Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 01.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети
март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЙНА МАРТИНОВА
мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от младши съдия Симеонова гр. д. № 5221 по описа на съда за 2020
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 37632
от 11.02.2020 г. по гр. д. № 19920/2019 г. по описа на Софийски районен
съд (СРС), I ГО,
25 състав, е признато за установено по иск с правно основание чл. 439, ал. 1,
вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Е.Д.П., ЕГН **********, със съдебен
адрес: ***, срещу „Б.Е.“ ООД, ЕИК ******** и седалище и адрес на управление:***1,
че Е.Д.П. не дължи на „Б.Е.“ ООД, в качеството му на частен правоприемник на
„А1 България“ ЕАД, сумата от 290,38 лв. - главница, произтичаща от неплатени
суми по договор за мобилни услуги и лизингови договори, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 11.10.2010 г. до окончателното плащане и
сумата от 65 лв. - съдебни разноски, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 19.10.2010 г. по ч. гр. д. № 48815/2010 г.
по описа на СРС, 48 състав и изпълнителен лист от 13.04.2011 г., и за
събирането на които е образувано изпълнително дело № 20198600400427 по описа на
ЧСИ В.М., с рег. № 860 на КЧСИ. Осъдено е „Б.Е.“ ООД да заплати на Е.Д.П. на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за заплатена държавна такса в размер на 50
лв., както и на адвокат М.Е.Т., ЕГН **********, с адрес на упражняване на
дейността: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
Срещу така постановеното решение в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. №
5046483 от 17.03.2020 г. от ответника „Б.Е.“ ООД, ЕИК ********, чрез адвокат В.В.,
с доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и
несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд (ВКС). Твърди се, че
съгласно задължителните разяснения на ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителна
давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането. Въпреки обявяването за изгубило сила на посоченото
постановление с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС, новото тълкуване следва да има действие занапред, а не обратно
такова, с позоваване на решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2018 г.
по описа на ВКС, IV г. о. До момента на постановяване на тълкувателното решение на
26.06.2015 г. давност в изпълнителния процес не е текла, защото до този момент
е било приложимо ППВС № 3/18.11.1980 г. Погасителната давност за вземането в
хода на образуваното изпълнително производство е започнала да тече едва от
момента на постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС. Поради това се посочва се, че съдът неправилно е приел,
че вземането, предмет на изпълнителното дело, е погасено по давност, като не е
съобразил цитираната съдебна практика. Излагат се и съображения, че когато се
изоставя разбирането, по което до момента е тълкувана дадена материалноправна
норма, и се възприема противоположно такова, новото тълкувателното решение не
би могло да има обратно действие. В противен случай по тълкувателен път едно
напълно действително вземане, което подлежи на принудително изпълнение, може да
се окаже погасено по давност, т. е. да се приеме, че ВКС може по тълкувателен
път да „амнистира“ граждански правоотношения, което би довело до правна
несигурност в търговския оборот. Поради това според жалбоподателя за периода от
постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд не
е изтекла погасителната давност за процесното вземане. Предвид изложеното се
моли за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявения иск като неоснователен.
Претендират се разноски за въззивното производство в размер на 360 лв. -
адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор вх. № 5066905 от 05.06.2020 г. от ищцата Е.Д.П., ЕГН **********, чрез
адвокат М.Т., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Излагат се съображения, че от
представените по делото доказателства безспорно се установява, че вземането,
обективирано в изпълнителния лист от 13.04.2011 г., е погасено по давност. В
случая давността за погасяване на вземането е започнала да тече отново след
издаването на изпълнителния лист на 13.04.2011 г., приложение следва да намери
кратката тригодишна погасителна давност, като до образуването на изпълнителното
дело № 20198600400427 по описа на ЧСИ В.М. през месец март 2019 г. кредиторът
не е предприел нито едно действие по принудително събиране на сумата по
процесния изпълнителен лист, с което да прекъсне погасителната давност.
Следователно правото на принудително изпълнение се е погасило още на 13.04.2014
г. преди образуване на изпълнителното дело. Предвид изложеното се моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - потвърдено като
правилно и законосъобразно. Прави се и искане за обезсилване на изпълнителния
лист от 13.04.2011 г., издаден по ч. гр. д. № 48815/2010 г. по описа на СРС, 48
състав. Претендират се разноски за оказана безплатна правна помощ пред
настоящата инстанция.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и становището на
насрещната страна, както и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова
молба вх. № 2008962 от 05.04.2019 г. на Е.Д.П., ЕГН **********, с адрес за
призоваване: гр. София, ул. „*******, срещу „Б.Е.“ ООД, ЕИК ********, в
качеството му на частен правоприемник на „А1 България“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, с която е поискано от съда на
основание чл. 439 ГПК да признае за установено, че ищцата
не дължи на ответното дружество поради погасяване по давност заплащане на следните
суми: сумата от 290,38 лв. - главница за
неизпълнение на договорно задължение за периодично заплащане на ползвани
далекосъобщителни услуги за периода 21.07.2008 г. - 21.09.2008 г., въз основа
на договор № Т0104489, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
в съда - 11.10.2010 г. до изплащане на вземането, както и съдебно - деловодни
разноски в размер на 65 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист
на 13.04.2011 г. по ч. гр. д. № 48815/2010 г. по описа на СРС, 48 състав, както
и допълнително начислени в изпълнителното производство № 20198600400427 по
описа на ЧСИ В.М., рег. № 860 на КЧСИ, с район на действие - СГС, лихви и
разноски. Ищцата твърди, че срещу нея в полза на „Мобилтел“ ЕАД, ЕИК *******,
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 19.10.2010 г. по ч. гр. д. № 48815/2010 г. по описа на СРС, 48
състав, е издаден изпълнителен лист от 13.04.2011 г. за посочените по - горе суми.
Процесното вземане е било прехвърлено от „Мобилтел“ ЕАД, сега „А1 България“,
ЕИК *******, с договор за цесия от 21.12.2017 г. на „С. Г. Г.“ ООД, ЕИК*******,
което от своя страна с последващ договор за цесия от 13.12.2018 г. е
прехвърлило вземането на ответника - „Б.Е.“ ООД, ЕИК ********. Ищцата излага
твърдения, че въз основа на посочения изпълнителен лист срещу нея е образувано
изпълнителното дело № 20198600400427 по описа на ЧСИ В.М., рег. № 860 на КЧСИ,
с район на действие - СГС, като общото задължение към 22.03.2019 г. е в размер
на 1 374 лв. (с включени допълнително начислени лихви и разноски по
изпълнителното дело). Посочва, че тези суми не се дължат на ответника, тъй като
вземането по изпълнителния лист е погасено по давност. В тази връзка ищцата
сочи, че в периода от издаването на изпълнителния лист на 13.04.2011 г. до март
2019 г., когато е образувано изпълнителното дело, т. е. за период от близо 8
години, ответникът не е предприел действия по принудително събиране на сумата
по процесния изпълнителен лист. Вземането по него е с периодичен характер (такса
за мобилни услуги) и се погасява с изтичането на кратката тригодишна давност. Освен
това, доколкото вземането не е било установено със съдебно решение, то
приложима е тригодишната погасителна давност по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД,
а не разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. С депозирането на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение през 2010 г. давността е била прекъсната,
като считано от издаването на изпълнителния лист на 13.04.2011 г. отново е
започнала да тече и е изтекла на 13.04.2014 г. Ответното дружество или
предходните титуляри на вземането не са образували срещу ищцата изпълнително
дело преди тази дата, с което да прекъснат давността, съответно правото на
принудително изпълнение на вземането се е погасило на 13.04.2014 г., преди
образуване на изпълнителното дело. Поради това
ищцата моли съда да постанови решение, с което за признае по отношение на
ответника, че не му дължи горепосочените суми, които са погасени по давност, за
обезсилване на изпълнителния лист от 13.04.2011 г. по ч. гр. д. № 48815/2010 г.
по описа на СРС, 48 състав, и за допускане на обезпечение по чл. 389 ГПК чрез
спиране на изпълнението по изпълнителното дело и отмяна на наложените
обезпечителни мерки до приключване на исковото производство с влязло в сила
решение. Претендира разноски.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК отговор
ответникът - „Б.Е.“ ООД, ЕИК ********, оспорва предявения иск. Навежда
твърдения, че до постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. по описа на ОСГТК на ВКС давност по време на изпълнителния процес не е текла
(съгласно задължителните разяснения на ППВС № 3/18.11.1980 г. и решение № 170
от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о.), поради което неоснователно е твърдението
за изтекла погасителна давност за периода от 2010 г. до 2015 г. Погасителната
давност за вземането е била прекъсната със сезирането на СРС със заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, доколкото това действие
според ответника поставяло началото на изпълнителния процес. Едва след
приемането на посоченото тълкувателно решение на 26.06.2015 г. погасителната
давност е започнала отново да тече, като към момента на подаване на исковата
молба петгодишният давностен срок не е изтекъл. След тази дата по
изпълнителното дело е поискано извършването на изпълнителни действия, с които
давността е била прекъсната. Предвид изложеното моли за отхвърляне на
предявения иск. Претендира разноски.
