Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 15. 04. 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, първи въззивен състав, в
открито съдебно заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРА МИХАЙЛОВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при участието на
секретаря Цв. ПАВЛОВА, като разгледа докладваното от
съдията Михайлова гр. д. № 143 по описа на съда за две хиляди и деветнадесета
година, за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от "П.К.Б." ЕООД решение № 137/12.11.2018 г., постановено по гр. дело № 34/2018 г. по описа на РС – гр. Пирдоп, с което са отхвърлени
предявените от "П.К.Б." ЕООД против А.М.А. и
Д.Н.Ч. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че ответниците дължат на ищеца солидарно
заплащане на главница в размер на 4 522. 84 лв. по договор за
потребителски кредит от 28.01.2014 г., както и сумата от 566. 32 лв. – неустойка за прекратяване на договора,
които суми са предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.
гр. д. № 786/2017 г. по описа на РС – гр. Пирдоп.
Решението
се обжалва с доводи за неправилност. Въззивникът счита, че клаузата в договора, с която е уговорен годишен лихвен процент в
размер на 76.89 % не е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Сочи, че съдът неправилно и механично е
приложил съдебната практика, без да отчита конкретните обстоятелства по делото.
Твърди, че уговорените между страните условия не противоречат на добрите нрави.
Сочи, че високият размер на лихвата се обосновава от рисковото и необезпечено
кредитиране на потребителя. Излага, че като база за сравнение следва да се
вземат измененията в ЗПК относно максималния размер на разходите по кредита. Искането е за
отмяна на решението и за постановяване на нов акт по съществото на спора, с
който исковете да бъдат уважени.
Въззиваемата страна не е
депозирала отговор на въззивната жалба.
Съдът след преценка на събраните
доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на
закона, предметните предели на въззивното
производство, очертани с жалбата, приема за установено следното.
Между
страните по делото не съществува спор относно фактическата обстановка.
Установява
се, че на 28.01.2014 г. между ищеца и ответника А.М.А. е бил сключен договор за потребителски
кредит за сумата от 2 500 лв. със срок на
погасяване 48 месеца, като солидарен длъжник по договора е
ответникът Д.Н.Ч.. Страните не
спорят, че сумата от 2 500 лв. била получена същия ден по банков път от ответника
А.М.А., както и че в погашение на задълженията си към ищеца тя е заплатила сума
в общ размер от 4 342.05 лева. Уговорените в договора ГПР и ГЛП възлизат
съответно на 110.70 % и 76.89 %,
а лихвеният процент на ден е на стойност 0.21.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
При изпълнение на
задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд намира, че произнасянето на съда съответства
на заявената за разглеждане претенция, поради което решението е валидно и
допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт съдът намира
следното.
Сключеният
между страните договор за потребителски кредит е възмезден и попада в приложното поле на Закона за потребителския
кредит, обнародван в ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., доколкото кредиторът отговаря на
изискванията на чл. 9, ал. 4 от закона – предоставя потребителски кредит в
рамките на своята професионална или търговска дейност. Ответниците дължат лихва върху
предоставената в
заем сума, която представлява цената за ползването на
сумата. Поради тази причина лихвата следва да бъде определена така, че да
компенсира кредитора за предоставената за ползването сума, като бъдат отчетени всички условия за това,
включително и риска, който се поема от това сумата да не бъде върната. Лихвата
следва да бъде съответна на предоставената в заем сума и условията, при които
тази сума е предоставена. В конкретния случай "П.К.Б." ЕООД е
предоставило на А.М.А. кредит в размер на 2 500 лв., като последната е върнала на кредитора сумата от 4 342. 05 лв. Следователно кредиторът е получил сума в размер
на 1 842.
