Решение по дело №405/2020 на Окръжен съд - Русе

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 260 022

гр. Русе, 28.08.2020 г.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

         Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на двадесет и първи август през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                                  Председател: Анета Георгиева

                                                                         Членове: Николинка Чокоева

                                                                                       Антоанета Атанасова

 

        при секретаря Иванка Венкова като разгледа докладваното от съдия Атанасова  в. гр. д. № 405 описа за 2020 г., за да се произнесе, съобрази:

 

         Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

         Образувано е по жалба на „В. Р.“ АД гр. Русе против Решение № 262/19.02.2020 г. на Русенския районен съд, постановено по гр. д. № 4820/2019 год., с което е осъдено да заплати на ищеца сумата 720 лева, представляваща паричната равностойност на непредоставени му за периода от м. април 2012 год. до м. март 2013 год. ваучери за храна, ведно с лихвите за забава от предявяване на иска и разноските в производството. Развива оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението. Оспорва изводите на съда, че ищецът има право да претендира ваучери, респективно да иска присъждане на паричната им равностойност. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявеният срещу него иск да бъде отхвърлен.

          Въззиваемата страна И.Г.И. чрез пълномощника си чрез адв. И. *** не е депозирала отговор по реда и в срока по чл. 263 ГПК. В о. с. з. взема становище за неоснователност на жалбата и иска решението да бъде потвърдено като правилно. Претендира разноски.

         Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

           По делото не се спори, че за процесния период страните са били в трудово правоотношение. Не се спори също, че по силата на договореност между работодателя и синдикалната организация на КНСБ за разпределение на средствата за СБКО и решение на събрание на пълномощниците работниците и служителите при действително отработен най-малко 1 ден от календарния месец имат право да получат ваучери за храна на стойност 60 лв. месечно.

         Ищецът твърди, че за исковия период не е получил ваучери за храна и претендира паричната им равностойност в размер на 720 лева. Видно от представените споразумителни протоколи с представителя на СО на КНСБ, работодателят се задължил да предостави на работниците и служителите ваучери за храна в срок до 31.12.2015 год., продължен до 31.12.2016 год..

          По делото не се спори, че ответното дружество – въззивник в настоящото производство се е задължило да предоставя ежемесечно на работниците и служителите от средствата за СБКО ваучери за храна на стойност 60 лева. Задължението произтича от действащия в исковия период КТД, сключен между работодателя и СО на КНСБ. Не се спори и по обстоятелството, че за този период ищецът, както и останалите работници и служители, не са получили ваучери, но е спорно правото му да претендира паричната им равностойност. Даденият от районния съд положителен отговор на този въпрос съответства на установените по делото обстоятелства и на закона.

           С решение на Общото събрание на пълномощниците, взето на основание чл. 36 КТД са определени начини на използване на средствата за СБКО, между които и за предоставяне на ваучери за храна на стойност 60 лева месечно за всички работещи по трудово правоотношение, договори за управление и контрол и на заетите по граждански договори. В изпълнение на това решение работодателят е начислявал ежемесечно в разплащателните ведомости за заплати средства за СБКО /които са необлагаеми като социален разход/ и едновременно тези средства са удържани заедно с начислените лични осигуровки и дължим данък върху работната заплата. За исковия период предвидените средства за СБКО са начислени и удържани от трудовото възнаграждение, но срещу него не са получени ваучери на същата стойност. При това положение за ищеца е възникнало правото да претендира паричната равностойност на дължимите, начислени по ведомост и удържани средства за СБКО, срещу които не е получила ваучери на съответната стойност.

По тези съображения, до какъвто извод е достигнал и  първоинстанционният съд в мотивите на обжалваното решение, към които съдът препраща на основание чл.272 ГПК, жалбата се явява неоснователна.

Решението е правилно и следва да бъде потвърдено като на въззиваемия се присъдят направените деловодни разноски във въззивното производство.

Мотивиран така, съдът

 

Р   Е    Ш    И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262/19.02.2020 г. на Русенския районен съд, постановено по гр. д. № 4820/2019 год.

             ОСЪЖДА „В. Р.“ АД Русе, ЕИК ********* да заплати на И.Г.И., ЕГН ********** *** сумата от  300 лева – деловодни разноски за въззивното производство.

           Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                            

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 

                                                                                                                     о. м.

 

 

         ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдията-докладчик А. А.

           Не споделям правните изводи на мнозинството във въззивния състав, респективно не съм съгласна с окончателния правен резултат от обжалването по следните съображения:

            Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на §1, т. 36 от ДР на ЗКПО ваучерите/купоните за храна са вид книжа за замяна, предоставени чрез работодателя на работниците и служителите, които се използват като разплащателно средство в ресторанти, заведения за бързо обслужване и обекти за търговия с храни, съгласно сключен договор за обслужване с оператор. В същия смисъл е и разяснението в чл. 2, ал. 2 на Наредба № 7/9.07.2003 г. за условията и реда за издаване и отнемане на разрешение за извършване на дейност като оператор на купони за храна и осъществяване дейност като оператор. Нормата на чл. 2, ал.1 от същата Наредба изрично посочва, че чрез купоните за храна работодателите предоставят на лица, работещи по трудови правоотношения и по договори за управление, средства за храна отделно от възнаграждението им.

