ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ ……………..
/ 10.07.2020г., гр.Разград
Окръжен
съд Разград
На
десети юли, две хиляди и двадесета година
В
закрито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА
АТАНАС ХРИСТОВ
Секретар:
Прокурор:
Като
разгледа докладваното от съдия Ирина Ганева
В.ч.гр.д.
№ 126 по описа на съда за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.413
ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на
„Профи кредит България“ЕООД, представляван от управителите Св.Н., Цв.С., Я.Ч. и
Я.Ч.,подадена чрез пълномощник, срещу разпореждане № 1999а/11.06.2020г.,
постановено по ч.гр.д. № 711/2020г. на РС Разград, с което е отхвърлено
подаденото заявление на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл.410 ГПК срещу длъжниците И.Д.В. и М.И.М. за сумата 359,98лв.,
представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги, преценено от първостепенния съд като неравноправно договорено вземане. Жалбоподателят
твърди, че разпореждането е неправилно и необосновано. Счита, че в
производството по чл.410 ГПК съдът не разполага с правомощия да проверява
валидността на сделката. Излага подробни аргументи във връзка с изразено несъгласие
с извода на първостепенния съд да наличие на неравноправни клаузи в сключеното
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Моли въззивния
съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на заповед за изпълнение
за посочената по-горе сума.
Жалбата е подадена от
легитимирана страна срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за
това, поради което същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество съдът
намира жалбата за неоснователна по следните съображения:
Производството по ч.гр.д. № 711/2020
г. на Районен съд Разград е образувано по заявление на „Профи кредит
България“ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжниците
И.Д.В. и М.И.М. в условията на солидарност да заплатят следните суми: 740,01лв.
неизплатена главница по договор за потребителски кредит; 90,62лв. договорно
възнаграждение, дължимо за периода 20.05.2019г.-3.09.2019г.; 359,98лв.
неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; 6,98лв. лихва за
забава за периода 21.01.2017г.-3.09.2019г. и законна лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Районният съд е издал заповед
за изпълнение за главницата, ведно със законната лихва, договорното
възнаграждение и лихвата за забава и тези въпроси не попадат в предмета на
въззивното обжалване.
За да откаже издаване на
заповед за изпълнение за сумата 359,98лв. за неплатено възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги, районният съд е приел, че възнаграждението е
с неравноправен характер и противоречи на чл.19 ал.4 ЗПК. Предвид констатацията
за обоснована вероятност за наличие на неравноправна клауза по договор с
потребител по смисъла на чл.411 ал.2 т.3 ГПК съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение по
реда на чл.410 ГПК за тази сума.
Въззивният съд споделя
направените правни изводи от първостепенния съд. Съгласно чл.411 ал.2 т.3 ГПК
заповед за изпълнение не се издава, когато искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това. Възражението в частната жалба, че заповедният съд не
разполага с правомощия служебно да проверява валидността на сделката и че клаузата
трябва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, за да бъде
съобразена от заповедния съд, е неоснователно.
С решение № 23/07.07.16 г. по
т. д. № 3686/14 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 237 от 20.01.2017 г. по т. д. №
2927 / 2015 г. на ВКС, І т. о. е прието, че първоинстанционният и въззивният съд
следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, както и че
възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не
се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или
чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство,
като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. Изложени са съображения, че
нормите на ЗПК, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в
потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение на тях намират
приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на поставения
правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е изведен от
практиката на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания по
тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителския договор, чиито разпоредби са въведени в националното
законодателство съгласно §13а т.9 ДР на Закона за защита на потребителите.
