№ 880
гр. Перник, 04.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Борислава П. Борисова-Здравкова
при участието на секретаря Цветелина Ч. Малинова
като разгледа докладваното от Борислава П. Борисова-Здравкова Гражданско
дело № 20211720105295 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от АЛ. ЕМ. Д., ЕГН **********, с
адрес: *****, чрез пълномощника й адв. М., срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ 84-86, бл.
Бизнес център „Урбан Модел“ ет. 12, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде
признато за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата 1294,50 лв.,
представляваща неустойка по Договор за потребителски кредит № 382265.
В исковата молба се излага, че ищцата сключила договор за кредит № 382265 с
ответното дружество, по силата на който последното се задължило да й предостави сумата
1400,00 лв. със задължение за връщането й при ГПР 49,00% и договорна лихва в размер на
273,10 лв. Сочи се, че съгласно договора, ответникът претендира да му заплати неустойка в
размер на 1294,50 лв., която счита за нищожна поради противоречието й с добрите нрави и
императивни разпоредби на закона. По изложените съображения, моли за уважаване на
предявения иск и присъждане на разноските за производството.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, чрез
пълномощника си адв. У., с който е оспорил иска като неоснователен по съображения, че
сключеният между страните договор не противоречи на закона и добрите нрави. Сочи, че
уговорената неустойка е обезщетение за периода, в който кредитът е бил без осигурено
обезпечение и се дължи за неизпълнение на задължението на кредитополучателя по
договора за предоставянето на такова. Навежда довод, че клаузата за неустойка е
1
индивидуално уговорена, поради което не е неравноправна. По изложените съображения
моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените разноски.
С Определение № 1782/30.11.2021 г. са приети за съвместно разглеждане предявените
от „Ай Ти Еф Груп“ АД срещу АЛ. ЕМ. Д. насрещни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 240, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата 227,35 лв. – главница по Анекс № 382265 към Договор за потребителски
кредит № 368531 от 30.06.2020 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на
насрещната искова молба – 25.11.2021 г. до изплащането й, и сумата 5,47 лв. –
възнаградителна лихва за периода 31.03.2021 г. – 30.04.2021 г.
В срока за отговор ответникът по насрещните искове ги оспорва като неоснователни.
Възразява, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не са посочени всички разходи, дължими от потребителя и
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК за погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
Сочи, че неустойката е платима заедно с вноските за главница и лихва, което представлява
печалба на кредитора, поради което ГПР следва да е много по-висок от посочения в
договора. Счита, че е налице неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР.
Оспорва клаузата за възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави. По
изложените въображения моли за отхвърляне на насрещните искове.
Съдът, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК:
По делото са представени от двете страни анекс № 382265 към договор за
потребителски кредит № 368531 от 30.06.2020 г., Приложение № 1, неразделна част от
договора, и погасителен план, с идентично съдържание.
Предвид правата и задълженията на страните по сключения договор и начина на
сключването му, приложими са разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно чл. 6 от Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
2
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
Предвид липсата на спор относно съдържанието на договора и изразената воля, съдът
приема за установено, че на 30.06.2020 г. чрез средствата за комуникация от разстояние
страните по делото са новирали договор за кредит от 23.03.2020 г., приемайки, че
предоставената на ищеца в качеството на кредитополучател сума е 1400,00 лв. със срок на
погасяване 30.04.2021 г., при годишна лихва 40,54 % и ГПР 49,00%, на 10 погасителни
вноски, с размер на погасителната вноска 296,76 лв. без одобрено обезпечение и 167,31 лв. с
одобрено обезпечение, при възнаградителна лихва в общ рамер 273,10 лв.
Съдът намира за неоснователни доводите на ищеца, направени в отговора на
насрещната иксова молба, че процесният договор за кредит не отговоря на изискванията на
ЗПК за действителност, съобразно чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК. В него
са посочени индивидуализиращите данни за страните, размера на получената сума, общият
размер, който потребителят следва да върне, лихвения процент, ГПР и срокът за
погасяването му.
Спазено е изискването за посочване в договора на годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Няма нарушение на императивната норма на
закона, тъй като същата не изисква в договора да бъде посочен математическият алгоритъм,
по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това
число и в България има нормативно предвидени две математически формули за
изчислението на ГПР (т.1 и т.2 от Приложение № 1 към ЗПК), които единствено могат да се
прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули. От друга страна чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на
ГПР. Терминът „допускания“ се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в
смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно
изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК
и по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК.
3
Допусканията се делят на две групи: първата група са базови допускания (чл.19, т.3 и
т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни
допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК).
Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит,
докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ
кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е
дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази
разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при
сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР
като една - единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б. "г"
от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.
В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква
"а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който
е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е
фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са
приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити,
какъвто настоящият не е.
В горния смисъл, и доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в
закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване
само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед
на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на договора на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съдът намира за неоснователно възражението на ищеца, че договорът за кредит е
недействителен поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК. В случая страните са постигнали
съгласие относно договора за кредит чрез средства за комуникация от разстояние, поради
което договорът е сключен под формата на електронен документ.
Не е налице нарушение и на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като уговореният ГПР не
надвишава пет пъти размера на законната лихва.
С оглед изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит с посоченото
съдържание.
Съгласно т. 7 от приложения по делото анекс, в срок най-късно до края на следващия
ден, считано от сключването на анекса, кредитополучателят е длъжен да предостави на
кредитодателя следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на поне две
4
физически лица.
Видно от т. 8, че в случай, че кредитополучателят обезпечи кредита чрез поръчители,
той е длъжен в срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на анекса, да
осигури поне двама поръчители, които да отговарят на солидарно за задълженията на
кредитополучателя по договора за кредит. По своя преценка и с оглед кредитоспособността
на кредитополучателя кредитодателят може да изиска кредитополучателят да осигури
повече от двама поръчители с оглед получаване на кредит. Поръчителите трябва
задължително да бъдат физически лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на
следните условия: да имат нетен размер на осигурителния доход 1500,00 лв.; да бъдат лица
над 20 годишна възраст, да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5
години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг
договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови
институции или ако има – кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година
назад да е със статус не по-лош от „редовен“. Кредитодателят не е длъжен и по своя
преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния поръчител, може да
откаже да приеме предложените от кредитополучателя поръчители. В т. 9 са регламентирани
данните, които следвада бъдат предоставени за поръчителите, и сроковете за това, като
отново е предвидено, че кредитодателят не е длъжен и по своя преценка, с оглед
надеждността и платежоспособността на съответния поръчител, може да откаже да приеме
предоложените поръчители, а в случай, че бъдат одобрени от кредитодателя, поръчителите
подписват договор за поръчителство.
Според съдържанието на т. 10 от анекса, в случай, че кредитополучателят обезпечи
кредита като представи банкова гаранция, то той е длъжен в срок до края на следващия ден,
считано от деня на сключване на анекса, да представи на кредитодателя оригиналът на
удостоверението за банкова гаранция и копие на договора, сключен между съответната
банка и кредитополучателя за издаване на банкова гаранция. Посочено е какво следва да
бъде съдържанието, размерът, срокът на валидност и начина на предоставяне на банковата
гаранция.
Съгласно т. 11 от анекса в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в
срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията по-горе или действието на
обезпечението бъде по някаква причина прекратено, кредитополучателят дължи на
кредитодателя неустойка за всеки период, за който не е предоставил обезпечение, Размерът
на неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е изрично посочен в
Приложение № 1 към Анекса и Погасителния план. Неустойката се начислява и заплаща от
кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска и се дължи само за периоди,
в които кредитът е бил без осигурено обезпечение. В този смисъл, ако кредитополучателят
осигури надлежно обезпечение по кредита, което се счита от момента на одобрението на
обезпечението от страна на кредитодателя, макар и след изтичането на срока за нейното
представяне, неустойката спира да се начислява. Ако действието на обезпечението бъде
5
прекратено, независимо по какви причини, неустойката отново се начислява, считано от
деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
С идентично съдържание са и клаузите на т. 5.1 до т.5.6 от Договора за потребителски
кредит от 23.03.2020 г.