По делото е приложено ч. гр. д. №
48815/2010 г. по описа на СРС, 48 състав, образувано по заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, подадено от
„Мобилтел“ ЕАД срещу Е.Д. Т. за сумата от 290,38 лв., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението - 11.10.2010 г. до окончателното плащане, за
незаплатени суми по данъчни фактури за ползвани далекосъобщителни услуги за
периода 21.07.2008 г. - 21.09.2008 г. по договор № Т0104489/24.01.2003 г., а
именно: данъчна фактура № **********/21.08.2008 г., издадена за сумата от
204,66 лв. с ДДС, данъчна фактура № **********/21.09.2008 г., издадена за
сумата от 85,72 лв. с ДДС, ведно с разноски в размер на 65 лв. (25 лв. -
държавна такса и 40 лв. - юрисконсултско възнаграждение). Въз основа на
заявлението е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
19.10.2010 г., с която Е.Д. Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на
„Мобилтел“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 290,38 лв. - главница, ведно със
законната лихва от 11.10.2010 г. до окончателното плащане, както и сумата от 65
лв. - разноски по делото. Между страните не е спорно обстоятелството, че срещу
заповедта за изпълнение не е подадено възражение в срока по чл. 414 ГПК, поради
което същата е влязла в сила, като на 13.04.2011 г. за тези суми е издаден
изпълнителен лист.
По делото не е спорно обстоятелството, че на
13.12.2018 г. между „С. Г. Г.“ ООД - цедент и „Б.Е.“ ООД - цесионер е сключен
договор за цесия, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера свои
вземания спрямо 5 410 лица в общ размер на 2 392 785,23 лв., които вземания са
придобити от цедента по силата на договор за прехвърляне на вземания с „А1
България“ ЕАД от 21.12.2017 г., изменен и допълнен с анекс към договор за
прехвърляне на вземания от юни 2018 г., и произтичащи от предоставени
далекосъобщителни услуги на трети лица от „А1 България“ ЕАД. Страните са се
съгласили, че прехвърлените вземания преминават в патримониума на цесионера
ведно с всички привилегии, обезпечения и други акцесорни вземания, включително
с изтеклите лихви, такси и разноски, считано от датата на договора. Страните не
спорят, че процесното вземане е предмет на двата договора за цесия, което се
установява и от представените по изпълнителното дело и към исковата молба
извлечение от приложение към договора за прехвърляне на вземания от 21.12.2017
г., анекс от 03.01.2018 г. към договора за прехвърляне на вземания от
21.12.2017 г., извлечение от приложение към договора за прехвърляне на вземания
от 13.12.2018 г.
По делото е представено уведомление за
цесия от „С. Г. Г.“ ООД до ищцата, с което на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, в качеството си на пълномощник на „А1
България“ ЕАД, дружеството цедент я е уведомило за сключения на 21.12.2017 г.
договор за цесия, с който са прехвърлени вземанията, за които е издаден
изпълнителен лист по ч. гр. д. № 48815/2010 г. по описа на СРС, 48 състав, както
и за сключения на 13.12.2018 г. договор за цесия с ответника за същото вземане.
По делото са приети преписи от книжа по
изпълнително дело № 20198600400427 по описа на ЧСИ В.М., съгласно които
производството е образувано по молба от м. март 2019 г. на „Б.Е.“ ООД, в
качеството му на частен правоприемник на „А1 България“ ЕАД, срещу Е.Д. Т. за
събиране на сумите по издадения на 13.04.2011 г. изпълнителен лист, както и
разноските по изпълнението, като с молбата е възложено на ЧСИ на основание
на чл. 18 ЗЧСИ да направи справки за
имуществото на длъжника, да наложи запор върху вземанията по сметки и трудовото
възнаграждение на длъжника, да впише възбрана върху недвижимите му имоти, както
и на длъжника да бъде връчено уведомление за сключените два договора за цесия.