Посочени са т. 1 и т. 2 от решение по дело С-243/08, т. 2 от решение по дело
С-397/11, т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08, т. 46 по дело № С
-618/10, т. 1 по дело С-472-11, т. 2 по дело С-488/11 на СЕС. Изброените
хипотези в чл. 143 ЗЗП са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО, като изводът,
който се налага е, че неравноправна клауза в потребителски договор е налице при
наличието на общата предпоставка по чл. 143 ЗЗП (чл. 3, пар. 1 от Директивата)
– уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Поставените общи критерии за преценка на евентуално
неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143 ЗЗП
обуславят и процесуалноправните аспекти както на служебната проверка на съда,
така и на съдържанието на заявено от потребителя възражение. Според дадените
разрешения в практиката на Съда на Европейския съюз и в решение № 23/07.07.16
г. по т. д. № 3686/14 г. на ВКС, І т. о. служебната проверка на съда се
основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на
които да може да се изведе неравноправност на договорна клауза.
Предвид изложените дотук
съображения се налага извод, че в производството по чл.410 ГПК заповедният съд
е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и
добрите нрави, както и за липсата на неравноправни клаузи в договор с
потребител. Дължимата проверка е установена с нормата на чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК. Преценката от страна на съда за липсата на неравноправни клаузи в потребителския
договор следва да се извърши на база представения от заявителя договор заедно с
приложенията и общите условия, съгласно чл.410 ал.3 ГПК.
Относно оплакванията в жалбата по
същество на отхвърленото вземане за възнаграждение за допълнителен пакет услуги
съдът намира следното: възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в
разпоредбата на чл.10а ал.1 ЗПК, но съгласно ал.2 на същия член законът не
допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Предвиденото заплащане на
възнаграждение в размер 1 714,68лв. за уговорените в споразумението приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства, има очевидния характер на такси/комисионни във
връзка с усвояването на кредит, а възможностите за отлагане и намаляване на
вноски и смяна на датата на падежа по естеството си са такива, свързани с
управление на кредита.
В противоречие с императивната
разпоредба на чл.10а ал.4 ЗПК клаузите в споразумението за допълнителни услуги
са формулирани неясно, тъй като закупените допълнителни услуги нямат стойностно
измерение, от което да се установи тежестта им в ежемесечните вноски, дължими
по допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за
ползването им.
Тъй като допълнителните услуги
касаят усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи
несигурни събития, а и са неясно формулирани, уговарянето им е в нарушение на
императивните разпоредбите на чл.10а ал.2 и 4 ЗПК, поради което тези уговорки
са нищожни, съгл. чл.21 ал.1 ЗПК.
Уговорките за заплащане на
допълнителния пакет от услуги са неравноправни и по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Заплащането на възнаграждението за различните видове допълнителни услуги от
потребителя е предварително и дължимо само за правото, предоставено от заявителя
на длъжника да се възползва от всяка от посочените услуги, без значение дали
някоя от тези услуги ще бъде реално използвана по време на действието на
сключения между страните договор. В споразумението е посочено, че клиентът има
право да поиска фактическото предоставяне на всяка от услугите, но видно от
чл.15.2.3. и чл.15.4.1 от общите условия, за осъществяването на тази възможност
е необходимо подписване на допълнително споразумение, т.е. за да се възползва
длъжникът от пакета допълнителни услуги, се изисква одобрение от кредитора, което
означава, че следва да се плати предварително за възможност, която зависи от
волята на кредитора. Независимо, че тези услуги може да не бъдат предоставени
от кредитора, цената по тях остава дължима, като не е предвидена възможност за
отпадане или намаляването й. Това поставя в по-неблагоприятна позиция
потребителя, не защитава правата му като по-слаба страна в правоотношението и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Тъй
като клаузите за заплащане на пакет от допълнителни услуги са неравноправни и
обективно няма доказателства по делото да са уговорени индивидуално, на
основание чл.146 ал.1 ЗЗП те са нищожни.
Обжалваното разпореждане, с
което районният съд е отказал издаване на заповед за изпълнение за сумата
359,98лв., представляваща възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, е законосъобразно.
Частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Оставя без уважение частната
жалба на „Профи кедит България“ЕООД против разпореждане № 1999а/11.06.2020г.,
постановено по ч.гр.д. № 711/2020г. на РС Разград.
Определението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.