С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено
задължително тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за
което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
818/2009 г., II т. о. /.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да
осигури обезпечение на кредитодателя при неизпълнението на което до края на следващия
ден от сключването на анекса кредитополучателят дължи неустойка съглансо приложението
в размер на 1294,50 лв. Така предвидения размер възлиза почти на размера на заетата сума.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с приблизително
100% от заетата сума. Видно от погасителния план, че още със сключването на договора
страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща разсрочено, заедно с дължимите
погасителни вноски. Това навежда на извода, че предвидената неустойка за неизпълнение на
договорното задължение представлява по съществото си е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е
да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително със сума почти равна на
предоставената главница.
На следващо място, така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
6
прецени възможностите на заемателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето
на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия.
Следователно уговорената по този начин неустойка за обезщетяване неизпълнението
на договорно задължение излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, създава
условия за неоснователно обогатяване на предоставящия заемната сума и нарушава
принципа за справедливост. Тази клуаза предвижда неоправдано разместване на
имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, а друго се
обогатява, заобикаляйки императивни разпоредби на закона, несъвместимо с общоприетите
житейски норми за справедливост и добросъвестност. По изложените съображения, съдът
приема, че клаузата на договора, задължаваща потребителя при неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение да заплати необосновано висока неустойка, е
нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД /в
този смисъл е константната практика на ВКС – например Решение № 110/21.07.2016 г. по т.
д. № 1226/2015 г., ВКС, I т. о., Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., ВКС, I т.
о. и Решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., ВКС, I т. о./.
Предвид извода, че така уговорена неустойката противоречи на добрите нрави и
присъщите и функции, съдът намира за ирелвантно обстоятелството дали е индивидуално
уговорена между страните.
С оглед изложеното съдът приема, че предявеният иск за признаване за установено, че
ищецът не дължи на ответника сумата 1294,50 лв. – неустойка, е основателен и следва да
бъде уважен.
По предявените от „Ай Ти Еф Груп“ АД срещу АЛ. ЕМ. Д. насрещни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 6 от ЗПФУР и чл. 240,
ал. 2 ЗЗД:
По изложените по-горе мотиви съдът приема, че на 30.06.2020 г. чрез средства за
комуникация от разстояние страните са новирали договора за кредит от 23.03.2020 г.,
съгласявайки се, че кредитодателят предоставя на кредитополучателя в сумата 1400,00 лв.
със срок на погасяване 30.04.2021 г., при годишна лихва 40,54 % и ГПР 49,00%, на 10
погасителни вноски, с размер на погасителната вноска 296,76 лв. без одобрено обезпечение
и 167,31 лв. с одобрено обезпечение, при възнаградителна лихва 40,54% в рамер 273,10 лв. и
ГПР 49,00%.
От заключението на вещото лице по проведената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че „Ай Ти Еф Груп“ АД е превел на АЛ. ЕМ. Д. чрез Изипей сумата 800,00 лв. с
основание паричен превод по договор за кредит 368531 от 23.03.2020 г. и сумата 792,12 лв. с
основание паричен превод по договор за кредит 382265 от 30.06.2020 г.
С оглед изложеното, съдът намира, че кредитодателят е изпълнил задължението си по
анекса от 30.06.2020 г.
7
Според заключението на вещото лице по Анекс № 382265 към Договор за
потребителски кредит № 368531 от 30.06.2020 г. са извършени плащания в общ размер
1440,28 лв. и в случай, че бъдат отнесени за погасяване само на задълженията за главница,
възнаградителна лихва и лихва за забава, без да се вземе предвид задължението за
неустойка, дължимите суми: сумата 227,35 лв. – главница, и сумата 5,47 лв. –
възнаградителна лихва за периода 31.03.2021 г. – 30.04.2021 г.
Възраженията на ответника по насрещните искове относно недължимостта на тези
суми поради недействителността на договора за кредит съдът намира за неоснователни по
изложените по-горе съображения при разглеждане на първоначално предявения иск.
По въъзражението, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите
нрави съдът нмаира следното:
От представените по делото анекс към договор за кредит, приложение и погасителен
план се установява, че възнаградителната лихва е в размер на 40,54 %, който размер не
противоречи на изискването за справедливост и добросъвестност при договарянето, поради
което съдът намира възражението за неоснователно.
По изложените съображения, съдът прави извод, че предявените насрещни искове са
основателни и следва да бъдат уважени.
Като законна последица от уважаването им следва да бъде присъдена законна лихва
върху главницата от подаване на насрещната искова молба – 25.11.2021 г. до изплащането й.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски се поражда за двете страни, за
ищеца – за уважения иск с правно основание чл. 124 ГПК, а за ответника – за уважените
насрещни искове.
