Р Е Ш Е Н И Е
№ 30.12.2019 год. гр.Ямбол
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, І -ви
въззивен граждански състав
на 03.12.2019 година, в публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
2. МАРТИНА КИРОВА
Секретар Л. Р.
като разгледа докладваното от съдия М. Кирова
възз.гр.д. № 302/2019г. по описа на ЯОС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Й.И.М. ***, чрез пълномощника й - адв.Д.Ц. от
ЯАК против Решение №520/05.07.2019г.,
постановено по гр.д.№70/2019 г. по описа на ЯРС, В ЧАСТТА, с
която съдът е уважил ищцовата претенция по чл.422 от ГПК, приемайки за
установено по отношение на Й.И.М., ЕГН **********, че дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК № *********, със седалище и адрес на
управление: град София, сумата от 150,30
лв. - главница, ведно със законна лихва
от датата на подаване на заявлението –
07.11.2018г. до окончателното изплащане, както
и В ЧАСТТА, с която съдът по обективно съединения иск по чл.79 ал.1 от ЗЗД е осъдил Й.И.М., да заплати на
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК №
*********, със седалище и адрес на управление - град София, сумата от
303,81 лв. – незаплатени лизингови
вноски по Договор за лизинг от 17.09.2016 год., както и сумата от 25,70 лв. – разноски в заповедното производство и
329,29 лв. – разноски в исковото производство.
Оплакването
на въззивницата е за неправилност и незаконосъобразност на решението на
районния съд, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Счита, че
обжалваното решение е непълно и необосновано, тъй като по никакъв начин
първоинстанционния съд не е обсъдил основно възражение, възведено от
ответницата-въззивница по жалбата, заявено още в отговора на иск.молба и
поддържано и в хода на производството по гр.д.№70/2019г. по описа на ЯРС по
същество, а именно - че ищецът не е доказал по никакъв начин, че е спазил
законовото изискване и е прекратил предсрочно Договора за мобилни услуги в
същата форма, в която е бил сключен, съгласно императивното изискване на чл.87
от ЗЗД. В тази насока се излагат доводи и се цитира съдебна практика, както и
се изтъква, че след като липсва надлежно предсрочно прекратяване на Договора за
мобилни услуги, то като неоснователен, би следвало да се остави и иска за
неплатените лизингови вноски, визирайки, че тази претенция се основава на
ненастъпило основание, като и при лизинговия договор също се сочи, че не е
спазена разпоредбата на чл.87 ал.1 от ЗЗД поради липса на форма - все
обстоятелства, за които се твърди, че ЯРС не е изразил становище в решението
си. В жалбата се излагат аргументи, че неправилно първоинстанционния съд е възприел, че
между претенцията в заповедното производство и тази в исковото производство е
налице идентитет на претендираното вземане. В тази насока се акцентира, че в
заявлението по чл.410 от ГПК като основание за издаване на Заповедта за
изпълнение, е фактура №********** от 01.02.2017г. за отчетен период -
01.09.2016г. до 31.01.2017г., а в иск.молба и в молбата-уточнение се твърди, че
търсената с установителния иск по чл.422 от ГПК сума в размер на 214.26 лв.
представлява незаплатени далекосъобщителни услуги по три други фактури: - фактура
№7246757/01.10. 2016г. за отчетен период на потребление - от 01.09.16г.-30.09.2016г.,
фактура №**********/01.11.2016г. за отчетен период на потребление от 01.10.16г.
до 31.10.2016г. и фактура №**********/01.12.2016г. за отчетен период на
потребление от 01.11.16г. до 30.11.2016г., издадени по Договор за
далекосъобщителни услуги от 17.09.2016г. Отделно от това се сочи, че в
молбата-уточнение ищецът е заявил, че претенцията му се основава на Договор за
мобилни услуги от 19.09.2016г., а в заявлението по чл.410 от ГПК претенцията се
основава на Договор от 23.03.2015г. Въззивницата моли
ОС-Ямбол да отмени като
неправилно, незаконосъобразно и необосновано решението на първоинстанционния съд в атакуваната му част и вместо него
да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК, както
и обективно съединения иск по чл.79 ал.1 от ЗЗД и да й присъди направените по делото разноски пред
двете съдебни инстанции. Доказателствени
искания не са направени.