С разпореждане от 10.03.2019 г. съдебният
изпълнител е образувал изпълнително дело за сумите по изпълнителния лист от
13.04.2011 г., като са изготвени справки за длъжника. Със запорно съобщение
изх. № 26198 от 22.03.2019 г. ЧСИ е наложил запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, получавано от „К.2014“ ЕООД с отбелязване, че към
22.03.2019 г. общото задължение по изпълнителното дело е в размер на 1 374,02
лв. (запорното съобщение е получено от третото задължено лице на 25.03.2019 г.).
От дружеството работодател е върнато съобщение, че месечното възнаграждение на
лицето е под минималното за страната, поради което същото не може да обслужва
наложения запор. Наложен е и запор върху всички вземания на длъжника в банка
„ДСК“ ЕАД, със запорно съобщение изх. № 26199/22.03.2019 г. и в „Първа
инвестиционна банка“ АД, със запорно съобщение изх. № 26200/22.03.2019 г.
(получено от банката на 28.03.2019 г.). На 09.04.2019 г. от представители на
банка „ДСК“ ЕАД са уведомили ЧСИ, че
запорът е наложен по наличната разплащателна сметка на длъжника. Съобщение за
наложените запори е връчено на последния на 01.04.2019 г.
С
определение № 87348 от 08.04.2019 г. по гр. д. № 19920/2019 г. Софийски районен
съд, 25 състав, потвърдено с определение № 19455 от 15.08.2019 г. по гр. д. № 9852/2019
г. по описа на СГС, ТО, VI -
10 състав, е допуснал обезпечение на предявените от Е.Д.П. срещу „Б.Е.“ ООД
обективно съединени установителни искове за признаване за установено, че ищцата
не дължи на ответника сумата от 290,38 лв. - главница, произтичаща от неплатени
суми по договор за мобилни услуги, заедно със законната лихва върху сумата,
считано от 11.10.2010 г. до окончателното плащане и сумата от 65 лв. разноски,
разпоредени за плащане със заповед за изпълнение на парично задължение от
19.10.2010 г. по ч. гр. д. № 48815/2010 г. по описа на СРС, 48 състав и
изпълнителен лист от 13.04.2011 г., чрез спиране на изпълнението по
изпълнително дело № 20198600400427 по описа на ЧСИ В.М., рег. № 860 на КЧСИ, за
което е издадена обезпечителна заповед на 08.04.2019 г. Въз основа на
издадената обезпечителна заповед от 08.04.2019 г. и по молба на длъжника вх. №
20506 от 11.04.2019 г. съдебният изпълнител е спрял изпълнителното дело на
12.04.2019 г., както и изпълнението на служебно наложения запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника.
С
оглед на така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС.
При извършената
служебна проверка въззивният съд установи, че решението е валидно и допустимо.
Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.
Обжалваното решение е и правилно по
същество, като във връзка с изложените във въззивната жалба оплаквания
настоящата съдебна инстанция приема следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 439 ГПК.
С оглед фактическите твърдения в исковата
молба, доколкото се сочи недължимост на вземането на основание настъпил след
влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК факт - изтекла погасителна давност, и
съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д.
№ 886/2010 г., I т.
о., ВКС, решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ВКС и др.), съдът приема, че
искът намира правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната практика е възприето
разбирането, че защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена
срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът
следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в
предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с
което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според
изричната разпоредба на чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното
основание се ползва със стабилитет. Когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено
възражение от длъжника заповедта се стабилизира и възможността за оспорване на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). Поради това,
разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане
в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е
приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда.
При предявен отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание (заповедното
производство), са настъпили факти (с оглед въведените
в исковата молба твърдения - изтекъл
давностен срок), които водят до погасяване на
установеното изпълняемо право. Предвид единственото поддържано в хода на производството основание за недължимост на сумите,
ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи спиране
или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
В случая страните не спорят, че поради липса на
възражение по чл. 414 ГПК исково производство по чл. 422 ГПК не е провеждано,
т. е. заповедта за изпълнение е влязла в сила на основание чл. 416 ГПК.
Предявеният иск е основан на твърдения, че
ищцата не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства
след влизане в сила на заповедта за изпълнение чрез погасяване на вземането
поради изтекла погасителна давност. Погасителната давност е сложен
юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на титуляря на правото
и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 114 ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като според ал.
2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Съгласно действащата нормативна уредба,
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно
основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД,
която теза е застъпена и в мотивите към т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и се аргументира с това, че новият ГПК
урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес.