Съгласно представения списък, съдът приема, че АЛ. ЕМ. Д. е сторила разноски в
размер на сумата 52,00 лв. за държавна такса, която с оглед уважаване на иска следва да му
бъде присъдена.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. в полза на адв. М. следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. В случая с оглед цената на
иска възнаграждението следва да бъде определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения в размер на 320,61 лв.
Ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД претендира разноски за държавна такса в размер на
100,00 лв. и депозит за вещо лице в размер на 250,00 лв., които с оглед уважаване на
насрещните искове, по които са извършени, следва да му бъдат присъдени в пълен размер.
По искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 900,00 лв.,
предвид своевременно направеното възражение за прекомерност на насрещната страна,
съдът намира следното:
Определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредбата за минималните адвокатски
8
възнаграждения, съдът намира, че минималното възнаграждение за процесуално
представителство по делото на „Ай Ти Еф Груп“ АД е 320,61 лв. по първоначалната искова
молба и 300,00 лв. по насрещните искове. С оглед изложеното, и съобразявайки
фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че уговореният размер от 900,00
лв. се явява прекомерен и следва да бъде намален на сумата 620,61 лв.
Предвид уважаване на първоначалната искова молба, на "Ай Ти Еф Груп“ АД не се
дължи възнаграждение за защита по нея, а с оглед уважаване на насрещната искова молба,
следва да му бъде присъдена сумата 300,00 лв. – адвокатско възнаграждение за защита по
насрещните искове.
Следователно общо дължимите разноски на "Ай Ти Еф Груп“ АД са, както следва:
100,00 лв.- държавна такса, 250,00 лв. - депозит за вещо лице, и 300,00 лв. – адвокатско
възнаграждение, т.е. общо 650,00 лв.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че АЛ. ЕМ. Д., ЕГН **********, с адрес: *****, НЕ
ДЪЛЖИ на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ 84-86, бл. Бизнес център „Урбан Модел“ ет. 12,
сумата 1294,50 лв. /хиляда двеста деветдесет и четири лева и петдесет стотинки/,
представляваща неустойка по Договор за потребителски кредит № 382265.
ОСЪЖДА АЛ. ЕМ. Д., ЕГН **********, с адрес: *****, ДА ЗАПЛАТИ на „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Александър Стамболийски“ 84-86, бл. Бизнес център „Урбан Модел“ ет. 12, сумата 227,35
лв. /двеста двадесет и седем лева и тридесет и пет стотинки/ – главница по Анекс №
382265 към Договор за потребителски кредит № 368531 от 30.06.2020 г., ведно със
законната лихва, считано от подаване на насрещната искова молба – 25.11.2021 г. до
изплащането й.
ОСЪЖДА АЛ. ЕМ. Д., ЕГН **********, с адрес: *****, ДА ЗАПЛАТИ на „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Александър Стамболийски“ 84-86, бл. Бизнес център „Урбан Модел“ ет. 12, сумата 5,47
лв. /пет лева и четиридесет и седем стотинки/ – възнаградителна лихва за периода
31.03.2021 г. – 30.04.2021 г. по Анекс № 382265 към Договор за потребителски кредит №
368531 от 30.06.2020 г.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ 84-86, бл. Бизнес център „Урбан
Модел“ ет. 12, ДА ЗАПЛАТИ на АЛ. ЕМ. Д., ЕГН **********, с адрес: *****, сумата
52,00 лв. /петдесет и два лева/ – разноски за производството по делото.
9
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ 84-86, бл. Бизнес център „Урбан
Модел“ ет. 12, ДА ЗАПЛАТИ на адв. М.В. М., ЕГН **********, от АК - Пловдив, със
съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Пещерско щосе“ 81, ет. 3, ап. Б, сумата 320,61 лв. /триста
и двадесет лева и шестдесет и една стотинки/ - адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА АЛ. ЕМ. Д., ЕГН **********, с адрес: *****, ДА ЗАПЛАТИ на „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Александър Стамболийски“ 84-86, бл. Бизнес център „Урбан Модел“ ет. 12, сумата 650,00
лв. /шестстотин и петдесет лева/ – разноски за производството по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Перник в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
10