В срока за отговор на въззивната жалба по смисъла на чл.263 от ГПК, е постъпил писмен отговор от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК № *********, със седалище и
адрес на управление: град София, чрез адв.В.Г. *** който се изразява
становище, че жалбата е неоснователна, а решението на РС-Ямбол е допустимо,
правилно и законосъобразно в частта, в която е обжалвано от въззивницата, както
и че същото е постановено при правилно приложение на съдопроизводствените
правила и в съответствие със задължителната съдебна практика. В отговора си въззиваемия е изложил
подробни аргументи и съображения, с които е оспорил възраженията в
жалбата,
позовавайки се на доказателствената съвкупност. Моли въззивния
ЯОС да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение в
атакуваната му част като допустимо, правилно и законосъобразно, заедно с всички
произтичащи от това последици. Направено е искане за присъждане на направените
пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, като в
условията на евентуалност в случай, че предявената жалба бъде уважена, е
заявено искане размера на претендираното адвокатско възнаграждение да бъде
съобразен и намален до предвидения размер в разпоредбите на Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, изхождайки и от правната и
фактическа сложност на воденото от страните производство и извършените
процесуални действия от страните.
В с.з., за въззивницата
- Й.И.М., редовно призована, се
явява пълномощникът й - адв.Ц. ***, който от името на доверителката си заявява,
че поддържа жалбата си по изложените в същата съображения и с направеното
искане. Оспорва отговора на насрещната страна. Представя писмена защита по
съществото на спора.
В о.с.з.
въззиваемото дружество - „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД не изпраща представител и не депозира писмено
становище.
Фактическата обстановка по делото не
е изцяло безспорна, поради което и настоящата въззивна инстанция дължи преценка
и анализ на доказателствената съвкупност, приобщена по делото. След самостоятелна
оценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, настоящата
въззивна инстанция приема за установено следното от фактическа страна:
Производството пред РС-Ямбол е
образувано въз основа на искова молба, предявена от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК №
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к.»Младост 4»,
Бизнес парк София, сграда 6, депозирана чрез пълномощника - адв.В.П.Г. от САК,
с посочен съдебен адрес ***, против Й.И.М., с ЕГН *********, с адрес ***, с
която при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени - положителен
установителен иск по чл.422, ал.1 вр.с чл.415, ал.1 т.2 от ГПК вр.с чл.79 ал.1
от ЗЗД - за установяване по отношение на ответницата, че същата дължи на
ищцовото дружество част от сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №4473/2018 г.
по описа на ЯРС, а именно – сумата от 214,26 лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни
услуги за абонатен номер №********* за периода от 01.09.2016г. до 31.01.2017
год., ведно със законна лихва за забава, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК в съда до окончателното плащане на сумата, и осъдителни
искове - по чл.92 от ЗЗД - за осъждане
на ответницата да заплати на ищеца сумата от 92,97 лв., представляваща
начислена договорна неустойка за неизпълнение в размер на три стандартни за
ползваната програма месечни абонаментни такси по Договор за мобилен номер ****** с абонатен номер №********* и по чл.79 ал.1
от ЗЗД - за осъждане на ответницата
да заплати на ищеца сумата от 319,80 лв., представляваща незаплатени лизингови
вноски за периода от м.02.2016г. до м.08.2018г. по Договор за лизинг от 17.09.2016
год. Заявени са и претенции за присъждане на разноски за заповедното и исковото
производство.
