Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 30.05.2018
г. гр.Търговище
В ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ІІІ
състав На тридесети април 2018 година
В публичното съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТИХОМИР ПЕТКОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ИВАНОВА
ЙОАНА ВАНГЕЛОВА
Секретар Милка Тончева
разгледа
докладваното от съдия ИВАНОВА
В.т.д. № 41 по описа на съда за
2018 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „СИЯНА“
62“ ООД с.Лиляк, общ. Търговище, депозирана чрез адв.
И. - ТАК срещу решение № 84 от 23.02.2018 г, постановено по гр.д.№ 1478/2017г.
по описа на РС-Търговище.
С първоинстанционното решение са ОТХВЪРЛЕНИ
предявените от „СИЯНА-62” ООД, ЕИК ********* против Л.М.Х. и М.М.Х.,***, установителни искове за
съществуване на вземания, претендирани по договор за
строителство от 26.05.2015г. както следва: 1.за сумата от 759,55лв. по фактура
№ 29/14.06.2017г., за която ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК № 641/07.07.2017г., постановена по
ч.гр.д.№ 1159/2017г. по описа на РС-Търговище; 2. За сумата от 977,80лв. по
фактура № 30/14.06.2017г., за която ищецът се снабдил със заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК № 642/07.07.2017г., постановена по
ч.гр.д.№ 1157/2017г. по описа на ТРС; 3. За сумата от 173лв. по фактура № 5/07.07.2015г., за която ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК № 646/07.07.2017г.,
постановена по ч.гр.д.№ 1158/2017г. по описа на ТРС, 4. За сумата от 2 285лв.
по фактура № 7/13.08.2015г., за която ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК № 645/07.07.2017г.,
постановена по ч.гр.д.№ 1160/2017г. по описа на ТРС, като НЕОСНОВАТЕЛНИ, на осн. чл.422 от ГПК във вр. с
чл.415 от ГПК във вр. с чл. 327,ал.1 от ТЗ; присъдени
са разноски.
Считайки решението за необосновано, постановено в противоречие със
събраните по делото доказателства и при нарушение на материалния закон, търговското
дружество-въззивник моли за неговата отмяна и
постановяване на решение, с което да бъдат уважени исковите й претенции,
съобразно петитума на исковата молба.
Изложените оплаквания в жалбата се свеждат основно до неправилна преценка
при обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства: Според
жалбоподателя съдът неправилно не е отчел съдебното признание на факта, че ответниците дължат на ищцата претендираните
средства - което признание се съдържало в отговора на исковата молба. Позовава
се на доказване на исковата си претенция с приложените фактури и
количествено-стойностна сметка - макар и неподписани от ответниците.
Съдът не се е обсъдил и съобразил и представеното от ищцата извлечение от
банковата й сметка, от където било видно, че не са постъпвали плащания по договора
от ответниците. Счита, че неправилно съдът е
кредитирал показанията на свидетелите, а не се е съобразил с представения от
ищцата акт образец (приложение) 10 към чл. 7 ал. 3 т.10 ЗУТ, където било
установено какво е построено и от кого. Тъй като единствено Д“НСК“ бил органът,
който може да приеме извършването или не на строителни работи, моли да бъде
приет представения с жалбата Констативен протокол № 4/15.03.2016 г.на Дирекция
за национален и строителен контрол.
В постъпилия в срок отговор на въззивната жалба,
депозиран от пълномощника на ответниците, се заявява
становище за нейната неоснователност. Съдът изчерпателно е обсъдил всички
събрани доказателства, като е постановил едно правилно и законосъобразно
решение, приемайки за доказано, че ищецът не е изпълнил изцяло строителството,
уговорено в договора от 26.05.2017 г., като съществена част от сградата е била
довършена от трети лица, наети от ответниците след
като ищецът е отказал да изпълни докрай задълженията си. Противопоставя се на
приемането на приложения към въззивната жалба писмен
документ от 15.03.2016г. предвид разпоредбата на чл. 266 от ГПК.
С определение, постановено по реда на чл. 267 от ГПК съдът е оставил безуважение доказателственото
искане, на осн.чл. 266 ал. 1 от ГПК.
В о.с.з. жалбата и отговора се поддържат от процесуалните представители на
страните.
Съдът констатира, че въззивната жалба е
процесуално допустима, като подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК, от надлежна
страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване акт. Решението
е валидно и допустимо.
Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да се произнесе по същество,
съдът съобрази следното:
С депозираните в първоинстанционното производство
по присъединените към гр.д.№ 1478/17г. по описа на ТРС производства по гр.д.№ 1479/2017г.,
1480/2017г. и 1481/2017г., искови молби първоинстанционният
съд е бил сезиран с предявени искове за съществуване на вземания (в общ размер 4195.35 лв.) по 4 бр.фактури
(по ф-ра 5/07.07.15г.- 173
лв.остатък; по ф-ра 7/13.08.2015г.-2285.00лв. остатък,
по ф-ра 29/14.06.2017г.-759.55лв. и по ф-ра № 30/14.06.2017г.- 977.80лв.), за които ищецът е
твърдял, че са издадени във връзка със сключения между страните по делото
Договор за строителство от 26.05.2016г. на стойност 29 000 лв., като
сумите е следвало да се изплатят в двумесечен срок от възложителите от
подписването на договора, а допълнително възникналите строително-ремонтни
работи ще се заплащат отделно при издаването на фактури. Като твърди
неизпълнение на договора, ищецът претендира установяване дължимостта
на суми по издадени фактури, посочени и приложени към съответната искова молба,
за сумите по които фактури се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК; направено възражение в срока по чл. 414 от ГПК, обусловило правния му
интерес от предявяване на установителния иск по чл.
415 ал. 1 от ГПК. След указанията на първоинстанционния
съд за уточняване на исковата претенция: „какво
точно е фактурирано с фактурите -извършени дейности, стоки или услуги относно
извършените дейности“, ищецът е депозирал молба от 14.12.2017г. с приложени
писмени доказателства – Протокол образец 10 за смяна на строител и 7 бр.
фактури.
В срока по чл.131 от ГПК ответниците са взели
становище, че исковете са допустими, но неоснователни, поради неизпълнение на
договорните задължения на ищеца. Посочили са, че първоначално страните са сключили
договор за строителство от 15.05.2015г. с ЕТ”Яна-95- Р.Я.” за изграждане на
сграда в груб строеж в гр.Търговище, кв.Запад, включваща подземен етаж с
помещение за кафе-аперитив; първи етаж с четири магазина и покрив, който
следвало да се изпълни в три етапа и по който ответниците
изплатили авансово сума от 3000 лв., но поради затруднения на ЕТ, изразяващи се
в запориране на сметките му, управителят на ищцовото дружество- Р.Я. (действала и като посочения ЕТ) им
предложила да продължат договорните си отношения с нейното дружество „Сияна-62”
ЕООД. Страните сключили нов договор, със същия предмет от 26.05.2016г. и едва
тогава започнало уговореното строителство, като поради неразбирателство между
страните, строителството е спряно от изпълнителя, като са останали множество
неизпълнени строителни работи по договорения груб строеж. Същите са довършени
със средства на ответниците и от други лица. Посочва
се още, че нито в заявленията по чл. 410 от ГПК, нито в исковите молби по
съединените дела не се сочи какво и кога реално е извършено от ищеца и за какви
доплащания става въпрос, нито какви конкретно са твърдените от ищеца СМР. С
доводи, че са платили повече от извършеното, ответниците
оспорват исковете изцяло, искат отхвърлянето им, ведно със законните последици;
в условията на евентуалност са направили възражение за прихващане със сумата от
7238,52 лв., представляваща сумата на извършените разходи от ответниците за довършването на уговореното по договора.
За да се произнесе по същество по жалбата съдът събрази
следното:
Предявените установителни искове за съществуване
на вземане по издадените четири заповеди за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК са обосновани с твърдения за неизпълнени задължения на ответниците
за заплащане на извършени СМР, за което са издадени четири фактури, като ответниците оспорват исковете с възражения за неизпълнение
на част от уговореното строителство в договора и извършването на тази част от
него от трети лица, обуславящо извод, че се касае до отношения, попадащи под
правната регламентация на договора за изработка по см. на чл. 258 и сл. от ЗЗД.
Правната характеристика на този договор го определя като неформален, поради
което и писмената форма е само за доказване, а процесният
договор не съдържа конкретно посочване на СМР, които са били уговорени за
извършване на всеки един от трите етапа на строителството.
Безспорно е установено по делото, че
на 26.05.2015 г. между ответниците (като възложители)
и ищеца (като изпълнител) е сключен договор за строителство, по силата на който
ищецът се е задължил да изгради със средства на ответниците
търговски обект в гр.Търговище, кв. Запад-1, кв.5, включващо груб строеж и
стени (т. 1 и т.3 от договора), за сумата от 29 000 лв., от която за първи етап
- 12 150 лв., за втори етап - 12 565 лв.; за трети етап- 4 285 лв. (т. 2), като
цената на поръчката включва всички разходи по изпълнението й (т. 4), неуговорените предварително СМР се заплащат
отделно (т. 5). Срокът за изпълнение на уговореното е „два р.(работни) месеца“
(т. 7); уговорени са и права и задължения на страните във връзка с изпълнението
на задълженията им по договора.
Основните спорни въпроси по делото са дали ищецът е изпълнил изцяло уговореното
в договора строителство и извършил ли е и допълнителни СМР, които да подлежат
на плащане отделно по смисъла на чл. 5 от договора от 26.05.2015 г.
Въззивната инстанция изцяло
споделя установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка и правни изводи, поради което и на осн.чл.
272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение.
В допълнение, за да се произнесе по доводите във въззивната
жалба по реда на чл. 269 изр.2 ро от ГПК, съдът
намира следното:
Предмет на установителния иск по чл. 415 ал. 1 от ГПК е установяване съществуването на вземане в полза на ищеца – като в негова
тежест по реда на пълно и главно доказване е да установи основанието, размера и
изискуемостта на това вземане. Представянето на фактури, съдържащи размера на претендираното вземане може да е достатъчно в хода на
заповедното производство, като посочено основание неизпълнение на задължения по
договор за строителство за заявеното вземане в хипотезата на чл. 410 от ГПК, но
не и в хода на исковото производство, развиващо се след направено възражение от
длъжника в заповедното производство.
Представеният в първоинстанционното производство
Акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството
(приложение № 10 към чл. 7 ал. 3 т. 10 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г.),
съставен на 13.04.2016 г., има доказателствена стойност относно съдържащите се в него
констатации относно състоянието на строежа (т.е. констатираните като извършени
строителни и монтажни работи) при спирането на строежа, в настоящия случай
- поради смяна на строителя. Отразеното
в него не само не противоречи, но напротив кореспондира с останалите събрани по
делото писмени и гласни доказателства.
Установените строителни дейности, описани подробно на стр. 2 – т.1, безспорно
доказват, че при спиране на строежа поради смяна на строителя, договорените,
съобразно договора за строителство стротелни дейности
не са били извършени изцяло от ищеца – констатациите в Акт обр.
10 са, че са извършени: строителна конструкция – Акт обр.
14; „ВиК основа“-Акт обр. 12
(но не и цялата ВиК инсталация); фасадна зидария, без
0,15 куб.м; тротоар запад и изолация ЕPS10 см греди и колони -8 кв.м., констатирано е, че обектът е с ограда. Че
между страните е имало недоразумения във връзка с договора за строителство, се
установява и от факта, че този акт е
подписан от името на възложителите (ответниците) от Началник
отдел САОС в Община Търговище, съгласно заповед заповед
на гл. архитект по реда на чл. 170 ал. 2 от ЗУТ.
Следва обаче да бъде отчетен и факта, че макар Актът образец 10 да е
съставен на 13.04.2016 г., след 15.09.2015г. строителните дейности по обекта са
извършвани от друг строител, и строителния
обект, започнат от ищеца, е довършен от друг строител (вж. Протокол от о.с.з.
от 07.12.2017г. и изявленията на процедуалния
представител на ищеца).
Доколкото представеният договор за строителство е твърде схематичен с
посочването обща цена в размер на 29 000лв. и цена за всеки етап (без
допълнителна конкретизация), гласните доказателства са допустими за
установяване на конкретните договорки и извършените след смяната на строителя (на
ищеца като строител) строителни работи. Свидетелските показания са логични и безпротиворечиви, отразяват непосредствените впечатления на
свидетелите върху отношенията между страните и състоянието на
строежа, както по време на работата на ищеца (св. Е), така и след отказа на
ищеца да го довърши (св. Ю.и св.Д.), кореспондират с процесния
Акт обр. 10, както и с представените писмени
доказателства относно разходваните от ответниците суми
за довършване на строежа при смяната на строителя, предизвикало и
необходимостта от сключване на Договора от 07.09.2016г. за технически
ръководител на процесния обект по изпълнение на
довършителните работи, Ел и ВиК инсталации, покрив;
както и с приетата по делото съдебно-оценъчна експретиза,
неоспорена от страните.
