РЕШЕНИЕ
№ 310
гр. Перник, 18.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
ЛОРА Р. СТЕФАНОВА
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ Въззивно гражданско
дело № 20241700500434 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XX от ГПК.
С решение № 425 от 16.05.2024 г., постановено по гр.д. № 5395/2023 г., Районен съд
Перник е постановил следното:
- признал е за установено по реда на чл. 422 ГПК и на основание чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че М. Й. Й. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 206,27 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № *** от ***, ведно със
законната лихва от 29.09.2023 г., до окончателното заплащане на вземането, както и сумата
от 65,87 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 28.09.2020 г. до 28.09.2023 г.
- отхвърлил е иска за главница за разликата над 206,27 лв. до пълния предявен размер
от 919,46 лв., както и иска за мораторна лихва за разликата над 65,87 лв. до пълния предявен
размер от 1221,10 лв. и за периода от 12.02.2019 г. до 27.09.2020 г.;
- отхвърлил е предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 9 ЗПК
сумата от 593,34 лв., претендирана като договорно възнаграждение за периода от 12.08.2016
г. до 12.02.2019 г.;
- отхвърлил е предявения осъдителен иск с правно основание чл. 10а ЗПК за сумата от
565,35 лв., претендирана като възнаграждение за пакет от допълнителни услуги.
1
За сумите, предмет на установителните искове по чл. 422 ГПК, е била издадена заповед
за изпълнение от 02.10.2023 г. по ч.гр.д. № 4668/2023 г. на ПРС.
Срещу решението е постъпила жалба от ищеца в частта, с която ПРС е отхвърлил иска
за главница за разликата над 206,27 лв. до пълния размер на иска от 919,46 лв., както и в
частта, с която ПРС е отхвърлил иска за договорно възнаграждение за сумата от 593,34 лв.
Оспорва се изводът за погасяване по давност на част от кредитните задължения. Поддържа
се, че приложение за всички вземания по договора намирала общата петгодишна давност по
чл. 110 ЗЗД, тъй като вземането било едно, макар и разсрочено. С тези доводи се иска
въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и вместо това да уважи иска за
главница за отхвърлената разлика, както и изцяло иска за възнаградителна лихва.
Ответникът е подал отговор, в който излага становище за неоснователност на жалбата.
Сочи, че дължи единствено сумата от 206,27 лв. главница по договора за кредит съобразно
уважителната част на първоинстанционното решение, тъй като другите суми са погасени по
давност.
По валидността и допустимостта на решението:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Решението е валидно – постановено е от надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, при спазена форма на съдебния акт, като в него е
изразена по ясен начин волята на съда.
Същото е допустимо в обжалваната част – налице са процесуалните предпоставки за
съществуване и упражняване на правото на иск, като първоинстанционният съд се е
произнесъл при спазване на диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).
По правомощията на съда относно правилността на решението в обжалваната
част:
По въпросите за правилността на решението съдът е ограничен от конкретните
оплаквания в жалбата освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните,
констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях,
които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от
сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС).
В настоящото въззивно производство по иск на търговец по § 13, т. 2 от ЗЗП срещу
потребител по § 13, т. 1 от ЗЗП за вземане от договор, сключен помежду им, съдът следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, като
при упражняване на правомощията си е ограничен от обема на поисканата защита съобразно
диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК). В случая въззиваемият
потребител иска с отговора на въззивната жалба решението на районния съд да бъде
потвърдено.
В обхвата на горепосочените правомощия Окръжен съд Перник намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
2
По силата на сключен на *** договор за потребителски кредит № *** „Профи Кредит
България“ ЕООД се е задължило да предостави на М. Й. Й. кредит в размер на 1000 лв.
Уговорен е годишен лихвен процент от 41,17 % и годишен процент на разходите от 49,91 %,
без да е посочено как същият е формиран. От съдържанието на договора е видно, че в него
са включени клаузи за допълнителни услуги с неизвестен характер, по които клаузи е
договорено възнаграждение в размер от 656,64 лв. Това възнаграждение е разсрочено към
вноските по кредита, като в крайна сметка кредитополучателят следва да върне кредита,
заплащайки 36 равни месечни вноски, всяка в размер от 67,04 лв. Падежът на първата
вноска съгласно погасителния план е на 12.11.2015 г., а на последната – на 12.10.2018 г.
Впоследствие са сключени два анекса за отлагане на вноските и крайния падеж по договора,
като с втория от 27.04.2016 г. са договорени ежемесечни падежи в размер от 67,04 лв. за
периода от 12.07.2016 г. до 12.02.2019 г.