05 лв. над сумата, която е предоставил по кредита. Тази
сума е формирана от дължими по договора за кредит възнаградителни
лихви и други разноски, свързани с кредита и неговото обслужване, както и с
евентуално платени от А.М.А. обезщетения за забавено плащане. Посоченият размер
произтича от това, че в договора е определен годишен
лихвен процент 76,89 %, а годишният процент на разходите е определен на 110,70 %. Съгласно
чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. От това
следва, че за обслужване на кредита за една година А.М.А. е следвало да изразходва повече средства отколкото е
получила по него. Определени по този начин, ГПР и годишната лихва се явяват
такива, уговорени в нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност
по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, „добрите
нрави“ са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика,
но които, изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в обществото и
субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната
абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че кредиторът попада в обхвата
на определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал.
1, т. 3 ЗКИ. Те не са подчинени на регистрационен режим в БНБ, а на
лицензионен. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а
тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от
23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките, е, че те
отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не
би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства,
поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани от
банките. От друга страна, в случая се касае за възнаградителна
лихва, т. е. парите, за ползването на които се дължи лихва, се наричат "капитал".
Още с параграф 1 от ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г.
за определяне максималния процент на договорните лихви. Въпреки разпоредбата на
чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС,
такъв подзаконов акт все още не е издаден и принципно за страните не съществува
пречка да уговорят възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Това усмотрение
обаче не е неограничено, което следва от чл. 9, ал. 1 от ЗЗД. Както се посочи
по-горе, А.М.А. е получила кредит в размер на 2500 лв., като кредиторът освен тази сума е следвало да получи още 5 600 лв., която
сума включва и договорната лихва за ползването на кредита. С оглед на това
настоящият състав приема, че така, както е уговорена тази лихва, същата излиза, извън присъщите й функции,
като създава предпоставки за неоснователно
обогатяване на кредитора (и
представлява противоречие с добрите нрави). Налице е
нееквивалентност на двете престации – тази на
кредитора и тази на заемателя, което е значително и
то в ущърб на последния. Тази нееквивалентност заедно с възможността за
неоснователно обогатяване на кредитора също представлява накърняване на добрите
нрави и е основание за нищожност на уговорката за лихва. Поради това клаузата
на т. VІ от договора съдът приема за нищожна.
Независимо от действащите през периода на процесния договор нормативни актове, които
определят размера на законната лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД, същата е
определяна по един и същи начин, а именно като основния лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Към момента на сключване на
договора основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0,04 % като в последствие е налице намаляване на същия до
момента, в който на 01.02.2016 г. е определен ОЛП 0,00%, който размер е запазен
до 01.12.2016 година. Поради това най-високата стойност, която е имала
законната лихва за периода на действие на договора от момента
на сключването му – 28.01.2014 г., е 10,05 %. Уговореният ГПР
по договора надвишава над
11 пъти размера на най-високата законна лихва, действала
за периода на договора. Уговореният годишен лихвен процент от 76,89 % надвишава
7,65 пъти този размер на законната лихва. С оглед на
приетото по-горе, уговорката за размера на годишен лихвен процент накърнява
добрите нрави и е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД. Същата не може да бъде заместена от друга разпоредба на закона,
доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя
размера на договорна лихва по сключени между страните договори, а законната
лихва по чл. 86 от ЗЗД има различни функции от възнаградителната
лихва. Доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е приета след сключване
на процесния договор, то също не може да намери
приложение по отношение на него. Още повече, че същата определя ГПР, от които възнаградителната лихва е част, но не определя минимален
размер на лихвата. С оглед на това настоящият състав намира, че клаузата на т.
VІ от договора, определяща годишен лихвен процент 76,89 % е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Като
претендирана въз основана на формирана на основание
нищожна клауза главницата от 4 522. 84 лева е недължима от ответниците. Тъй като не е налице валидно главно
задължение, то недействителна е и неустоечната
клауза, за обезпечение на което е била договорена тя. По тези съображения съдът
обосновава извод за недължимост и на претендираната сума за неустойка.
Тъй
като крайните изводи на въззивния съд съвпадат с тези
на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Така
мотивиран, Софийски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 137/12.11.2018 г.,
постановено по гр. дело № 34/2018 г. по описа на РС – гр. Пирдоп.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: