, обективиран в НА
№ 90, том XL, дело №9525, вх. peг. 12986 от 02.06.2006г. на СВп – Варна „Братя Ви Джи“ ООД е
продало на Р.Д.С. гореописания недвижим имот.
По делото е проведена съдебно –
техническа експертиза и са събрани гласни доказателства, чрез разпит на
водените от страните свидетели, чиито заключение/показания съдът ще обсъди в
относимите им части и при необходимост в правните си изводи.
Гореизложената фактическа обстановка
обуславя следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо, като постановено от надлежен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата форма и при
наличието всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални
предпоставки, обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване.
Разпределението на доказателствената
тежест в процеса изисква при предявен отрицателен установителен иск ответникът
да докаже фактите, от които произтича твърдяното от него спорно право, а ищецът
следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право.
Ответницата основава възникването на
правото си на собственост на процесния недвижим имот въз основа на извършена
правна сделка, а в евентуалност на изтекла в негова полза придобивна давност.
С оглед посочените в жалбата оплаквания
въззивното произнасяне е ограничено до основателността на твърденията за
осъществяване на евентуалното придобивно основание.
Ответницата се позовава на изтекла в нейна
полза придобивна давност, на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС. ПридобИ.ето на
правото на собственост по давност върху имот, който е бил земеделска земя и подлежащи
на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, какъвто е настоящия случай, е изключено до
приключването на административната процедура по възстановяването на
собствеността върху земеделската земя, когато се осъществява индивидуализацията
на имота. След изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 от ЗСПЗЗ от ДВ, бр. 68 от
30.07.1999 г. административната процедура е двуфазна, като с решението на ОСЗ
се признава правото на възстановяване при условията на § 4 - § 4л, а
възстановяването на правото на собственост настъпва по силата на заповедта на
кмета на общината, издадена по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
В конкретния случай, реституционното
производство се развива по редакцията на ЗСПЗЗ след изменението в бр.68/99г.,
тъй като решението № 1714 на ОСЗ е постановено на 29.06.2010г. и е безспорна
между страните липсата на заповед на кмета по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. От
друга страна се установява, че ПНИ за процесната територия е изготвен още през
2006г., към който момент на ищците не е било признато правото на възстановяване
на имота, поради което не им е отреден имот. Настоящият съдебен състав споделя
трайната съдебна практика, на която се позовават и въззивниците в жалбата си,
че давност не тече срещу онзи, който не може да води иск. В случая, правото да
предявят отрицателен установителен иск е възникнало за ищците след датата на
постановяване на решение 1714/29.06.2010г. на ОСЗ - Варна, в което имотът им е
индивидуализиран съгласно решение по г.д. 527/2009г. на ВКС. Предвид влезлия в
сила ПНИ за територията, в който спорният имот е записан като собственост на
ответницата, то ответниците както към настоящия момент, така и към 30.06.2010г.
са имали на разположение единствено възможността на предявят отрицателен
установителен иск за собственост срещу лицето, което конкурира тяхното право.
Ето защо, от посочената дата – 30.06.2010г. е започнала да тече и упражняваната
от ответницата давност, която не е спирана или прекъсвана до датата на подаване
на исковата молба, инициирала настоящето дело – 01.11.2016г. Установи се, че
ответницата е придобила спорния имот чрез договор за покупко-продажба,
обективиран в нотариален акт, т.е на правно основание, годно да я направи
собственик и не се твърди, нито се установи същата да е знаела, че праводателят
й не се е легитимирал като собственик. Горната установеност обуславя извода, че
ответницата има качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал.
1 от ЗС, поради което приложимата по отношение на нея придобивна давност е тази
по чл. 79, ал. 2 от ЗС. Следователно, давността е изтекла за периода от 30.06.2010г.
до 30.06.2015г., ответницата своевременно се е позовала на този юридически факт
в отговора на исковата молба, поради което е завършен фактическия състав,
необходим за придобИ.ето на имота по давност и ответницата се легитимира като
собственик на процесната реална част от закупения от нея имот на оригинерно
правно основание. По изложените съображения предявеният отрицателен
установителен иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Като е достигнал до
идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилен и
законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден.
Съобразно отправеното искане и на основание чл.78, ал. 3 от ГПК въззивниците
следва да заплатят на въззиваемата страна сторените разноски пред настоящата
инстанция, като от представените доказателства се установява, че същите
съставляват 2000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Срещу последното
процесуалният представител на въззивника е релевирал възражение за
прекомерност, което съдът преценя като основателно по следните съображения: Съобразно задължителните указания,
дадени в т.3 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се
свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и
фактическата и правна сложност на делото. В случая въззивното производство е
приключило в едно съдебно заседание, като между страните не е имало спор по
фактите, а по правото. Изложеното обуславя извод за невисока правна и
фактическа сложност на делото през въззивната инстанция, поради което адвокатското
възнаграждение следва да бъде намалено до размер, близък до минималното такова,
изчислено по правилата на Наредба № 1/2004г., а именно 1000 лв.
Воден
от горното, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 4211 от 20.10.2017г., постановено по гр.дело № 13335/2016г. на Варненския
районен съд, ХVІІІ-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от А.И.З., ЕГН ********** ***, Т.Д.С., ЕГН **********
*** и С.Д.Б., ЕГН ********** ***, срещу Р.Д.С., ЕГН **********
от адрес: ***, спирка Марек, ул. „30-та“ № 45 иск с правно основание чл.
124, ал.1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Р.Д.С., ЕГН ********** не е собственик
на реална
част от поземлен имот с идентификатор №10135.2520.7069 по кадастралната
карта и кадастрални регистри на район „Приморски“, одобрена със заповед
№РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния Директор на АГКК- гр.София, с площ на
частта от 546 кв.м., при граници на частта: ПИ №10135.2520.2097,
10135.2520.7070, 10135.2520.2094, 10135.2520.2095 и останалата част от ПИ
№10135.2520.7069.
ОСЪЖДА А.И.З., ЕГН **********
***, Т.Д.С., ЕГН ********** *** и С.Д.Б., ЕГН ********** ***, да
заплатят при условията на разделност на Р.Д.С., ЕГН ********** от
адрес: ***, спирка Марек, ул. „30-та“ № 45 сумата от 1000 лв. /хиляда лева/, на осн. чл.78,
ал.3 от ГПК.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: