№ 1378
гр. София, 17.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Ванина Младенова Въззивно гражданско дело
№ 20221100502164 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20127783/31.05.2020 г., постановено по гр. д. № 67073/2019 г. по описа
на СРС, II ГО, 74 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И. М. Й.
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр.
чл. 99 ЗЗД сумата от 6926,15 лв., представляваща част от непогасена предсрочно изискуема
главница по Договор за паричен заем № 1878468/04.10.2016 г., сключен между ответника и
„У.К.К.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с Приложение № 1 от 21.05.2018 г.
към Индивидуален договор за цесия от същата дата, ведно със законната лихва за периода от
04.06.2019 г. до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.06.2019 г. по ч. гр. д. № 31519/2019
г. по описа на СРС, 74 състав, като е отхвърлен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 1071,62 лв., представляваща обезщетенеи за забава за периода 21.10.2017 г. –
03.06.2019 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в
размер на 1926,14 лв. за исковото производство и в разноски в размер на 197,28 лв. за
заповедното производство, съразмерно с уважената част от исковете.
С решение № 20173807/18.08.2021 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, е
допусната поправка а очевидна фактическа грешка в решението от 31.05.2020 г., като е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И. М. Й. дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД сумата от 2937,92 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода 21.10.2017 г. – 21.05.2018 г. по Договор за паричен заем № 1878468/04.10.2016 г.,
сключен между ответника и „У.К.К.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с
Приложение № 1 от 21.05.2018 г. към Индивидуален договор за цесия от същата дата, ведно
със законната лихва за периода от 04.06.2019 г. до изплащане на вземането, за които
1
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
15.06.2019 г. по ч. гр. д. № 31519/2019 г. по описа на СРС, 74 състав.
Срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Агенция за събиране на вземанията“
ЕАД. Излага съображения, че решението е обжалваната част е неправилно, при твърдния, че
лихва за забава се дължи от 21.10.2017 г. по вече падежиралите месечни вноски до датата на
подаване на заявлението. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо това
да уважи предявения иск за обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на
1071,62 лв. за периода 21.10.2017 г. - 03.06.2019 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника, с
който я оспорва. Излага съображения, че в обжалваната част решението е правилно, поради
което моли въззивната жалба на ищеца да бъде оставена без уважение, а в обжалваната част
решението - потвърдено.
Срещу решението в частта, с която са уважените предявените искове е подадена
въззивна жалба в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника И. М. Й., чрез назначения особен
представител адв. Й. Т.. Излага съображения, че в обжалваната част решението е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Поддържа, че цесията и уведомлението за
предсрочна изискуемост не са били надлежно връчени на длъжника, както неправилно е
прието в решението. Оспорва като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 16 ЗЗП клаузите
на чл. 13, ал. 6 и 7 от общите условия на договора за кредит, уреждащи правото на
кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица, като уведоми потребителя
писмено за това, в съответствие със закона, като още с подписването му потребителят дава
изрично съгласие кредитора да прехвърли правата си по договора на трети лица. В същото
време в договора не е предвидена реципрочна клауза, предвиждаща възможност всяко трето
лице по избор на длъжника да го замести в задълженията му по кредита. Освен това сочи, че
клаузите не са уговорени индивидуално, а изготвени предварително от кредитора, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради което са
нищожни като неравноправни по чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП, вр. чл. 24 ЗПК. Позовава се на
нищожност на договора за кредит поради противоречие с добрите нрави и нарушение на чл.
11, т. 9 и 10, вр. чл. 22 ЗПК. Излага аргументи, че договорът за кредит не предвижда
възможност за прехвърляне на вземането, поради което кредиторът не е имал право да
прехвърли вземанията на ищеца по делото. Претендира нищожност на индивидуалния
договор за цесия от 21.05.2018 г., като противоречащ на забраната по чл. 26, ал. 1 ЗПК, която
не допуска прехвърляне по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, поради което счита, че цесията не е
произвела действие. В допълнение счита, че определената възнаградителна лихва е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, евентуално претендира намаляването
поради прекомерност. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението в
обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който я оспорва. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно, поради което моли същото да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
2
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В полза на ищеца по делото срещу ответника е издадена по реда на чл. 410
ГПК заповед за изпълнение за сумата от 6926,15 лв., представляваща главница по Договор за
потребителски паричен кредит № 1878468/12.06.2015 г. за периода от 21.10.2017 г. до
21.03.2020 г., ведно със законната лихва от 04.06.2019 г. до изплащане на взеаето, лихва в
размер на 2937,92 лв. за периода от 21.10.2017 г. до 21.05.2018 г., обезщетение в размер на
1071,62 лв. за периода от 21.10.2017 г. до 04.06.2019 г., както и сумата от 268, 71 лв.
разноски по делото, от които 218,71 лв. – държавна такса и 50 лв. – възнаграждение на
юрисконсулт.
Препис от постановената заповед е връчен на длъжника по реда на чл. 46, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Представен е Договор за потребителски паричен кредит № 1878460/13.06.2015 г.,
сключен между И. М. Й. и „У.К.К.Ф.“ ЕАД, по силата на който дружеството се е задължило
да му предостави сумата от 34000 лв., срещу насрещното задължение на кредитополучателя
да върне сумата от общо 60216,09 лв., платима на 120 равни месечни вноски, всяка в размер
на 501,81 лв., с падеж на първата вноска на 21.06.2015 г. Уговорен е фиксиран годишен
лихвен процен 11,99 % и годишен процент на разходите от 13,50 %. Към договора за
потребителски кредит са приложени Общите условия за отпускане на потребителски кредит
в евро или лева от „У.К.К.Ф.“ ЕАД, подписани от кредитополучателя на 13.06.2015 г.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от общите условия потребителят се задължава да върне цялата
договорена сума по отпуснатия кредит, заедно с лихвите и разноските по него в срока и
условията, указани в договора. Съгласно чл. 13, ал. 1 от общите условия при забава в
плащанията на дължимите от потребителя суми, освен договорените лихви, кредиторът има
право да получи, освен всички просрочени и неизплатени месечни суми, и обезщетение в
размер на годишната законна лихва, разделена на 360 дни за всеки ден на забава, изчислена
върху просрочената дължима главница. В ал. 6 е предвидено, че „У.К.К.Ф.“ ЕАД може по
всяко време да прехвърли правата си по договора за кредит на трети лица или част от него,
заедно с дължимите лихви, такси, комисиони и други разходи, като уведоми потребителя
писмено за това, включително на посочения от потребителя имейл. Съгласно ал. 7 с
подписването на договора потребителят дава изрично съгласие „У.К.К.Ф.“ ЕАД да
прехвърля правата си по договора за кредит на трети лица. В чл. 15 е предвидено, че
договорът влиза в сила след подписването му от страните, като с подписването му
потребителят потвърждава, че е получил екземпляр от общите условия и преддоговoрна
информация по ЗПК. Всяка страница от общите условия съдържа подпис на страните.
Следователно тези общи условия са неразделна част от сключения договор, при приемането
им от страна на потребителя на кредитната услуга. Като приложения към договора за кредит
са представени погасителен план, от който е видно, че падежът на последната погасителна
вноска е 21.05.2025 г., преференциални условия по договор за кредит № 1878460, подписан
от кредитополучателя, искане за рефинансиране на съществуващ дълг, подписано на
15.06.2015 г., както и съгласие за директен дебит от 13.06.2015 г.
От ангажираните писмени доказателства следва извод, че между ответника и
„У.К.К.Ф.“ ЕАД е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски
кредит, по силата на който за ответника е възникнало задължение да погасява
предоставената му в заем сума съгласно погасителен план, приложен към договора.
Процесният договор, сключен на 13.06.2015 г. е потребителски, т.е. е сключен с
икономически по-слаба страна, като породените от него отношения се регулират от
3
специалните правила на Закона за потребителския кредит. Същият закон предвижда
приложимост на правилата за неравноправни клаузи на ЗЗП от чл. 143 до чл. 148, за които
съдът следи служебно.
Договорът е сключен в изискуемата от чл. 9 ЗПК писмена форма и съдържание за
този вид договори съгласно чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. От доказателствата по делото се
установява, че договорът е сключен в писмена форма на хартиен носител по ясен и
разбираем начин, всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт и е предвидена възможност за отказ на потребителя от договора. Процесният
договор за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11
ЗПК - посочен е годишният лихвен процент, годишния процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, поради което
същия валидно обвързва страните.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя /ответник/ за неравноправност на
чл. 13, ал. 6 и ал. 7 от общите условия. Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 15 ЗЗП (Доп. - ДВ, бр. 57
от 2015 г.), неравноправна е клаузата, която дава възможност на търговеца или доставчика
без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато
това може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя. Една клауза на договора
е неравноправна на това основание, при наличие на следните предпоставки: 1/ клаузата да
не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно
правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя /така решение №
165/2.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 201/02.03.2017 г. по т. д.
№ 2780/2015г. на ВКС, II т.о.решение № 314 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на
ВКС, II т.о. и др. /. Чл. 146, ал. 2 ЗЗП дефинира клаузите, които не са индивидуално
определени - такива, които са предварително изготвени от търговеца и върху съдържанието
им потребителя не е могъл да влияе. Съгласно трайната съдебна практика, при уговарянето
на условията по кредита, независимо дали в общите условия или в подписания бланков
договор за кредит, трябва да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител
условия /чл. 147, ал. 1 ЗЗП/ с оглед които, същият информирано да поеме задълженията си,
така че да не се постига значително неравновесие между правата на търговеца и
потребителя. В настоящия случай оспорените клаузи на общите условия са ясни,
разбираеми, недвусмислени, като не са налице данни за недобросъвестност на търговеца,
както и че прехвърлянето на вземането по договора за кредит може да доведе до намаляване
на гаранциите за потребителя, като това не се твърди и от жалбоподателя. Не се създава и
значителна неравнопоставеност между страните, нито се установява, че клаузата е сключена
във вреда на потребителя.
Видно от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г.,
4
сключен между „У.К.К.Ф.“ ЕАД и жалбоподателя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е
постигнато съгласие за ежемесечно и възмездно прехвърляне на портфейл от просрочени и
изискуеми вземания, произхождащи от договори да потребителски парични и стокови
кредити, сключени от цедента с физически лиза, които не се погасяват редовно, заедно със
съпътстващите гаранции, привилегии, обезпечения и другите принадлежности на цесионера,
определени и индивидуализирани съгласно Приложение № 1 към всеки отделен месечен
договор за цесия. Цедентът се е задължил да прехвърля ежемесечно вземания за изплащане
на парични суми, които са станали изискуеми и са ноебслужвани от длъжниците за период
от над 180 дни просрочие. Тези продажби ще се осъществяват ежемесечно като отделно,
самостоятелно формирано портфолио, закупувано от 01.01.2017 г. до 31.12.2018 г. За всяко
отделно портфолио ще бъдат сключвани самостоятелни месечни договори за цесия, като
продадените и прехвърлени вземания ще се описват в Приложение № 1 към всеки отделен
договор за цесия, което ще бъде неразделна чест от него. В чл. 4. 3 от договора е
предвидено, че цесионерът е изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито
вземания се прехвърлят, на адресната им регистрация по местоживеене или друг адрес,
посочен за връзка в договора за кредит или друг установен адрес. Цесионерът се е задължил
сам да извърши уведомяването от името на цедента за своя сметка.
Представен е индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия),
сключен на 21.05.2018 г. между „У.К.К.Ф.“ ЕАД – цедент, е прехвърлил на ищеца -
цесионер, с който цедентът прехвърля и продава съгласно чл. 2.1 от рамков договор от
20.12.2016 г., заедно със съпътстващите гаранции, на цесионера портфолио от необслужвани
от длъжниците вземания за период от над 180 дни, произхождащи от договори за
потребителски кредити, сключени от цедента с физически лица. В чл. 2 от договора е
уговорена покупната цена, платима от цесионера на цедента срещу прехвърлянето на
вземанията за всяко отделно месечно прехвърляне и продажба на вземания, която обаче е
заличена от представения по делото препис от договора.
Като доказателство по делото е представено Потвърждение за извършената цесия, с
което на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът „У.К.К.Ф.“ ЕАД потвърдил извършената
цесия на вземания, прехвърлени в полза на цесионера „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, съгласно договора от 21.05.2018 г., инидивидуализирани в Приложение № 1,
представляващо неразделна част от договора.
Представен е препис от извлечение от Приложение № 1 към индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.05.2018 г., съдържащо стр. 1, стр. 16 и
стр. 20 от общо 20 страници, в които се съдържат заличавания. В представения препис от
стр. 16 е отразено под № 307, номер на договор за кредит 1878468 от 12.06.2015 г., с
длъжник И. М. Й., с отбелязване на остатък от главница - 29935,28 лв., остатък от лихва -
2981,35 лв. и общо дължима сума към дата на цесията - 32916,63 лв.
Писмените доказателства се преценяват от съда съобразно с изискванията за
доказателственото им значение, установени в чл. 178- 180 ГПК. При преценка
доказателствената стойност на представеното извлечение от документ, следва да се съобрази
разпоредбата на чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК, съгласно която съдът оценява доказателствената
сила на документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други
външни недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото. В настоящия случай
жалбоподателят не е оспорил, че съдържанието на препис-извлечението не съответства на
това на оригинала в частта му, която се отнася до отбелязването под № 307 на процесния
договор за потребителски кредит, не е направил и искане по чл. 183, изр. 1 ГПК - за
представянето му в оригинал. В този смисъл няма основание да бъде отречена
доказателствената стойност на представения по делото препис - извлечение от Приложение
№ 1 към договора за цесия, който по своето правно естество е частен документ съгласно чл.
180 ГПК. Следователно съдът приема за доказано, че в полза на ищеца валидно са били
5
прехвърлени вземанията по договора за кредит.
С пълномощно от 20.12.2016 г. цедентът е упълномощил цесионера да уведомява
съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от негово име всички длъжници по всички
вземания, които дружеството е прехвърлило с рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 20.12.2016 г.
С пълномощно от 21.05.2018 г. изпълнителния директор на „У.К.К.Ф.“ ЕАД е
упълномощил цесионера да уведомява съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от негово
име всички длъжници по всички вземания, които дружеството е прехвърлило с договора за
продажба и прехвърляне на вземания от 21.05.2018 г. В пълномощното се съдържа таблица,
в която е отразено името на ответника и единния му граждански номер.
Изпратени са уведомителни писма от 28.05.2018 г. и от 09.10.2018 г. от цесионера до
длъжника, с което е определен петдневен срок за погасяване на задълженията по посочена
банкова сметка. До ответника е изпратено уведомление за връчване чрез частен съдебен
изпълнител, което не е връчено видно от обратната разписка, в която се съдържа
отбелязване, че по информация на съсед адресатът е заминал за чужбина. Видно от
представеното и известие за доставяне, уведомлението не е доставено на адресата, като е
отбелязано, че е непотърсено. Второто уведомление е изпратено на посочения в договора за
потребителски кредит адрес на длъжника.
Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор (цедента). Установеното
в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало
значение само при условие, че ответникът е платил своето задължение по договора за
кредит. В случая, няма твърдение, че ответникът е платил преди връчване преписа от
исковата молба на различно от цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е
извършено плащане на стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на
длъжника за извършената цесия би имало значение. По делото се установи, че цедентът е
упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. От представените
доказателства не се установява уведомленията да са достигнали до длъжника. Съгласно
съдебната практика /решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.,
решение № 78/09.07.2014 г., постановено по т. д. 2352/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение
№ 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о. и др./ уведомлението за цесията,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника съставлява
надлежно съобщаване за цесията и като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение
за съществуването на спорното право следва да бъде съобразено от съда при решаването на
делото, с оглед чл. 235, ал. 3 ГПК.
Уведомяването с исковата молба на особения представител на длъжника е
приравнено на лично такова. Приемането от особения представител на материалноправно
изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирани до отсъстващия ответник, е допустимо, защото то
не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негови строго лични субективни права
/така решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о. ; решение №
6/04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018 г. на ВКС, І т. о./. От изложеното следва да се приеме, че
длъжникът е уведомен за цесията.
Следователно цесията на осн. чл. 99, ал. 4 ЗЗД е породила своето действие спрямо
кредитополучателя и ищецът има качеството кредитор спрямо ответника, с оглед на което
възраженията на жалбоподателя в посочения смисъл се явяват неоснователни.
По оплакванията в жалбата за ненастъпила предсрочна изискуемост на договора за
потребителски кредит съдът намира, че съгласно т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ВКС по тълк.
6
дело № 4/2013 г., ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи
кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции,
правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като банката - кредитор
трябва да е уведомила длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Тълкувателното решение намира съответно приложение по отношение на договора за
потребителски кредит по чл. 9 ЗПК, когато поради предвидена клауза
за предсрочна изискуемост длъжникът се лишава от преимуществото на срока /така решение
№ 114/7.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о./.
Обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на
исковото производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на кредитора
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да се съдържа в исковата молба,
връчена на особен представител на ответника, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, което
представлява надлежно уведомяване на длъжника с достигането до знанието му за
изявлението на кредитора, доколкото към този момент е бил настъпил и обективният факт
на неплащането на две погасителни вноски /така решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. №
2118/2019 г. на ВКС, I т. о./.
Предвид изложеното ищецът се легитимира като кредитор на претендираното
вземане за главница в размер на 6926,15 лв. за периода от 21.10.2017 г. до 21.03.2020 г.,
включваща изискуеми месечни вноски с настъпил падеж и предсрочно изискуеми месечни
вноски.
За неравноправния характер на договорна клауза по договор с потребител съдът
следи служебно на основание чл. 7, ал. 3 ГПК. Относно заявеното от ответника с въззивната
жалба възражението за нищожност на задължението за възнаградителна лихва поради
накърняване на добрите нрави съдът намира, че същото не е преклудирано. С оглед
разясненията, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. съдът е длъжен при
констатирано противоречие с добрите нрави на уговорената насрещна престация по договор,
да зачете правните последици на този провоизключващ факт /така решение №
125/10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г. о./. В процесния договор за
потребителски кредит е договорена и възнаградителна лихва в полза на кредитора, като е
предвиден фиксиран годишен лихвен процент в размер на 11,99 % и уговорен годишен
процент на разходите 13,50 %. Възнаградителната лихва по своя характер е
възнаграждението, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс от кредитора, като се явява насрещна престация на длъжника по договора
за паричен заем. Съгласно установената съдебна практика възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави, когато уговорения размер води до несправедливо
обогатяване на кредитора. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 19, ал. 4
ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. При това законодателно
разрешение следва да се посочи, че приетият в договора годишен процент не надхвърля пет
пъти размера на законната лихва и изискването на посочената норма е изпълнено. Съгласно
съдебната практика - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о.,
решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ІІ г. о., съглашението за
плащане на възнаградителна лихва е недействително, ако надвишава с повече от три пъти
7
законната лихва. Ето защо настоящия състав на съда приема, че така уговорена с оглед
параметрите на договора за потребителски кредит, който не е обезпечен, уговорката за
възнаградителна лихва не е нищожна.
По изложените съображения възраженията за нищожност на уговорената договорна
лихва се явяват неоснователни.
Претендира се възнаградителна лихва за периода 21.10.2017 г. - 21.05.2018 г., т. е. до
настъпването на предсрочната изискуемост. Заявлението по чл. 410 ГПК е входирано на
04.06.2019 г., поради което не се прилагат разрешенията дадени в Тълкувателно решение №
3 от 27.03.2019 г. по т. д. № 3/2017г на ОСГТК, съгласно което размерът на вземането при
предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главница/. В случая не се
касае за възнаградителна лихва като част от вноски с настъпил падеж.
По делото не се твърди и не се представят доказателства за погасяване на така
установените парични задължения, поради което исковете са основателни.
Относно искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва върху просрочена главница
по делото е доказано наличието на главно вземане в общ размер от 6926,15 лв., включващо
30 броя неплатени вноски за периода 21.10.2017 г. – 21.03.2020 г. по договора за кредит.
Установи се, че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в исковото производство,
поради което обезщетение за забава в размер върху просрочена главница се дължи върху
размера на редовно падежиралата главница, тъй като изискуемостта на същата е настъпила
преди започване на исковото производство и по отношение на нея ответникът се намира в
забава, т. е. върху сумата от 4617,43 лв., като размерът за периода от 21.10.2017 г. до
03.06.2019 г. е 758,09 лв., изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК.
Предвид изложеното въззивната жалба на ищеца е частично основателна, като
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 758,09 лв. В останалата обжалвана част
решението следва да бъде потвърдено, доколкото изводите на двете инстанции съвпадат.
По разноските:
При този изход на делото страните имат право на разноски по съразмерност. На
жалбоподателя ищец на основание чл. 78, ал. 1 ГПК му се дължат разноски в размер на още
409,04 лв. за първоинстанционото производство и сумата от още 63,73 лв. за заповедното
производство, съразмерно с уважената част от исковете.
На основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят има право на разноски в
размер на 411,16 лв. за въззивното производство, съразмерно с уважената част от въззивната
жалба.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20127783/31.05.2020 г., постановено по гр. д. № 67073/2019 г.
по описа на СРС, 74 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения иск по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД , ЕИК: ******* срещу И. М. Й., ЕГН:
**********, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава за периода от
21.10.2017 г. до 03.06.2019 г. за сумата от 758,09 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И. М. Й., ЕГН:
********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД , ЕИК: *******, на основание
чл. 86, ал. 1 ГПК сумата от 758,09 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
21.10.2017 г. до 03.06.2019 г.
8
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20127783/31.05.2020 г., постановено по гр. д. №
67073/2019 г. по описа на СРС, 74 състав, поправено с решение № 20173807/18.08.2021 г.,
постановено по реда на чл. 247 ГПК, в останалата обжалвана част, с която е признато за
установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И. М. Й., ЕГН: **********, дължи на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД , ЕИК: *******, на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр.
чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата от 6926,15 лв., представляваща непогасена част от главница, както и
сумата от 2937,92 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 21.10.2017 г. –
21.05.2018 г. по Договор за потребителски паричен кредит № 1878468/12.06.2015 г.,
сключен между И. М. Й. и „У.К.К.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
Приложение № 1 от 21.05.2018 г. към Индивидуален договор за цесия от 21.05.2018 г., ведно
със законната лихва за периода от 04.06.2019 г. до изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 31519/2019 г. по описа на
СРС, 74 състав, както и в частта, с която предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
е отхвърлен за сумата над 758,09 лв. до пълния предявен размер от 1071,62 лв.
ОСЪЖДА И. М. Й., ЕГН: **********, да заплати на Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД , ЕИК: *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 472,77 лв.
разноски за първоинстанционното и заповедното производство и на основание чл. 78, ал. 1,
вр. чл. 273 ГПК сумата от 411,16 лв. разноски за въззивното производство.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС по реда на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9