Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 23.05.2018 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести април
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: П. Георгиева
Станимира И.
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14609 по описа за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 24.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 20198/ 2016 г. на Софийски районен съд,
І ГО, 35 състав, по предявен от ЗАД „Б.В.И.Г."- гр. София установителен
иск по чл.422 ГПК е признато за установено, че Национална агенция „П.И."-
гр. София дължи на ЗАД „Б.В.И.Г."- гр. София /ЕИК ********/ сумата 158.62
лв., представляваща парично задължение по регресно вземане за застрахователно
обезщетение по застраховка „Каско“, ведно със законната лихва от 22.01.2016 г.-
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, до окончателното изплащане на
сумата, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3288/ 2016 г. на
СРС, 35 състав. Със същото решение е отхвърлен като неоснователен и недоказан
предявеният от Национална агенция „П.И."- гр. София срещу „П.Г." ЕАД-
*** /ЕИК ********/ обратен иск за сумата 158.62 лв., представляваща парично
задължение по регресно вземане за застрахователно обезщетение по застраховка
„Каско“, ведно със законната лихва от 22.01.2016 г. до окончателното й изплащане.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Национална агенция „П.И." е осъден
да заплати на ищеца ЗАД „Б.В.И.Г." сумата 225 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 169 лв.- разноски за заповедното производство- ч.гр.д. №
3288/ 2016 г. на СРС, 35 състав.
Постъпила е въззивна жалба от Агенция „П.И.”- гр.
София /ответник по делото/- ОПУ- Монтана, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска.
Въззиваемата
страна ЗАД „Б.В.И.Г.”-
гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното
от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Третото лице-
помагач /ответник по обратния иск/ „П.Г." ЕАД- *** не изразява становище
по жалбата.
Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.213, ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.49 33Д вр. чл.45 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
уважаване на предявения от ЗАД „Б.В.И.Г.” установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.213,
ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.49 33Д вр. чл.45 ЗЗД като основателен и за отхвърляне на
предявения от ответника АПИ обратен иск като недоказан и неоснователен- чл.272 ГПК.
За
уважаване на предявения иск по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.49 ЗЗД и респ. за
ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника Агенция “П.И.”
ищецът следва да докаже по безспорен начин съществуването на валидно
застрахователно правоотношение с увреденото лице и заплащането на
застрахователно обезщетение на същото /настъпване на суброгацията по чл.213 КЗ
/отм.//, както и наличие на визираните в чл.49 ЗЗД предпоставки по отношение на
ответника: противоправно поведение на лица /изпълнители на работа/ при или по
повод изпълнението на възложена от ответника работа /без да се установява
конкретното лице- изпълнител/, настъпили вреди и причинна връзка между
противоправното поведение /изразяващо се в случая в бездействие/ и вредите. Съгласно
разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на виновно поведение не е необходимо.
Между
страните не е спорно, че процесното ПТП е настъпило вследствие попадането на
застрахования при ищеца автомобил в необезопасена и необозначена дупка на път
от републиканската пътна мрежа. Това обстоятелство не е оспорено от ответника
АПИ, като не се твърди и да е била налице различна фактическа обстановка, като
напр. липса на неравности /дупки/ по пътното платно в участъка, в който е
настъпило процесното произшествие, или изпълнение на задължението му за
поставяне на предупредителни пътни знаци за обозначаването на тези неравности, поради
което и е прието за безспорно между страните с определение на СРС от о.с.з. на 7.06.2017
г. Според представените в тази насока в първоинстанционното производство
доказателства вредите по автомобила са причинени при попадането му в
необезопасена и необозначена дупка на пътното платно на главен републикански
път Монтана- Ботевград, на 10- ти км посока Ботевград. При посочения в приложените
доказателства- част от образуваната при ищеца преписка по щета, механизъм на
ПТП, неоспорен и неопроверган от ответника
с допустими по
ГПК доказателствени средства, и въз основа на приетото по делото
като неоспорено от страните експертно заключение на авто- техническата
експертиза доказана се явява, по преценка на съда, и причинната връзка между
процесното ПТП и настъпилите за застрахования при ищеца автомобил вреди.
Л.2 на Реш. по гр.д.№
14609/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Налице
са и предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, който управлява
пътищата, поради неизпълнение на задължението му за ремонт и поддържане на
републикански път- изключителна държавна собственост, задължение, което се
извежда от нормите на чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2,
т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14
от ДР на ЗП. Според цитираните законови норми ответникът е длъжен да управлява републиканските
пътища /включая републиканския път, където е станало процесното ПТП/ и да
осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането им, като
ирелевантно в случая е дали изпълнява тези нормативно установени задължения
чрез възлагането на определени дейности на трети лица. Тъй като в случая е
установено настъпването на вреди по застрахования при ищеца автомобил от
нарушената цялост на пътното платно, каквато представляват дупките на пътя, е
установено и бездействие от страна на компетентните служби на ответната
административна структура /АПИ/ за ремонт и поддържане на пътя, както и за
сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1 ЗДвП/, от което са причинени
вредите по автомобила. Налице е следователно противоправно бездействие, което е
основание за ангажиране отговорността на ответника- възложител на работата при
условията на чл.49 ЗЗД.
Изплатеното
от ищеца застрахователно обезщетение от 158.62 лв. покрива действителните
вреди, понесени от застрахованото лице, възлизащи според неоспореното експертно
заключение на автотехническата експертиза на сума в по- голям размер, и предвид
настъпилата съобразно чл.213, ал.1 КЗ /отм./ суброгация подлежат на
възстановяване в претендирания по делото размер.
Не
подлежат на разглеждане по същество наведените във въззивната жалба на
ответника доводи за липса на валидно застрахователно право-отношение между
застрахователя- ищец и собственика на увредения автомобил, основани на
твърдения за липсата на доказателства за плащането на разсрочени вноски от
застрахователната премия, както и за липсата на застрахователно покритие /за спукана
гума/, тъй като не са своевременно релевирани пред първоинстанционния съд. Съгласно
чл.133 ГПК ненаведени в срока за отговор по чл.131 ГПК възражения се считат за
преклудирани, поради което и фактът, че между застрахователя- ищец ЗАД „Б.В.И.Г.” и
собственика на увредения автомобил „Мерцедес“ е съществувало валидно
застрахователно правоотношение по имуществена застраховка „каско“, включваща и
застрахователно покритие „гуми“, не е бил /пред СРС/ и не е спорен по
смисъла на чл.153 ГПК, което налага приемането на извод, че при
плащане на застрахователното обезщетение ищецът се е суброгирал в правата на
увреденото лице.
Правилен е
и приетият от първоинстанционния съд извод за недоказаност и неоснователност на
предявения от АПИ срещу „П.Г.“ ЕАД обратен иск, тъй като относно изпълнението
или неизпълнението на дейности, свързани с ремонта и поддържането на участъка
от републикански път, на който е настъпило процесното ПТП, не са ангажирани и
събрани никакви доказателства в процеса.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете инстанции по съществото на
спора обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При
този изход на въззивното производство съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК на
въззиваемата страна се дължат разноски, но липсват доказателства между страната
и процесуалния й представител адв. И. да е било договорено плащането на
адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 360 лв., поради което и
такива разноски с настоящото въззивно решение не се следва да бъдат присъдени.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 24.07.2017 г., постановено
по гр.д.№ 20198/ 2016 г. на Софийски районен съд, І ГО, 35 състав.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.