Исковата претенция се основава на
твърденията, че по заявление на ищеца е издадена Заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по горепосоченото ч.гр.д., като подаденото от длъжника възражение
по чл.414 от ГПК е породило за ищцовото дружество правният му интерес от
предявяване на положителния установителен иск по чл.422 от ГПК за част от
паричното вземане, за които е издадена Заповедта за изпълнение. Излага се, че
между страните по делото е бил сключен Договор за мобилни услуги от 23.03.2015
год. за мобилен номер ****** по програма
Резерв Стандарт 39.99 лв., като ответницата М. е абонат на ищцовото Дружество -
доставчик на мобилни услуги, с абонатен
№********* за уговорения срок на действие на предпочетената абонаментна
програма, до 23.03.2017г. Отношенията между страните са новирани със
сключването на Допълнително споразумение /ДС/ от 17.09.2016 год. с абонаментен
план Нонстоп от 30.99 лв. със срок на действие от 24 месеца до 19.09.2018г. Претенцията
си по чл.422 ал.1 от ГПК ищецът с иск.си молба и с допълнителна молба-уточнение
вх.№5689/01.04.2019г., в изпълнение на указанията на ЯРС, основава на посочения
Договор за мобилни услуги от 23.03.2015 год. и ДС от 17.09.2016 год., по силата
на които на ответницата били предоставени мобилни услуги, като незаплатените от
тях за периода 01.09.2016г. – 31.01.2017 год. възлизат на сумата от 214,26 лв.,
която представлява сбор от незаплатения от абоната-ответник остатък на задълженията,
обективирани в три броя фактури - фактура
№7246757/01.10.2016г. за отчетен период на потребление - от
01.09.16г.-30.09.2016г., фактура №**********/01.11.2016г. за отчетен период на
потребление от 01.10.16г. до 31.10.2016г. и фактура №**********/01.12.2016г. за
отчетен период на потребление от 01.11.16г. до 30.11.2016г., кредитно
известие №**********/01.01.2017г. и една крайна фактура №********** от
01.02.2017 год. Претенцията на ищеца за дължимата от ответницата неустойка за
предсрочно прекратяване на сключения абонамент, се обосновава съобразно
клаузата на чл. 11 от договора за мобилни услуги, пренесена и съдържима се и в т.IV-2 на ДС от 17.09.2016г., както и на
постигнатото споразумение между КЗП и ищеца от 12.01.2018г. Заявената претенция
за осъждане на ответницата да заплати незаплатени лизингови вноски в размер на
319,80 лв., се основава на сключен при новиране на отношенията между страните
по делото, Договор за лизинг от 17.09.2016 год., като същите са дължими на
основание чл.3/2/ от договора и чл.12, ал. 2 от ОУ към договора за лизинг.
В обстоятелствената част на иск.молба и
молбата-уточнение е описан подробно механизма на изчисляването на исковите
суми, какви са били задълженията на страните по договорите, както и условията
за прекратяването им.
С депозирания отговор по реда и при
условията на чл.131 от ГПК пред първоинстанционния съд, исковите претенции са
оспорени по допустимост и основателност въз основа на подробно изложени
съображения. Заявено е искане за отхвърлянето им със съответните законни
последици.
ЯРС е уважил частично предявеният
положителен установителен иск по чл.422 от ГПК за сумата от 150.30 лева, както
и осъдителният иск по чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 303.18 лв., като за
разликата над тези суми до предявените с исковата молба ги е отхвърлил като
неоснователни, както и е отхвърлил като неоснователна исковата претенция по чл.92
от ЗЗД за сумата от 92.97лв. С Решението си първостепенния съд се е произнесъл
с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство
съгласно задължителните указания дадени с ТР №4/2013г. на ОСГТК, като е
редуцирал дължимите от ответницата М. разноски на сумата от 25.70 лв. и
съобразно непредявената и отхвърлена част от иска по чл.422 от ГПК е осъдил
ищцовото Дружество да заплати на ответницата сумата от 176.26 лв. - разноски в
заповедното производство. Съобразно изхода на спора ЯРС е присъдил и разноски
по исковото производство - в полза на ищцовото Дружество - сумата от 329.29 лв.
съразмерно на уважената част от исковите претенции и в полза на ответницата М.
- сумата окт 272.59 лв. съразмерно с отхвърлената част от исковете.
По реда и при условията на чл.248
ал.1 от ГПК с влязло в сила на 19.10.2019г. като необжалвано, Определение №2255/
26.09.2019г., ЯРС е оставил без уважение молбата на въззиваемия - ищцовото
„Теленор България“ЕАД за изменение на Решение №520/05.07.2019г. постановено по
гр.д.№70/2019г. по описа на с.съд, в частта за разноските, присъдени в полза на
ответницата за заповедното производство, а е изменил на основание чл.248 от ГПК
посоченото решение в частта му по
присъдените в полза на ответницата разноски по исковото производство като е
постановил осъдителен диспозитив, съгласно който е осъдил ищцовото Дружество да
заплати на ответницата М. разноски за исковото производство в размер на 397.13
лв. вместо присъдените 272.59 лв.
По делото е безспорно, че между „Теленор България“ЕАД и Й.И.М. (с
абонатен №*********) е сключен Договор за мобилни услуги от 23.03.2015г., за мобилен №****** по програма
„Резерв Стандарт” 39.99лв., по силата на който
операторът се е задължил да предоставя на абоната електронни съобщителни услуги
за срок от 24 месеца, при условията на договора и ОУ- неразделна част от него,
като с декларация – съгласие от 23.03.2015 год. потребителят е декларирал, че
му е връчен екземпляр от ОУ, както и е съгласен с тях. В процесният договор
страните са договорили дата на фактуриране на ползваните услуги – 1-во число от
месеца.
С Допълнително споразумение от 17.09.2016 год.
страните са новирали за срок от 24 месеца условията за ползване на мобилен
номер ***** по програма Нонстоп 30.99 лева промо
21,99 лева или условията за ползване са продължени до 17.09.2018 год. /т.ІV-2,
стр.3/. При подписването на ДС ответницата като потребител при
възползване от преференциални условия на оператора, е получила мобилно
устройство “SAMSUNG Galaxy J5 Dual White“, за което се е задължила да заплати
обща сума в размер на 367,77 лв. по
начина посочен в договора, а именно - на изплащане посредством 23 бр.
месечни лизингови вноски в размер на 15.99лв.(всяка), съгласно уговорения
погасителен план по сключения на същата дата – 17.09.2016г. Договор за лизинг. С
подписването на този лизингов договор въззивницата – ответница по първоинстанционното
производство в качеството си на лизингополучател е декларирала, че е получила,
запознала се е, приела е безусловно и се е задължила да спазва приложените по
делото Общите условия на Договора за лизинг на устройство. Неразделна част към договора е и Приложение ценова листа.
За потребените от ответницата услуги
за периода от 01.09.2016 год. до 31.01.2017 год. са издадени следните фактури: -
Фактура № ********** от 01.10.2016 год. с
получател ответницата, за отчетения период на потребление 01.09.2016г. до 30.09.2016
год. с начислена за периода сума за плащане в размер на 111,39 лева – вноска лизинг, задължения от предходен период в размер на 20.75
лв., внесени плащания в размер на 21.00 лв., месечна такса, разговори и данни, платима в срок до 16.10.2016 год. Към фактурата е
приложено извлечение от потреблението на ползвания мобилен номер. Издадена е и
фактура № ********** от 01.11.2016 год. за отчетения период на потребление от
01.10.2016 год. до 31.10.2016 год. с начислена за периода сума за плащане в
размер на 168.10 лв. – месечна такса, дължим незаплатен баланс по предходната
фактура № ********** от 01.10.2016 год., разговори,
данни и вноска
лизинг, платима в срок до 16.11.2016 год. Към същата е приложено извлечение-детайлизирана
справка от потреблението на ползвания мобилен номер. Издадена е и фактура № **********
от 01.12.2016 год. за отчетения период на потребление от 01.11.2016 год. до 30.11.2016
год. с начислена за периода сума за плащане в размер на 206.07 лв. – месечна
такса, дължим незаплатен баланс по предходната фактура № ********** от 01.11.2016
год. и вноска лизинг, платима в срок до 16.12.2016 год. Към същата е приложено
извлечение от потреблението на ползвания мобилен номер.