Установено е чрез заключението на съдебно-счетоводна експертиза пред първия съд, че
кредитополучателят е усвоил кредитната главница в размер от 1000 лв., а впоследствие е
заплатил по кредита сума в общ размер от 339,59 лв., която е била осчетоводена, както
следва: 80,54 лв. за главница, 163,46 лв. за възнаградителна лихва, 91,27 лв. за допълнителна
услуга и 4,32 лв. лихва за забава. Неплатеният остатък от дълга според счетоводната
експертиза възлиза на 919,46 лв. главница, 593,34 лв. възнаградителна лихва за периода от
12.08.2016 г. до 12.02.2019 г., 565,37 лв. възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги и 1211,10 лв. законна лихва за периода от 12.02.2019 г. до 28.09.2023 г.
Тъй като се касае за договор за потребителски кредит, настоящата инстанция дължи
служебна проверка по чл. 22 ЗПК дали същият е действителен, тоест дали са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. От
изложените вече установени обстоятелства следва извод, че посоченият в договора годишен
процент на разходите не е математически правилен и е подвеждащ за потребителя. Начинът
на структуриране на съдържанието на договора сочи, че при изчислението на ГПР не е
включено възнаграждението за допълнителна услуга – първо са посочени основните разходи
(главница и лихва), след това ГПР, а под тях са обективирани разходите за допълнителна
услуга. Налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чието телеологично тълкуване
изисква в договора да бъде посочен математически точен и ясен за потребителя ГПР.
Предвид това, противно на приетото в мотивите на първия съд, по силата на чл. 22 ЗПК
договорът за кредит е недействителен. На основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи да
върне само усвоената главница. Тази главница следва да бъде изчислена след приспадане на
неправилно осчетоводените плащания, отнесени от кредитора като погасявания по други
клаузи. След съответните изчисления неплатена се явява главница в размер на 664,73 лв.
Обсъдената недействителност обаче не може да води до нецелесъобразни изводи. От една
страна, кредиторът не може да се позовава на тази недействителност и да изисква от
потребителя незабавно плащане на цялата главница. От друга, потребителят е обвързан от
падежите на договора в частта относно главницата по всяка една вноска и не може чрез
позоваване на института на недействителността по чл. 22 ЗПК да пренесе изискуемостта и
съответно началната дата на погасителната давност (чл. 114, ал. 1 ЗЗД) към по-ранен момент
от уговореното. В случая приложим е последният погасителен план между страните.
Приложима по отношение на главницата по кредита е общата петгодишна давност по чл.
110 ЗЗД, с оглед на което непогасени по давност към датата на заявлението по чл. 410 ГПК
3
29.09.2023 г. са частите от главници, включени в погасителните вноски с падежи от
12.08.2018 г. до 12.02.2019 г. (арг. от чл. 422 ГПК вр. чл. 116, б. „а“ ЗЗД). След служебно
извършени изчисления по погасителния план настоящата инстанция намира за правилен
извода на районния съд, че дължимата непогасена по давност главница възлиза на сумата от
206,27 лв. Тоест макар неплатеният остатък от главницата да е в размер на 664,73 лв., поради
изтекла погасителна давност дължимата част е в размер на 206,27 лв. Следователно
въззивната жалба, с която се претендира горницата над тази сума до пълния размер на иска
за главница, е неоснователна и решението на районния съд следва да бъде потвърдено в тази
му част.
По изложените вече съображения за недействителност на договора на основание чл. 22
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и дължимост единствено на главницата (чл. 23 ЗПК), цялата
искова претенция за възнаградителна лихва е неоснователна, а оттам и въззивната жалба в
тази част. Като е приел, че договорът е действителен, но претенцията за възнаградителна
лихва е погасена по давност, районният съд е стигнал до същия краен извод. В случай че
договорът беше действителен по смисъла на ЗПК, претенцията за възнаградителна лихва
действително би се явила погасена по давност, тъй като е вярно, че приложение за това
вземане намира тригодишната давност по изричния текст чл. 111, б. „в“, пр. 2 ЗЗД, а от
последния падеж по договора (12.02.2019 г.) до датата на заявлението (29.09.2023 г.) са
изтекли повече от три години.
В обобщение, решението на районния съд е правилно като краен резултат в
обжалваните части, които следва да бъдат изцяло потвърдени.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
право на разноски има въззиваемият, но същият не е сторил и не претендира такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 425 от 16.05.2024 г., постановено по гр.д. № 5395/2023 г.
на Районен съд Перник, в обжалваната част, с която е отхвърлен искът по чл. 9 ЗПК вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД за горницата над 206,27 лв. до пълния размер от 919,46 лв., претендирана
като главница по договор за потребителски кредит № *** от ***, и с която е отхвърлен
искът по чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 593,34 лв., претендирана като
договорно възнаграждение.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5