Определение по дело №339/2023 на Административен съд - Русе

Производството е по чл.248, ал.1 от ГПК вр. чл.144 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН.

Образувано е по молба с вх.№ 1099/12.03.2025 г. на „ПИМК“ ЕООД, със седалище в [населено място], общ.Родопи, обл.Пловдив, чрез процесуалния му представител, за изменение на постановеното по делото решение 437/12.02.2025 г. в частта за разноските чрез увеличаване на присъдените в полза на молителя разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство от 360 лева на 420 лева, както и чрез присъждане на сумата от 420 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Молителят счита, че делото разкрива правна и фактическа сложност, поради което е липсвало основание направените във въззивното производство разноски в размер на 420 лева с ДДС да бъдат намалявани. Счита, че следва да му бъдат присъдени и разноските за касационното производство, тъй като непредставянето на доказателства за тяхното реално извършване се дължало на „техническа грешка“ от негова страна – преводното нареждане, с което сумата на адвокатското възнаграждение била преведена по сметката на адвокатско дружество „К., Д. и партньори“, не било прикачено като файл към електронното съобщение, изпратено до съда чрез Системата за сигурно електронно връчване (ССЕВ) на МЕУ. С молбата представя и соченото преводно нареждане за сумата от 420 лева, с вальор 29.01.2025 г.

В срока по чл.248, ал.2 от ГПК вр. чл.144 от АПК ответникът по молбата и по касационната жалба – Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор с вх.№ 1428/26.03.2025 г., в който изразява мотивирано становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови определение, с което тя да бъде оставена без уважение.

Съдът намира, че искането е направено от процесуално легитимирана страна, в преклузивния срок, при представен списък на разноските и при наличието на правен интерес, поради което е допустимо. Разгледано по същество, искането се явява неоснователно.

В мотивите на решението, чието изменение в частта за разноските се иска, съдът е изложил подробни съображения във връзка с присъдените деловодни разноски, за чието ревизиране липсва каквото и да било основание.

Посочено е, че до даване ход на устните състезания пред Административен съд – Русе в съдебно заседание на 29.01.2025 г., който срок се явява преклузивен по отношение възможността за представяне на доказателства за направените разноски (вж. т.11 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК) молителят (касатор в производството) не е представил документи, удостоверяващи извършеното плащане по банков път – напр. извлечение от банкова сметка, платежно нареждане и др. под. (вж. т.1 от същото тълкувателно решение). Т. доказателство не представлява и представената фактура. Тъй като указаният срок е преклузивен, с неговото изтичане молителят губи възможността да представя доказателства, с които да обосновава действителното извършване на деловодните разноски и техния размер. Твърдяната от молителя „техническа грешка“, изразяваща се в това, че същият не е проверил дали към изпратеното на 29.01.2025 г. чрез ССЕВ съобщение до съда е прикачил, като файл, и представеното едва с настоящата молба преводно нареждане от същата дата, не представлява извинителна причина, която да води до допустимост на доказателства, които принципно са съществували към релевантния момент, но въпреки това без да налице уважителни причини не са били представени от страната (арг. от чл.147, т.1, пр.второ от ГПК вр.чл.144 от АПК).

Нещо повече, видно от извлечението ССЕВ (на л.52 от касационното дело), съобщението до съда е било изпратено от молителя на 29.01.2025 г., в 11:23:48 часа, докато, видно от представеното преводно нареждане, същото е с вальор 29.01.2025 г. като в ред „счетоводна дата“ е посочено: „29.01.2025 г. 14:07:39“. Следователно към датата на изпращане на съобщението до съда чрез ССЕВ в 11:23 ч. на 29.01.2025 г. посоченото преводно нареждане все още не е било изпратено за изпълнение до банката на молителя, тъй като посоченият в него час на счетоводната операция е по – късен, а именно 14:07 ч. на 29.01.2025 г. Липсват данни така генерираното по-късно преводно нареждане да е било изпращано в съда било чрез ССЕВ, било на електронна поща. Съдът счита, че молителят не е проявил дължимата грижа, поради което правото му да представи посоченото доказателство е преклудирано с изтичане на срока, указан в т.11 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Липсва и основание за преразглеждане на въпроса за правната и фактическа сложност на делото, тъй като тя следва да бъде преценявана обективно, при сравнение с други подобни дела, а не субективно – така, както тя е възприемана от процесуалния представител на молителя. Обстоятелството, че по делото се явява приложимо правото на Съюза, поради което производството по същото е било спряно до приключване на производството по дело С-61/23 на Съда на ЕС, образувано по преюдициално запитване, но на друг административен съд, не води до извод за завишена правна сложност. Както е посочено в мотивите на решението, чието изменение в частта за разноските се иска, с постановяване на решението на Съда на ЕС основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин, което води до отпадане на всякаква правна сложност от гледна точка на това какъв би бил крайният резултат по спора. Освен това електронният фиш е отменен от касационната инстанция по съображения, изцяло свързани с тълкуването, дадено в цитираното решение на Съда на ЕС и служебно издирените от съда решения на КС на Република България, т.е. по съображения, различни от поддържаните от молителя.

Без всякакво значение е обстоятелството, че така присъденото с решението възнаграждение от 360 лева с ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, е в размер по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба за възнаграждения за адвокатска работа). Както е посочено и в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, разпоредбата на чл.101, § 2 от ДФЕС обявява за нищожни всички споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящия член, т.е. в съответствие с чл.101, § 1 от ДФЕС. В т.58 от цитираното решение на Съда на ЕС са изведени характеристиките на тази нищожност – на нея може да се позове всеки, тя има абсолютен характер, задължителна е за съда, щом са изпълнени условията на чл.101, § 1 от ДФЕС, нищожното споразумение няма действие, както в отношенията между договарящите страни, но не може да се противопоставя и на трети лица като нищожността засяга всички минали или бъдещи последици на съответното споразумение или решение.

В т.2 от диспозитива на решението на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на чл.101, § 1 от ДФЕС, за което ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва. Следователно посочената Наредба № 1 от 9.07.2004 г. се явява нищожна на основание чл.101, § 2 от ДФЕС, тъй като противоречи на първичното право на Съюза, поради което съдът не е обвързан от посочените в нея минимални размери на адвокатските възнаграждения, което именно е наложило и изменението на този подзаконов нормативен акт с ДВ бр.14/18.02.2025 г.

На основание чл.248, ал.3, изр.2 от ГПК вр. чл.144 и чл.223 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН настоящото определение е окончателно.

Така мотивиран и на основание чл.248, ал.1 от ГПК вр.чл.144 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх.№ 1099/12.03.2025 г. на „ПИМК“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в [населено място], общ.Родопи, обл.Пловдив, местност „Захаридево“ № 43А, представлявано от управителя А. И. Й., за изменение на решение № 437/12.02.2025 г., постановено по КАНД № 339/2023 г. по описа на Административен съд – Русе.

Определението е окончателно.