Страните не
спорят, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 13.04.2011 г., когато е
издаден изпълнителният лист. Въз основа на издадения изпълнителен лист едва на 10.03.2019 г. е
образувано изпълнителното дело № 20198600400427 по описа на ЧСИ В.М.. По делото
няма данни в периода 13.04.2011 г. - 10.03.2019 г. от страна на кредитора
(ответник) да са предприемани действия по принудително събиране на вземането. Към
датата на образуване на изпълнителното производство - 10.03.2019 г.
възможността на кредитора да получи принудително вземането си, е била вече погасена
поради изтичане както на тригодишния погасителен срок, така и на петгодишния
такъв. Последващите предприети от кредитора действия са ирелевантни.
Ирелевантно
за казуса е даденото тълкуване в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. по описа на ОСГТК на ВКС, касаещо
приложението на института на давността в изпълнителния процес, защото към
датата на образуване на изпълнителното дело правото на принудително изпълнение
на вземането е било вече погасено по давност. В този смисъл неоснователни са и възраженията
на ответника, че до постановяване на
тълкувателното решение приложение следва да намерят разясненията, дадени с ППВС
№ 3/18.11.1980 г., съгласно които погасителната давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, и формираната
съдебна практика с решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2018 г. по
описа на ВКС, IV г. о., според която отмяната на ППВС 3/18.11.1980 г. поражда действие от
датата на обявяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа
на ОСГТК на ВКС и се прилага единствено от тази дата и само по отношение
висящите към този момент изпълнителни производства, не и за тези, приключили
преди това. Изпълнителното производство в случая е образувано на 10.03.2019 г.,
т. е. след приемане на тълкувателното решение на 26.06.2015 г., поради което
приложението на ППВС № 3/18.11.1980 г. е изключено, дори при съобразяване
твърденията на въззивника. Правно релевантно е
обстоятелството, че в продължение на почти 8 години от издаването на
изпълнителния лист кредиторът не е инициирал производство за принудително
събиране на вземането. Доколкото изложените във въззивната жалба съображения от
жалбоподателя за действието във времето на горепосоченото тълкувателно решение
нямат значение за спорното право, тъй като не е налице висящ изпълнителен
процес за принудително събиране на вземането, за което кредиторът се е снабдил
с изпълнителен лист преди приемане на тълкувателното решение, същите се явяват
неотносими към спорния предмет и като такива не следва да се обсъждат по
същество.
В допълнение следва да се посочи, че
началото на изпълнителния процес е поставено именно с молбата от 10.03.2019 г.,
а не с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК. Образуването на изпълнително производство е подчинено на преценката на
заявителя - кредитор, в чиято полза е влязла в сила заповед за изпълнение и е
бил издаден изпълнителен лист, като от влизане в сила на заповедта започва да
тече нова давност. В този смисъл успешно приключилото за заявителя заповедно
производство не винаги прераства в изпълнително производство, а и за да се
образува същото, е необходимо да бъде сезиран съдебният изпълнител.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че процесните
вземания са погасени по давност, поради което предявеният иск е основателен.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Искането на
ищцата за обезсилване на издадения изпълнителен лист следва да бъде оставено
без уважение, тъй като съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК когато бъде представено
влязло в сила решение, с което е уважен искът по чл. 439 ГПК или чл. 440 ГПК, може да се иска прекратяване на изпълнителното
производство, но не обезсилване на
изпълнителния лист (определение
№ 392 от 24.06.2011
г. по гр. д.
№ 321/2011 г., IV
г. о., ВКС).
По разноските:
При този изход на правния спор, предмет на
настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК разноски се дължат на въззиваемата страна. Претендирани са единствено
такива за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. с чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. за оказана безплатна адвокатска помощ (списък по чл. 80 ГПК - л.
20 от въззивното дело) в размер на 300 лв. При това положение в полза на
адвокат М.Т. - процесуален представител на ищцата и въззиваема страна, следва
да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в претендирания размер.
С оглед на цената на
иска въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 37632 от 11.02.2020 г. по гр. д. № 19920/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 25 състав.
ОСЪЖДА „Б.Е.“
ООД, ЕИК ******** и седалище и адрес на управление:***1, да заплати на
основание по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. с чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК на адвокат М.Е.Т. - САК, ЕГН **********, личен
№ ********със съдебен адрес:***, сумата от 300 лв.
(триста лева), представляваща адвокатско
възнаграждение за оказване на безплатна правна помощ на ищцата Е.Д.П., ЕГН ********** във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.