След довършването на горепосочените строителни дейности, в съответствие с
разпоредбите на горецитираната Наредба № 3 на
29.09.2016 г. е съставен АКТ за
установяване годността за приемане на строежа – образец 15 (л. 53 и сл.).,
съгласно приложение № 15 към чл. 7 ал. 3 т.15 от Наредба № 3, със съответното
на разпоредбата съдържание.
Представените както от ищеца (към исковата молба), така и ответниците (към отговора им) писмени доказателства относно заплатените суми
от страна на ответниците на ищеца са идентични, и
удостоверяват извършено плащане в размер на общо 5 000лв. по фактура № 3/24.06.2015г.,
сумата от общо 7 150лв. по фактура № 4/01.07.2015г. и сумата от общо 12 392лв.
по фактура № 5/07.07.2015г., както и внесени суми по
ПКО в размер на общо 450.00лв.
Въпреки правилно разпределената от първоинстанционния
съд доказателствена тежест и дадената допълнително
възможност на ищеца по реда на чл. 146,ал.2 от ГПК ( в о.с.з.), предвид
оскъдното съдържание на договора в тази част, същият не е представил по делото
каквато и да е строителна или друга документация, от която да се направи извод
за това какви точно СМР от уговорените или допълнителни такива (които следва да
са отразени в строително-техническата документация или в анекси към договора),
претендира да е извършил и да не са заплатени. Представените по делото фактури
сами по себе си не удостоверяват извършването на конкретни строителни дейности,
още по-малко пък в процесния строителен обект. В тази
връзка въззивът отново препраща към мотивите на първоинстанционното решение на осн.чл.
272 от ГПК.
Неоснователно е и въведеното в жалбата оплакване, на което се акцентира от
пълномощника на въззивницата и в с.з., че първоинстанционният съд не се е съобразил с признанието на
иска от страна на ответниците, сторено в отговора на
исковата молба, а и по-късно в процеса. Довода на ищцата в тази насока е
обоснован с направеното от ответниците изявление за
прихващане.
Направеното от страната или от неин
представител признание на факт (чл. 175 ГПК) се преценява от съда с оглед на
всички обстоятелства по делото. Признанието представлява обяснение на страна по
делото за осъществяването или не осъществяването на важен за спора факт, но не
всяко признание на факт е доказателствено средство в
гражданския процес. За да бъдат възприети като годно доказателствено
средство признанията на страна по делото
трябва да се отнасят за факти, които имат значение за спора/относими
факти/ и най- важното - тези факти да са
неизгодни за страната, която ги признава, т.е тя да няма полза от тяхното осъществяване
или неосъществяване. Признанието на изгодни за страната факти се приема за нейно твърдение, което трябва да
бъде доказано с други доказателствени средства/
документи, свидетели, експертизи/
Съдебното признание на факт не е равносилно на признание на иска. Когото
ответникът признае неизгоден за него факт, съдът не е обвързан с неговото
признание и при постановяване на
съдебното решение взема пред вид всички обстоятелства и събраните за тях
доказателства по делото.
Когато ответникът признае иска, съдът е длъжен да се съобрази с това и при
направено искане на ищеца постановява определение за прекратяване съдебното
дирене и се произнася с решение съобразно признанието (чл. 237 от ГПК).
В настоящия случай не е налице нито признание на иска, нито признание на
факт. Единствено сключването на договора на 26.05.2015г. е обстоятелството,
което не се спори в процеса. Още в исковата молба ответниците
са възразили, че са платили повече от извършеното. Възражението за прихващане е
направено в условията на евентуалност – т.е. в случай, че съдът приеме, че ответниците дължат суми на ищеца.
Възражението за прихващане е средство за защита срещу първоначалния иск.
Максималният полезен резултат, който може да бъде постигнат с него, е
отхвърляне на първоначалния иск поради погасяването на на
вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника.
С оглед гореизложеното, в заключение въззивната
инстанция намира, че ищецът не е доказал исковите си претенции, не е провел успешно
пълно и главно доказване на претенциите си за заплащане на исковите суми,
поради което и искът му като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Районният съд е мотивирал идентичен правен резултат, поради което и
постановеното от него решение следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата страна не е ангажирала
доказателства за сторени пред възивната инстанция
разноски, поради които такива не й се следват.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 84 от 23.02.2018 г,
постановено по гр.д.№ 1478/2017г. по описа на РС-Търговище – на осн.чл. 271 ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване – на осн. чл.280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.