Издадено е кредитно известие
№********** от 01.01.2017г. за извършена корекция по дълга като след сторниране
на сумата в размер на – 7.80 лв. с ДДС за върнати на ответницата – потребител
пропорционално начислени при сключване на абонамента такси, е останал дължим
непогасен остатък в размер на 214.26 лева за потребените през посочените
отчетни периоди услуги, с краен срок за плащане – 16.01.2017г.
Представена е и крайна Фактура № ********** от 01.02.2017
год. за сумата от 1080,53 лв., платима в срок до 16.02.2017г., включваща –
неустойка предсрочно прекратяване на договора – 546,47 лв., задължения от
предходен период - 214.26 лв., както и вноски лизинг - 319, 80 лв.
Представено
е пред ЯРС във връзка с исковата претенция по чл.92 от ЗЗД и копие от Спогодба
от 2018 год. между КЗК и „Теленор България“ЕАД, неподписано от страните, по
силата на която /чл.1.1.2/, страните са се споразумели по отношение на нови клиенти на оператора- физически лица,
т.е. за договори след 12.01.2018год., както и по отношение на съществуващите
договори с клиенти физически лица, неустойката при предсрочно прекратяване на
договора, да не може да надвишава трикратният размер на стандартните месечни
абонаменти.
По делото е прието от първоинстанционния
съд, неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което
въззивният съд възприема за достоверно като обективно и компетентно изготвено
от вещото лице. От същото се установява, че по
процесните фактури не са извършвани плащания. След изключване на начислените
във фактурите лизингови вноски и неустойки, размерът на дължимите суми за
процесния период от 01.09.2016г. до 31.01.2017г. за предоставени съгласно
сключения Договор за мобилни услуги е общо 150,30 лв. с ДДС. Вещото лице е
установило в заключението си, че общият размер на лизинговите вноски, както по
крайната фактура, така и по предходните издадени такива, след изрична
констатация, че няма припокриване, т.е. едни и същи лизингови вноски не са
фактурирани, възлиза на сумата от 383.76 лв. Посочен е размерът на дължимата
неустойка за предсрочно прекратяване на ползвания абонаментен пакет, изчислена
съобразно договорените с КЗП условия, възлизащ на сумата от 546.47 лв. В
отговор на изрично поставен от ответната страна въпрос вищото лице е отразило в
заключението си, че сумата от 214,26 лв. е формирана като сбор от предходно
издадените три фактури и кредитно известие. Договорът е едностранно прекратен
от оператора на 21.12.2016 год.
От данните по делото се
установява, че ищецът е провел заповедно производство - ч.гр.д.№4473/2018г. по описа на
ЯРС, по което е издадена Заповед
№ 3195 за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК от 08.11.2018г., с която е
разпоредено на
длъжника – Й.И.М. да заплати на заявителя следното парично вземане: сумата от 1 080.53 лв. – представляваща потребени и незаплатени
далекосъобщителни услуги по договор от дата 23.03.2015г., сумата 185.70 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава за периода от 17.02.2017г. до
28.10.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 07.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и за
направените по
заповедното производство разноски в размер на 25.32 лева – платена
държ.такса и 191.18 лева – адвокатски хонорар. В
законоустановения срок е постъпило възражение от страна на длъжника - Й.И.М. чрез пълномощника й – адв.Ц.
от ЯАК, като е направено
изявление за недължимост на вземането по издадената Заповед за изпълнение. С
Разпореждане №5115 от 26.11.2018г. ЯРС е указал на заявителя „Теленор
България“ЕАД, че в едномесечен срок от връчване на препис от разпореждането може да предяви против
длъжника Й.И.М. иск за установяване на вземането си по заповедта за изпълнение,
като довнесе дължимата държавна такса, от която процесуална възможност заявителя
се е възползвал, предявявайки в срок исковата си молба - предмет на
гр.д.№70/2019г. по описа на ЯРС.
Въз основа на установената фактическа
обстановка, ЯОС прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба, депозирана от въззивницата
- Й.И.М. *** - ответник по първоинстанционното
производство, е процесуално допустима
като подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирана страна,
при наличието на правен интерес за атакуване на първоинстанционното решение в
обжалваната му част с оглед изхода на спора в развилото се пред ЯРС гр.д.№70/2019г.
по описа на същия съд.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното
решение в обжалваните
му части е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав намира, че при
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с
оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, следва да бъде потвърдено
като правилно. Преценя се, че съдебният
акт на ЯРС отговаря на изискванията, при които делото може да се реши
по същество и съдът се е произнесъл по спорното право, така, както е въведено с
исковата молба. Доводите на жалбоподателя за недопустимост на решението в
обжалваната част съдът ще обсъди по-долу.
ЯОС намира, че решението на ЯРС се явява
допустимо, тъй като за процесната сума - предмет на иска по чл.422 от ГПК, макар и заявена в
по-малък размер от тази предмет на заявлението по чл.410 от ГПК, е водено
заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 4473/2018 г. по описа
на ЯРС. В срок е постъпило възражение
от длъжника, както и в срок е била подадена исковата молба. Следователно налице
са били положителните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск по чл.422 от ГПК и не са били
налице отрицателните процесуални предпоставки, водещи до неговото погасяване. Ямболският районен съд се е произнесъл
именно по предявените искове.
Преценявайки
обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложение второ
от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение
второ от ГПК, въззивният съд счита решението в обжалваните части, за правилно по същество.
От
фактическа страна:
Районният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства. Направил е правилни изводи
какви обстоятелства от фактическа страна се установяват с тях. Въззивният съд,
преценявайки събраните в първоинстанционното производство доказателства и анализирайки
ги, на основание чл.272 от ГПК, приема за установени от фактическа страна
същите обстоятелства, приети за установени от районния съд с оглед на
изложената по-горе фактология, която се припокрива с тази възприета от ЯРС в
обжалвания акт, като в настоящото въззивно производство не са събирани
доказателства.
От приетите за установени от фактическа страна обстоятелства
от районния съд, които въззивната инстанция след преценката на събраните в
първоинстанционното производство доказателства също приема за установени,
въззивният ЯОС прави следните правни изводи:
Предмет на въззивна
проверка е уваженият от ЯРС установителен иск по чл.422 ал.1 вр.с чл.415, ал.1
т.2 от ГПК вр.с чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 150,30 лв., като основният довод за отхвърляне на предявената
претенция изложен в подадената въззивна жалба е, че
липсва идентичност между предявеното в настоящото исково производство вземане и
това посочено в издадената заповед за изпълнение. Настоящата инстанция намира
въззивната жалба за неоснователна, а постановеното от ЯРС решение в обжалваните
части за правилно. Съображенията за това са следните:
Съгласно разясненията, възведени в т.11б от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в
производството по иска с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК не намират
приложение правилата за изменение на иска по чл.214 от ГПК - за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената Заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича
вземането, различно от това въз основа на което е издадена Заповедта за
изпълнение, може да се заяви чрез предявяването на осъдителен иск при условията
на евентуалност. 3а разликата между размера на вземането, предмет на издадената
Заповед за изпълнение
и пълният размер на вземането,
при условията на чл.210 ал.1 от ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.