           При тълкуване на посочените разпоредби се налага изводът, че купоните не представляват част от основното трудово възнаграждение. Предоставянето на купони дори не представлява парично плащане, а предоставяне на средства под форма на книжа за замяна, поради което следва да бъде обсъдено дали в настоящия случай същите представляват допълнително възнаграждение в натура, каквато възможност е предвидена в разпоредбата на чл. 269, ал. 2 КТ, доколкото наведените в исковата молба доводи са, че вземането на ищеца произтича от колективен трудов договор. Според тази норма допълнителните трудови възнаграждения могат да бъдат предоставяни в натура, но само ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор /КТД / или с индивидуалния трудов договор.

           Видно от приложения по делото КТД, в чл. 36 и чл. 37 страните са договорили, че средствата за СБКО се формират в размер на 15 % от начислените средства за работна заплата като начинът на използване на средствата за СБКО се определя с Решение на Общото събрание на пълномощниците /приложение 2 към КТД/. Тези постигнати между страните договорености са в раздела "Социални дейност", а не в раздел „Трудови възнаграждения и обезщетения“, поради което не може да се извлече извод това да представлява и допълнително трудово възнаграждение, а е предвидено задължение на работодателя да финансира със свои средства социално-битовото и културно обслужване/СБКО/ на работниците и служителите.

           Социално-битовото и културно обслужване на работници и служители се изразява в дейности, които облекчават бита, допринасят за ефективната почивка, за личностното развитието на работниците и служителите, т. е. такива дейности, които сами по себе си не са част от трудовия процес, но се отразяват благоприятно върху ефективността му. Финансирането на тези дейности е възложено на работодателя /чл. 292 КТ/, но начинът на използването на целевия паричен фонд /средствата за СБКО/, се определя от Общото събрание на работниците и служителите/чл. 293 КТ/. Колективното договаряне във връзка със социалната политика на съответния отрасъл или предприятие, съобразно нормата на чл. 50 КТ, следва да е съобразено с установените от КТ правила за финансиране, разпределяне и използване на тези средства. С КТД не може да се договаря начин на разпределяне и ползване на средствата за СБКО, решение за който не е взето от Общото събрание на работниците и служителите или да се дерогира правомощието на Общото събрание по чл. 293 КТ. Последното като колективен орган на трудещите се най-добре познава нуждите им и ще разпредели по най-удачния начин средствата. Съгласно Решение № 3311 от 23.05.2000 г. на ВАС по адм. д. № 6438/99 г. да се определи начинът на изразходване на средствата означава да се посочи дали те ще се предоставят в натура или пари, да се определят сферите на социално-битово и културно обслужване, съотношението на сумите по всяка от тях, конкретните мероприятия и критерии, по които ще се извършва разпределението.

         В случая ищецът претендира присъждане равностойността на ваучерите за храна за процесните месеци, предмет на исковата претенция – общо сумата от 720 лв. / в размер на 60 лв. месечно/. Доколкото в конкретния случай ваучерите за храна не представляват допълнително възнаграждение в натура по смисъла на чл. 269, ал. 2 КТ, не може да бъде присъждана паричната им равностойност, тъй като това би довело до подмяна на вида на дължимата престация съгласно решението от 12.07.2011 г. на ОС на работниците и служителите, взето на основание предоставените правомощия по чл. 293, ал. 1 КТ и чл. 36 от КТД относно изразходването на средствата за СБКО. По правило няма пречка средствата за задоволяване на социално-битови и културни потребности да се получат пряко от работниците и служителите в пари като месечна, годишна или друга парична добавка, стига такъв начин на разходване на средствата за СБКО да е разрешен с решение на Общото събрание на работниците и служителите. В случая в КТД, на разпоредбите на които ищецът се позовава, няма уговорено задължение на работодателя да изплаща на работниците и служителите средства за СБКО в размер на 60 лв. месечно. С оглед липсата на такова решение е недопустимо замяната на ваучерите за храна /дори и да са дължими/ с паричната им равностойност.

          Основателни са и наведените във въззивната жалба доводи, че липсата на основание за промяна вида на престацията следва и от това, че според чл. 24, ал. 2, б. "е" от ЗДДФЛ и чл. 2, ал. 3 от Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски, върху средствата, предоставени под формата на ваучери за храна на работници и служители при условията на чл. 209, ал. 1 от ЗКПО, не се изчисляват и внасят осигурителни вноски, а според посочената разпоредба на ЗКПО при определени условия не се облагат с данък социалните разходи в размер до 60 лева месечно, предоставени под формата на ваучери за храна. Следователно присъждането на парична равностойност на ваучерите би променило осигурителните и данъчни отношения.

          При липса на главно парично задължение, липса и вреда от неговото неизпълнение, която да бъде репарирана с присъждане на обезщетение в размер на законната лихва за времето на забавата. Предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

                                                                               Окръжен съдия: