Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 260037 Дата 22.02.2021
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав,
Председател: Красимир Коларов
Членове: Георги Чамбов
Емил Митев
Секретар: Нели Богданова
в съдебно заседание на 10 февруари 2021 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
търговско дело номер 717 по описа за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е Решение
№ 260031 от 24.09.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 803/2019
г., с което съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА „Х.Т.“ ЕООД, ЕИК ********, да
заплати на „*** А.“
СП.З.О.О, Р.П., сумата от 57 200 евро – мораторна неустойка за периода от 21.09.2016 г. до 30.09.2016, вкл. /5 720 евро за всеки ден от
10-дневния период на забава/, дължима по договор № *********, с който ответното
дружество /тогава с наименование „***“
ЕООД/ се задължило да произведе и достави на ищеца 3 бр. (2 бр. гарантирана
поръчка + 1 допълнителен бр. като опция) мотокари вилични високоповдигачи „НМТ“ (модел НМТ 200.30.120 D) с товароподемност
20 т., вкл. резервни части за същите, като допълнителният трети брой е заявен
от ищеца за производство и доставка с писмо от 27.07.2016 г., поради неспазване
от страна на ответника на крайния срок за изпълнение на договора – 20.09.2016 г, ведно със законната
лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 24.09.2019 г, до изплащането й, както и
сумата от 8 484.45 лв.
– разноски по делото.“
Това решение
се обжалва от дружеството „Х.Т.” ЕООД, с подробни
съображения за неговата неправилност.
Също с
подробни съображения ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата
на страните, съобразно
правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Искът е по чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 92 ЗЗД, ищецът *** А.“ СП.З.О.О претендира заплащане на
неустойка за 10 – дневна забава на изпълнението на „Х.Т.“ ЕООД, с предишно наименование „***“ ЕООД, по сключения
между тях договор№ 02/06/2016 DRW (л. 34 и сл.).
Става въпрос за доставката на поръчаните от ищеца три
мотокара, която трябвало да стане не по-късно от 20.09.2016 г. (чл. 3), а
ответникът ги доставил съответно на 29.09.2016 г., на 30.09.2016 г. и на
01.10.2016 г., така претенцията е за заплащане на уговорената в чл. 5.4.1.
ежедневна неустойка от 5 720 евро, за всеки ден на забавеното изпълнение
за периода от 21.09.2016 г. 30.09.2016 г.
Спор за 10 – дневния период на твърдяното от ищеца забавено
изпълнение няма, но в жалбата си ответникът, като изпълнител на възложената му
работа, поддържа направените и пред първата инстанция възражения, че:
- уговорената в
чл. 5.4.1 от договора неустойка е нищожна, на основанието по чл. 26, ал. 1,
предл. 3-то ЗЗД;
- налице са
условията по чл. 96, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД, тъй като забавата му се е дължала
на забавата на поръчващия работата:
а) да изпълни насрещното си задължение да
представи „подписан
преди
29.06.2916 г.“ посочения в чл. 3 „Договор с военните“;
б) да плати
навреме съобразно графика по договора;
в) да приеме
навреме „междинните етапи“ на изпълнението;
г) да приеме
изцяло изработените три машини в базата на
изпълнителя в гр. А.,
преди да започне доставката им в П.;
- относно
забавата за дните 30.09.2016 г. и 01.10.2016 г. са налице условията по чл. 81,
ал. 1 ЗЗД, тъй като тежкотоварният камион, който транспортирал единия от
мотокарите, се повредил и
- за дните 21.09.2016 г., 22.09.2016 г. и
23.09.2016 г. претенциите на ищеца са погасени по давност.
1. Поддържаното в
процеса възражение на жалбоподателя Х.Т.“ ЕООД, за необосновано – по отношение клаузата за неустойка по т. 5.4.1. от
договора – неприлагане на разпоредбата по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, е
неоснователно.
Като
клауза в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята
в частното право (чл. 9 ЗЗД). А нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции – вж. т. 3-та на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK. Неустойката, предмет на разпоредбата по т. 5.4.1.
от договора, не е извън тези функции, защото нейното
обезпечително, обезщетително и санкционно предназначение е било съобразено с
предмета на сключения между страните договор и с поетия от поръчващия работата конкретен стопански риск при евентуално забавената доставка на изпълнителя.
Не води до извод за нищожност на уговорката за неустойка по
чл. 5.4.1. от договора – на основанието по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД – и липсата на предвидени неустойки за евентуално
неизпълнение на поръчващия: свободата на договаряне не изключва възможността,
едната от страните да поеме задължения за неустойка при по-леки или по-тежки
условия от другата и – само по себе си – такова договаряне не противоречи нито
на закона, нито на добрите нрави. В случая не става въпрос за крайна неравнопоставеност или очевидна несъразмерност
на уговорените в договора престации, а за различни отговорности за
неизпълнение, които всяка от страните е преценила, че – при договарянето с
другата страна – трябва (и могат) да и бъдат поискани. И всяка от страните без
възражения и по своя воля е приела (съгласила се е), да отговаря при
неизпълнение, съобразно условията на другата страна. Налице е обективирана чрез
договора самостоятелна преценка на вредите, които всяка от страните е
предвидила, че може или не може да претърпи при неизпълнение или при лошо
изпълнение на другата. Затова клаузата по чл. 5.4.1. от договора не е нищожна,
на твърдяното от „Х.Т.“
ЕООД
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД.
2. Относно
твърдяната от изпълнителя „Х.Т.“
ЕООД забава
на поръчалия работата „М.А.“
С.
2.1. Поето от поръчващия „М.А.“ С. „насрещно задължение“ пред
другата страна „Х.Т.“
ЕООД – за
представяне на посочения в чл. 3 „Договор с военните“, който да е бил „подписан
преди датата 29.06.2916 г.“ – по договора няма. Сключването и подписването на
този „Договор с военните“ е само посочено от страните бъдещо несигурно събитие,
което – ако настъпи – ще позволи влизането в сила както на приетия с т. 3-та
„Времеви график за изпълнение на предмета на договора, начина на плащане и
условията на доставката“, така и на дадените от изпълнителя обезпечения
(гаранции за изпълнение), уговорени в т. 5.5. Няма спор, че работата е
започната навреме съобразно договора и че този времеви график първоначално е
бил спазван от изпълнителя „***“ ЕООД (сега „Х.Т.“ ЕООД). Няма нито едно
доказателство, че работата на изпълнителя не е можело да започне или е била впоследствие
забавена поради твърдяното „непредставяне на договора с военните“ и това
възражение – като неоснователно – не е можело да бъде уважено.
2.2. Относно възражението на „Х.Т.“ ЕООД, че забавата му като изпълнител се е дължала на забава на кредитора „М.А.“ С. при плащанията по
уговорения с договора график.
Според договора (т. 3) предварителни плащания няма.
Плащанията са само за свършена работа по времевия график, след нейното приемане
от поръчващия. Както се вижда от Протокола от проверка на производството от 25.07.2016
г. (л. 56), Протокола от проверката, извършена на 30.07.2016 г. (л. 60),
Писмото на изпълнителя за актуализиране на производствения график (л. 62 и
сл.) Протокола за проверка от 14.08.2016
г. (л. 67 и сл.), Протокола за проверка на производството от 28.08.2016 г. (л.
75 и сл.), забавата на изпълнителя при етапното изпълнение на работата е била
двустранно установявана. Няма доказателства за плащане, което да не е било
извършено навреме, но едва след приемане на съответния етап от работата, чието
закъснение е било констатирано, сравн. двустранните протоколи за закъснения
съответно с плащанията на 194 200 евро от 08.07.2016 г. (л. 335), на
65 000 евро от 02.08.2016 г. (л. 337), на 41 500 евро от 16.08.2016
г. (л. 339), на 41 500 евро от 30.08.2016 г. (л. 341) и на 137 170
евро от 26.09.2016 г. (л. 343).
Крайният срок на доставката не бил променян в нито един от
междувременно съставяните протоколи, а конкретни доказателства за причинна
връзка между безспорното забавено изпълнение на „Х.Т.“ ЕООД и твърдяната забава на плащанията, извършвани от „М.А.“ С. по делото няма. Затова
поддържаното от изпълнителя Х.Т.“ ЕООД възражение по чл. 96, ал. 1 ЗЗД, е било неоснователно.
2.3. Относно
възражението на „Х.Т.“ ЕООД, че забавата на
доставката е била причинена от забава на поръчалия работата „М.А.“ С. при дължимо, но
неизпълнено своевременно „приемане на междинните етапи на изпълнението“ по
уговорения с договора график.
Казаното по-горе в т. 2.2. се отнася и за това възражение.
Работата по междинните етапи е била приемана тогава, когато е била свършвана, а
конкретни доказателства за каквото и да било причинна връзка между процесната
крайна забава на доставката на вече готовите машини и забава при започване
изпълнението на даден етап, само защото работата по предходния не била
своевременно приета, по делото няма.
2.4. Относно
възражението на „Х.Т.“ ЕООД, че забавата на
доставката се е дължала на забава на кредитора „М.А.“ С. за своевременно приемане на изцяло изработените
три машини в базата на изпълнителя в гр. А., преди да започне доставката им в П.
Такова задължение поръчващият работата е нямал. Напротив,
датата и мястото на доставка са конкретно посочени в т. 3-та на договора:
„Крайният срок за доставяне на предмета на Договора, до предприятието на „***
А. ** ***“, ул. „В.“ № **; **-***, П., П., е 20 септември 2016 г.“.
Същата дата и същият адрес са посочени и в двустранно
подписаната „Обяснителна записка относно
приемо предавателен протокол“ (л. 83), която очевидно е съставена при
тръгването на превоза с натоварените мотокари към мястото на доставка в П. и в
която страните заявяват, че мотокарите са „експедирани от обекта на продавача
до обекта на *** А. ** ***, че упълномощен представител на „***“ ЕООД вече е
пристигнал в П., за да предаде мотокарите на Купувача и че
„Приемо-предавателният протокол ще бъде съставен в отделен документ и ще
потвърди окончателния етап на производството на предмета на договора“.
Други договорки – за предварително приемане на мотокарите в
гр. А. – не са доказани, затова и направеното в този смисъл възражение по чл.
96, ал. 1 ЗЗД, също е било неоснователно.
3. Относно
възражението на „Х.Т.“
ЕООД, че
забавата за доставяне на машините за дните 30.09.2016 г. и 01.10.2016 г. се
дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.
Става въпрос за авария на един от тежкотоварните камиони,
наети от изпълнителя за превоз на мотокарите до П., което забавило доставката
на една от машините с два дни. Вярно е, че повредата на камиона, който превозва
предадената за превоз машина не е факт, който – сам по себе си – може да се
вмени във вина на изпращача на товара, но това е риск за забава на доставката, изрично
поет от изпращача: според чл. 3-ти на договора, отговорността „за Предмета на
договора и свързаните с него рискове (загуба, щета, фактори, които могат да
окажат пагубно въздействие и да влошат качеството на предмета на договора) до
момента, когато оборудването бъде официално прието от представител на *** А. **
*** в предприятието на купувача (ул. „В.“ № **; **-*** П.)“ е на изпълнителя „***“
ЕООД (сега „Х.Т.“ ЕООД).
Затова възражението на това дружество по чл. 81, ал. 1 ЗЗД,
за липса на отговорност за забава на доставката на единия от мотокарите с
посочените два дни, е било неоснователно и не е можело да бъде уважено.
4. Относно възражението на „Х.Т.“ ЕООД, че претенциите на „М.А.“ С. за плащане на неустойка
за забава за дните 21.09.2016 г., 22.09.2016 г. и 23.09.2016 г. са погасени по
давност.
Относимите към
въпроса разпоредби на закона са:
Чл. 111, б. „б“ ЗЗД: Вземанията
за неустойки от неизпълнен договор се погасяват с изтичането на тригодишна
давност.
Чл. 114, ал. 1 ЗЗД: Давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Чл. 114, ал. 4 ЗЗД: При
искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния
ден, за който се начислява неустойката.
Няма съмнение, че наред с неудовлетвореното
навреме главно вземане, неустойката за забава също е „вземане“ по смисъла на
чл. 114, ал. 1 ЗЗД. И като всяко вземане, то става дължимо тогава, когато
настъпят посочените в договора факти, които – според чл. 69 и сл. ЗЗД –
определят неговата изискуемост.
При неустойка, уговорена за всеки един ден забава, първото по време вземане
за тази неустойка става дължимо от деня, следващ падежа на неизпълненото главно задължение. Това е
първият ден, в който вземането за неустойка за забава – уговорена за този конкретен ден – е станало
изискуемо.
Затова за вземането за неустойка, уговорено като дължимо за този първи ден след
падежа на главното задължение, започва – на основанието по чл. 114, ал. 1 ЗЗД – да тече давностният срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД.
Това е общия случай и при него проблеми няма – вж. напр. Решение № 66 от
22.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 269/2014 г., I т. о., ТК.
Но неустойката за
забава може да е била уговорена не само за ден, а за седмица, за месец, за
тримесечие, за година и т. н. Например, при забавено изпълнение на главното
задължение, неустойката – в определения от страните размер – се дължи не за
всеки ден забава, а за всяка седмица, за всеки месец, за всяко тримесечие и т.
н., в които главното задължение все още не е било изпълнено.
Тоест, възможно е, неустойката за забава да е
била уговорена за срок, по-дълъг от един ден. Което означава, че – според договора
– ако е дължима, неустойката ще се „начислява“ за срок на забава, по-дълъг от
един ден.
Изтичането на давностния срок по чл. 111, б.
„б“ ЗЗД, винаги трябва да настъпи в точно определяем чрез закона календарен
ден, за да се знае, че правото на иск – за конкретното вземане за неустойка –
занапред е вече погасено. И въпросът е, от кой ден е започнал да тече този
срок, ако вземането за неустойка за забава не е било уговорено да се начислява
за всеки един ден забава, а за срок на забава, по-дълъг от един ден. Очевидно,
давностният срок за това вземане не може да започне да тече от първия ден,
следващ неизпълнението на главното задължение, защото за този първи ден
неустойката, уговорена за срок, по-дълъг от един ден, все още не е била дължима (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Тоест, вземането за
тази неустойка все още не е било изискуемо. И законът (чл. 114, ал. 4 ЗЗД)
пояснява, че началото на давността по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, започва да тече от
последния ден на срока, за който страните са приели да се начислява неустойката,
щом този срок е по-дълъг от един ден. Това означава „от последния ден“, в който
уговорената седмична, месечна, годишна и пр. неустойка за забава вече ще е
дължима. Или казано иначе, началото на тригодишния давностен срок съвпада с
деня, в който вземането за неустойка, когато то е дължимо за период, по-дълъг
от един календарен ден, е станало
изискуемо (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Щом определен календарен ден е „последен“,
с него завършва онзи период във времето, за който страните са договорили, че –
едва след изтичането му – ще възникне вземането за неустойка. И изводът е, че
разпоредбата по чл. 114, ал. 4 ЗЗД, се отнася единствено до хипотези, при които
неустойката за забава е била уговорена за периоди, по-дълги от един календарен
ден. Друг е въпросът, че тези хипотези са частен случай на общото правило по
чл. 114, ал. 1 ЗЗД, затова по-горе се каза, че ал. 4-та пояснява смисъла на
това правило. Вероятно, през 1993 г., пояснението е било наложително.
Нормата по чл. 114,
ал. 4 ЗЗД е материална, а не процесуална, затова употребеният в страдателен
залог глагол „начислява“ се отнася за волята на страните при сключването на договора, а не – за периода от време, в който
забавата на длъжника е вече факт и неустойката е станала дължима. Затова
обстоятелственото пояснение за време, употребено в нормата по чл. 114, ал. 4 ЗЗД, не означава, че началото на давностния срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, може
да е денят, в който: а) длъжникът е изпълнил главното си задължение, за чиято
забава е уговорена неустойката или б) кредиторът е предявил иска за присъждане
на неустойката – вж. погрешното разбиране за тези две, от общо разгледаните три
хипотези в Решение № 174 от 16.12.2009 г. на ВКС по т.
д. № 292/2009 г., II т. о., на което – вече 11 години – се позовава голяма част от несъобразената
със закона (чл. 114, ал. 1 ЗЗД) съдебна практика. По същата логика, може и това да се мисли, „последният
ден“, след който ще започне да тече давността по чл. 114, ал. 4 ЗЗД, би бил
денят, в който най-накрая длъжникът е бил съдебно принуден да изпълни главното
си задължение, но до който ден вземанията за уговорената неустойка за забава на
ден – въпреки отдавна настъпилата тяхна изискуемост – все още не са били
предявени.
Подобни
разбирания – за разлика от ясната разпоредба по чл. 114, ал. 1 ЗЗД – толкова
елементарно лишават давностния срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД от законно
предвидимото (чл. 114, ал. 4, но категорично във вр. с ал. 1 ЗЗД) и договорено (чл. 9 ЗЗД) от страните начало,
че дори е невъзможно, да бъдат с правни аргументи обсъждани.
Тук е мястото и за кратък
коментар на съвсем скоро постановеното Решение № 106 от 10.12.2020 г. на ВКС по т. д. №
1632/2019 г., I т. о.
В това решение е
направен опит за „тълкуване“ на разпоредбата по чл. 114, ал. 4 ЗЗД, в често
срещаната хипотеза, при която страните са уговорили начисляване на неустойка в
определен паричен размер за всеки един календарен ден на забавата, но не-повече
от посочена крайна сума. Тоест, независимо колко на брой дни е дълъг периодът
на забавата, неустойката е до размер на тази крайна сума. Според решението на
ВКС, ако главното задължение все още не е било изпълнено към деня, в който вече
се е натрупала определената от страните крайна сума, до чийто размер е можело
да се начислява неустойката, тогава, по смисъла на чл. 114, ал. 4 ЗЗД, „последният
ден, за който се начислява неустойката“, бил точно този ден – денят, в който
паричната граница на неустойката е била достигната.
Което означава, че
независимо от броя на изминалите дни, за които с всекидневно натрупване е бил
достигнат размерът на определената крайна сума, до която е можело да се
начислява неустойката за забава, срокът по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, за нито една от
вече изискуемите дотогава всекидневни неустойки, дори не е започнал още да
тече.
Например, ако е
уговорена неустойка за забава в размер на 5 лева за всеки просрочен ден, но не
повече от 10 000 лева, тогава крайната сума (границата) от 10 000
лева ще бъде натрупана след като измине период от 2000 дни. Което е почти 5
години и половина след първия ден на забавата, за който първи ден неустойката
от 5 лева вече е била изискуема. И
едва оттогава, пет години и половина след първия ден, за който вземането за
уговорената конкретно за този първи ден неустойка от 5 лева вече е било
изискуемо, едва тогава тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД за
това вземане от 5 лева – на основанието по чл. 114, ал. 4 ЗЗД – щял да започне
тепърва да тече. Или в посочения пример, давностният срок за вземането за
неустойката от 5 лева, което е било ликвидно и изискуемо в първия ден след падежа
на неизпълненото навреме главно задължение, щял да започне да тече тогава,
когато изминат 2000 дни (повече от пет години и половина) след този първи ден. И значи, вземането за неустойка, което е било
изискуемо още в първия ден на забавата, ще се погаси по давност не след като
изминат три години от този ден (чл. 111, б. „б“, във вр. с чл. 114, ал. 1 ЗЗД),
а след като изминат осем години и половина след същия ден. И то не заради
друго, а само защото страните са уговорили, че неустойката за забава на ден ще
бъде „5 лева“, а крайната сума (границата) за начисляване на тази неустойка ще
бъде „не-повече от 10 000 лева“.
Решението на ВКС е неправилно. И е в необяснимо противоречие с нормите
по чл. 111, б. „б“ и чл. 114, ал. 1 и ал. 4 ЗЗД.
Давностният срок винаги
е период от време, а времето – поне според закона – не може да бъде измервано в
сбор (сума) от пари. Невъзможно е мярката, с която се измерва ежедневно
натрупвана сума пари, да е едновременно и мярка за период от време, през който
давност не тече. Невъзможно е, посочена в договор сума пари да е мярка, с която
да се измери продължителността на период от време, през което кредиторът е
бездействал. Тоест, да се измери продължителността на периода от време, който
започва от деня на изискуемостта на вземането за неустойка за първия календарен
ден на забавата на главното задължение и продължава до деня, в който ще настъпи
някой от фактите по чл. 116 ЗЗД. Този период от време може да се измери само
чрез мерките за измерване на време по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, а не – чрез
достигането на уговорена от страните граница в пари на натрупваното всеки един
отделен ден самостоятелно (за този ден) задължение за плащане на неустойка.
А трябва и да се
каже, че при направеното с Решение № 106 от 10.12.2020
г. на ВКС по т. д. № 1632/2019 г., I т. о., тълкуване на
закона става възможно, само чрез договарянето на крайна сума пари (предел) за
неустойката, която се достига с натрупването на отделни дневни неустойки,
страните всъщност да уговорят давностен срок за всяко от вземанията за
отделните (дневните) неустойки, който – понеже не зависи от времето, през което
кредиторът е бездействал, а зависи само от съотношението между а) размера на
дневната неустойка и б) размера на договорената в пари граница на неустойката –
ще е винаги различен от срока по чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Подобни уговорки обаче,
са нищожни (чл. 26, ал. 1, предл. 1-во, във вр. с чл. 113 ЗЗД).
Затова резултатът от опита за тълкуване на нормата по чл. 114,
ал. 4 ЗЗД, достигнат
с мотивите на посоченото по-горе Решение на ВКС, от правна страна: първо, няма нищо общо с хипотезата и
диспозитива на тази разпоредба, второ, не само е последица на нелогично и необяснимо за съдебен
акт неразбиране
на материалния закон
(чл. 111, б. „б“, във вр. с чл. 114, ал. 1 ЗЗД), но и трето, тълкуването, което
приема това решение, е
достатъчно процесуално вредно (чл. 280, ал. 1, т. 1, предл.
2-ро ГПК), за да е възможно, коментарът да не бъде направен.
Заключението е, че
разпоредбата по чл. 114, ал. 4 ЗЗД:
а) се
отнася само за неустойки, които са изискуеми след забава, по-дълга от един
календарен ден и
б) не
може да се тълкува сама по себе си, а само във връзка с ясното правило по чл.
114, ал. 1 ЗЗД.
В настоящия случай,
неустойката е била уговорена като дължима за всеки ден забава на доставката,
което, след падежа на главното задължение (уговорената за 20.09.2016 г.
доставка), означава изискуемост на всяка дневна неустойка, договорена за съответния
ден от периода на забавата. Няма спор, че машините, вместо да бъдат доставени
на уговорената дата 20.09.2016 г., са били доставени на 01.10.2016 г. И щом
неустойката е била договорена като дължима за всеки ден забава (т. 5.4.1.), първият
ден, в който е била изискуема уговорената за този ден неустойка от 5 720
евро, е бил на датата 21.09.2016 г.
Претенцията за
присъждане на неустойка за всеки един от десетте дни забава (общо 57 200
евро) е предявена с исковата молба от 24.09.2019 г. и последният ден, който
предхожда неизтекъл тригодишен срок по чл. 111, б. „б” ЗЗД, е датата 23.09.2016
г. Следващият ден 24.09.2016 г. вече е в рамките на неизтекъл за него давностен
срок, затова вземанията на ищеца за неустойка за всеки отделен ден в периода от
21.09.2016 г. до 23.09.2016 г. включително, които вземания са били предявени на
датата 24.09.2019 г., са били на тази дата вече погасени по давност и
претенцията – в тази нейна част – е подлежала на отхвърляне.
Резултатът е, че в частта му, с която дружеството „Х.Т.“ ЕООД е било осъдено, да заплати на
дружеството „М.А.“ С. сумата 17 160 евро, представляваща „мораторна
неустойка за периода от 21.09.2016 г. до 23.09.2016, вкл.“ (5 720 евро х 3 дни
= 17 160 евро), решението на окръжния съд е незаконосъобразен
отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва да
се отмени, като предявените „М.А.“ С. искове за присъждане на
неустойката за забавено изпълнение, отнасяща се за дните 21.09.2016 г.,
22.09.2016 г. и 23.09.2016 г. – като погасени по давност – съответно подлежат
на отхвърляне. В останалата му част, относно
присъдената сума от 40 040 евро, ведно със законната лихва върху
тази сума, „от подаване на исковата молба – 24.09.2019 г, до изплащането й“, претенциите
са предявени преди изтичане на давностния срок по чл. 111, б „б“ ЗЗД и
обжалваното решение, на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК – като правилно – ще следва да
се потвърди.
5. Разноските.
5.1. Пред двете
съдебни инстанции ищецът е защитавал материален интерес в размер на сумата 57 200
евро, като е направил разноски в размер на сумата от общо 12 484.45 лева.
Постигнал е осъждането на ответника, да му заплати сумата 40 040 евро. На
осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на дружеството „М.А.“ С. ще следва да се присъдят разноски, общо в
размер на сумата 8 739.11 лева. С обжалваното решение вече е присъдена
сумата 8 484.45 лева, остава да се присъди горницата от 254.66 лева.
5.2. Пред двете
съдебни инстанции ответникът е защитавал материален интерес в размер на сумата 57 200
евро, като е направил разноски в размер на сумата от общо 5 804.87 лева.
Постигнал е отхвърлянето на иска до размер на сумата 17 160 евро. На осн.
чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на дружеството „Х.Т.“ ЕООД ще следва да се присъдят разноски за двете
съдебни инстанции, общо в размер на сумата 1 741.66 лева.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 260031 от 24.09.2020 г.,
постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 803/2019 г., в частта му,
с която дружеството
„Х.Т.“ ЕООД, ЕИК ********, е било осъдено, да
заплати на дружеството „М.А.“
С. със седалище и
адрес на управление в Р.П., гр. П., ул. „В.“ № **, сумата 17 160 (седемнадесет хиляди сто и
шестдесет) евро, представля-ваща „мораторна неустойка за периода от 21.09.2016 г. до 23.09.2016, вкл. /5 720 евро за всеки ден от този три – дневен период на забава/, дължима по договор № *********, с който ответното
дружество /тогава с наименование „***“
ЕООД/ се задължило да произведе и достави на ищеца 3 бр. (2 бр. гарантирана
поръчка + 1 допълнителен бр. като опция) мотокари вилични високоповдигачи „НМТ“ (модел НМТ 200.30.120 D) с
товароподемност 20 т., вкл. резервни части за същите, като допълнителният трети
брой е заявен от ищеца за производство и доставка с писмо от 27.07.2016 г.,
поради неспазване от страна на ответника на крайния срок за изпълнение на
договора – 20.09.2016 г, ведно със законната
лихва върху посочената сума от 17 160 евро, от подаване на исковата молба – 24.09.2019 г, до изплащането и.“
ОТХВЪРЛЯ като погасени по давност предявените
от дружеството „М.А.“
С. със седалище и
адрес на управление в Р.П., гр. П., ул. „В.“ № **, претенции против дружеството „Х.Т.“ ЕООД, ЕИК ********, за присъждане на неустойки за забава, отнасящи се
за дните 21.09.2016 г., 22.09.2016 г. и 23.09.2016 г. /по 5 720 евро за всеки ден/ или общо за сумата 17 160
(седемнадесет хиляди сто и шестдесет) евро, уговорени с разпоредбата по чл.
5.4.1. от сключения между тях договор № *********, ведно със законната
лихва върху посочената сума от 17 160 евро, считано
от предявя-ването на исковете на 24.09.2019 г. до окончателното и изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260031 от 24.09.2020 г.,
постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 803/2019 г., в частта му,
с която дружеството „Х.Т.“
ЕООД, ЕИК ********, е било осъдено,
да заплати на дружеството „***
А.“ СП.З.О.О, със седалище и
адрес на управление в Р.П., гр. П., ул. „В.“ № **, следните суми:
- сумата 40 040 (четиридесет хиляди и четиридесет) евро, представляваща
„мораторна неустойка
за периода от 24.09.2016 г. до 30.09.2016, вкл. /5 720 евро за всеки ден от този седем – дневен период на забава/, дължима по договор № *********, с който ответното
дружество /тогава с наименование „***“
ЕООД/ се задължило да произ-веде
и достави на ищеца 3 бр. (2 бр. гарантирана поръчка + 1 допълнителен бр. като
опция) мотокари вилични високоповдигачи „НМТ“ (модел НМТ 200.30.120 D) с товароподемност 20 т., вкл. резервни
части за същите, като допълнителният трети брой е заявен от ищеца за
производство и доставка с писмо от 27.07.2016 г., поради неспазване от страна
на ответника на крайния срок за изпълнение на договора – 20.09.2016 г, ведно със законната
лихва върху посочената сума от 17 160 евро, от подаване на исковата молба – 24.09.2019 г, до изплащането и.ведно със законната лихва върху
тази сума „от подаване на исковата молба –
24.09.2019 г, до
изплащането й“, както и
- сумата 8 484.45 лева, „разноски по делото“.
ОСЪЖДА дружеството „Х.Т.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на дружеството „*** А.“ СП.З.О.О, със седалище и
адрес на управление в Р.П., гр. П., ул. „В.“ № **, сумата 254.66 лева (двеста петдесет и четири лева и
66 ст.) разноски по делото.
ОСЪЖДА дружеството „*** А.“ СП.З.О.О, със седалище и
адрес на управление в Р.П., гр. П., ул. „В.“ № ** да заплати на дружеството „Х.Т.“ ЕООД, ЕИК ********, сумата 1 741.66 лева (хиляда седемстотин
четиридесет и един лева и 66 ст.) разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.