В настоящият случай, ищцовото Дружество - въззиваема страна
по настоящото въззивно производство, е предявил на основание чл.422 от ГПК
положителен иск за установяване на вземането си по издадената Заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК, но не в пълния размер, за който е издадена заповедта, а за сумата от 214,26 лв., като
наведеното в исковата молба основание за дължимост на посочената сума съвпада с
това, посочено в заповедта за изпълнение. Не се
споделя релевираното в жалбата възражение, че не е налице идентитет в правното
основание на заявената установителна претенция по чл.422 от ГПК, тъй като с
иск.си молба ищцовото Дружество обосновава процесното вземане с цитираното
по-горе Допълнително споразумение от 17.09.2016г., а не с Договора за мобилни
услуги от 23.03.2015г., който според въззивницата е основанието за издаването
на Заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК въз основа на подаденото заявление
по чл.410 от ГПК от заявителя-ищец. С Допълнителното споразумение от
17.09.2016 год., страните са договорили промяна в параметрите на сключеното
между тях договорно правоотношение с посочения Договор за мобилни услуги от
23.03.2015г., като ответницата като абонат е заявила промяна на абонаментния
пакет Резерв Стандарт с месечна цена 39.99 лв., избирайки да ползва Нонстоп
30.99 лева, получавайки промоционална цена на пакета 21,99 лева за продължения
срок до 17.09.2018 год. /т.ІV-2, стр.3/ на ползване на мобилните услуги за мобилен
номер *******. Или облигационното отношение -
предмет на ДС е същото, каквото е и по първоначалния Договор, сключено е между
същите страни и има същия предмет - предоставяне и ползване на
далекосъобщителни услуги. При договорени макар и различни параметри с ДС, то последното
не е източник на отделно и самостоятелно правоотношение от първоначалното
договорено такова. Или така предявеният
установителен иск е допустим, като Заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК в частта й, за която не е
предявен иск за установяване на вземането на заявителя-ищец, подлежи на
обезсилване на основание чл. 415 ал.5 от ГПК, като компетентен да обезсили заповедта в тази й част и в този случай, е съдът по
заповедното производството.
Както се посочи по-горе,
предвид разясненията
на Тълкувателното решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото
производство по предявен иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК е допустимо
и съединяването на искове по реда на чл.210 от ГПК, включително и предявяване
при условията на обективно кумулативно съединяване на осъдителни искове. Поради
това, предявените в условията на
обективно кумулативно съединяване искове - положителен установителен иск с
правно основание чл.422 ал.1 вр.с чл.415 ал.1 т.2 от ГПК и осъдителни искове с
правно основание по чл.79 ал.1 от ЗЗД и по чл.92 от ЗЗД, са допустими и правилно са разгледани от ЯРС по същество.
По установителният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр.с чл.415
ал.1 т.2 от ГПК:
За основателността на предявения иск е от значение установяването в
обективната действителност на следните материалноправни предпоставки:
юридически факти: - наличие на облигационно
правоотношение по Договор за
мобилни услуги от дата 23.03.2015г.
сключен между страните за мобилен номер **********, неизпълнение на
задължението на ответницата да погаси задължение
в претендирания с иск.молба размер от 214.26 лв. за фактурирани за
периода 01.09.2016 г. – 31.01.2017 г. услуги с крайна фактура №********** от 01.02. 2017г.; изпълнение на
задължението на ищеца да предостави процесните услуги.
Както правилно е посочил ЯРС в
мотивите си всички тези предпоставки необходими за уважаване на заявената
претенция са доказани при условия на пълно и главно доказване от ищеца в
уважената част от иска по чл.422 от ГПК - за сумата от 150.30 лв.,
представляваща потребените и незаплатени далекосъобщителни услуги, включващи
разговори, данни и абонаментни такси, дължими на договорно основание - Договор за
мобилни услуги от 23.03.2015г.,
сключен за мобилен №***** по програма
„Резерв Стандарт” 39.99лв., новиран с Допълнително споразумение от 17.09.2016
год. Фактически така уваженият размер на тази искова претенция не е спорен в настоящото
производство, тъй като единственият довод на въззивницата М. е за недопустимост
на предявеният иск поради липса на идентичност между
предявеното пред ЯРС вземане и това посочено в издадената заповед за изпълнение,
който е изцяло неоснователен по изложените в настоящия акт съображения.
Установена по основание и размер въз основа на писмените
доказателства и заключението на вещото лице по ССЕ, се явява и исковата
претенция по чл.79 ал.1 от ЗЗД, в уважения от първоинстанционния ЯРС размер от 303.81
лева, представляващи незаплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от 17.09.2016 год., като
с жалбата си фактически въззивницата не оспорва по размер тази искова
претенция. В случая предвид неизпълнение от
страна на ответницата като потребител на задълженията й по Договора за лизинг,
на основание чл. 12 ал. 2 от ОУ към договора за лизинг месечните й вноски за
изплащане на устройството са станали предсрочно изискуеми и са дължими в пълен
размер. Още повече, че договорът е със срок от 23 месеца, или към 18.08.2018 г.
срокът му е изтекъл, а тази осъдителна претенция е предявена с исковата молба пред
ЯРС на 09.01.2019 г., поради което при всички положения ответникът трябва да
дължи заплащане на стойността на мобилния апарат, който е получил, подписвайки
договора. Доводът на въззивницата М. е за недопустимост на така предявения
осъдителен иск, тъй като същият е заявен в условията на обективно кумулативно
съединяване, а не като евентуален иск,
който довод е изцяло неоснователен по изложените по-горе в настоящия акт
съображения.
Съдът
намира за неоснователно възражението на въззивницата, че ищецът в
първоинстанционното производство пред ЯРС не е доказал, че е спазил законовото
изискване и е прекратил предсрочно както Договора за мобилни услуги, така и
Договора за лизинг от 17.09.2016г. /чийто срок на действие както бе посочено
по-горе е изтекъл към датата на депозиране на иск.молба/, и то в същата форма,
в която са били сключени съгласно императивното изискване на чл.87 ал.1 от ЗЗД.
В случая не става въпрос за разваляне на писмени договори, а за прекратяването
на същите и то при условията, при които страните са договорили сключените
договорни правоотношения да бъдат прекратени. За самото прекратяване на
договора законът не възвежда изисквания за форма както за валидност, така и за
доказване, тъй като то настъпва по силата на самия договор, в случая поради
неизпълнението на ответницата като абонат да заплати цената на предоставените й
мобилни услуги и лизингови вноски.
С гореизложеното съдът дава отговор на
възраженията на въззивницата М. и като счита жалбата й за неоснователна, намира,
че следва да потвърди обжалваното решение на РС-Ямбол като правилно и
законосъобразно. Решението е постановено при правилно приложение на материалния
закон, като въззивният съд не установи допуснати от първата инстанция нарушения
на процесуалния закон. Не е налице и необоснованост на решението, тъй като са
правилни фактическите констатации на съда, въз основа на които са формулирани
съотносими и правилни правни изводи, резултат на обстоен и прецизен правен
анализ.
При този изход на делото, право на разноски пред
въззивната инстанция на основание чл.78 ал.3 вр.с чл.273 от ГПК има
въззиваемата страна, на която следва да се присъдят разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 180.00 лв. съгласно представен Договор за
правна защита и съдействие от 23.08.2019г.
Водим от изложеното, ОС-Ямбол
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 520/05.07.2019
г., постановено по гр.д. №70/2019 г. по описа на РС-Ямбол, В ЧАСТТА, в която е признато за установено в
отношенията между страните по делото, че Й.И.М., с ЕГН ********** дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”
ЕАД, ЕИК № *********, със седалище и адрес на управление: град София, сумата от 150,30 лв. - главница, ведно със законна лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 07.11.2018г. до окончателното изплащане, което вземане е част от вземането по издадената
Заповед за изпълнение на парично задължение по частно гражданско дело № 4473/2018 г. по описа
на Районен съд – Ямбол, както и В ЧАСТТА, с която Й.И.М., с ЕГН **********, е осъдена да заплати на
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК №
*********, със седалище и адрес на управление - град София сумата от
303,81 лева – незаплатени лизингови
вноски по Договор за лизинг от 17.09.2016 год.
В
необжалваните части Решение № 520/05.07.2019 г.,
постановено по гр.д. №70/2019 г. по описа на РС-Ямбол и необжалваното, постановено по същото гр.д. по реда на чл.248 от ГПК Определение
№2255/ 26.09.2019г., са влезли в сила.
ОСЪЖДА Й.И.М., с ЕГН **********,***,
със съдебен адрес ***, партер, чрез пълномощника си - адв.Д.Ц. ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК № *********, със седалище и адрес
на управление: град София, ж.к.»Младост 4», Бизнес парк София, сграда 6,
действащ чрез пълномощника - адв.В.П.Г. от САК, с посочен съдебен адрес ***, сторените във въззивната инстанция разноски в размер на 180.00 /сто
и осемдесет/ лева.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1, изр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.