№ 6731
гр. София, 06.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Д.
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100505924 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 6304 от 09.04.2024 г. по гр.д. № 47733/2023 г. по описа на СРС, 32
с-в, са отхвърлени, като неоснователни предявените от Т. Д. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. ****, срещу Т. И. Р. с ЕГН **********, гр. София, ж.к. ****,
искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, вр. чл. 5 от ЗЗДискр за установяване на
тормоз по признаци обществено и лично положение, изразяващ се в десет деяния при
извършване на служебни действия по изп.д. № 901/22г. на ЧСИ М., а именно: 1/ отказ
да продаде запориран лек автомобил, собствен на ищеца, своевременно с цел да се
намали стойността или да бъде разрушен; 2/ отказ да насочи изпълнението към
жилището на ищеца и да вдигне възбраната върху автомобила; 3/ отказ да издаде
удостоверение за нова регистрация на автомобила; 4/ отказ да приеме вещта за пазене,
5/ отказ да вдигне запора на вещта, въпреки че взискателят не платил таксата за
извършване на опис, 6/ безпричинно пренасрочване на описа, за да даде срок на
взискателя да плати таксата, 7/ забрана да ползва вещта; 8/ твърдения, че не може да
направи нищо без молба от взискателя, 9/ отказ да изпрати до съда молбите му, които
имат характер на жалби; 10/ отказ да запознае съда с погасителния план, който
предлага, поради това че така посочените деяния не представляват тормоз по смисъла
на ЗЗДискр.
Решението е обжалвано в срок от ищеца Т. Д. П. с излагане на доводи, че е
1
неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и поради
необоснованост. Поддържа, че при постановяване на решението си съдът не е
разгледал и обсъдил подробно оплакванията му за неправомерното поведение на
ответника по образуваното изпълнително дело и събраните в производството
доказателства. Заявява, че неправилно съдът не е обсъдил, че първият опис на
автомобила е бил насрочен без да са били заплатени дължимите такси от взискателя.
Освен това, неправилно, според жалбоподателят е бил насрочен следващ опис на
автомобила без заплащане на необходимите такси и при поставяне на условия, които
закона не предвижда – осигуряване присъствието на длъжника. С постановеното
решение съдът не е посочил поради какви причини не е бил вдигнат запора на лекия
автомобил, както и поради каква причина не му е било разрешено да пререгистрира
същия. Неправилно съда не е дал отговор на въпроса защо не му е било позволено да
ползва автомобила, както и защо последния е бил продаден едва на деветия месец,
когато е бил вече в недобро състояние, тъй като е била намалена и неговата цена
поради продължителния период от време, в който никой не се е грижел за неговата
вещ. С постановеното решение, съдът не е дал отговор и на въпроса защо не е било
насочено принудително изпълнение към жилището на длъжника, а не към неговия
автомобил. Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението и уважаване на
исковете.
В срока по чл.263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба
от ответника Т. И. Р., в който е изразено становище за неоснователност на въззивната
жалба. Излага доводи за правилност на постановеното от СРС решение. Отправя
искане за потвърждаване на решението като правилно. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира
същата за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
2
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ищеца не е
доказал фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва
на дискриминация, като неизпълнението на възложената на ищеца доказателствена
тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове, както в случай,
тъй като не е приложима презумпцията на чл. 9 ЗЗДискр.
Решението е правилно.
Производството е образувано по предявени от ищецът Т. Д. П. искове по чл. 71,
ал. 1, т. 1 вр. чл.5 ЗЗДискр.
В подадената искова молба са изложени твърдения, че спрямо ищеца е налице
дискриминационно отношение по признаци обществено и лично положение от страна
на ответника Т. И. Р. - помощник-ЧСИ при ЧСИ В. М. изразяващо се в изпълнени десет
деяния при извършване на служебни действия по изп.д. № 901/22г. на ЧСИ М., а
именно 1/ отказ да продаде запориран лек автомобил, собствен на ищеца,
своевременно с цел да се намали стойността или да бъде разрушен; 2/ отказ да насочи
изпълнението към жилището на ищеца и да вдигне възбраната върху автомобила; 3/
отказ да издаде удостоверение за нова регистрация на автомобила; 4/ отказ да приеме
вещта за пазене, 5/ отказ да вдигне запора на вещта, въпреки че взискателят не платил
таксата за извършване на опис, 6/ безпричинно пренасрочване на описа, за да даде
срок на взискателя да плати таксата, 7/ забрана да ползва вещта; 8/ твърдения, че не
може да направи нищо без молба от взискателя, 9/ отказ да изпрати до съда молбите
му, които имат характер на жалби; 10/ отказ да запознае съда с погасителния план,
който предлага.
Поддържа твърдения, че ответникът упражнява тормоз по признак лично и
обществено положение на ищеца в качеството му на лице, което подава множество
жалби и сигнали като обществено активен гражданин. Намира, че е дискриминиран по
признака „обществено положение“ с оглед качеството му на лице, подало множество
жалби и сигнали като обществено активен гражданин, както и по признака „лично
положение“ - заради неговата личност с характерните личностни особености. Ето
защо, моли да бъде установено нарушение на ЗЗДискр. спрямо него.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете, като неоснователни.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че фактите, въз основа на които може основателно да се
предположи, че той е жертва на дискриминация са били доказани в производството.
Както правилно е посочил и СРС в своето решение и настоящата инстанция
възприема изцяло, по предявен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр.
ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се
3
предположи, че той е жертва на дискриминация. Съответно ответникът носи
доказателствената тежест да установи обратното - че правото на равно третиране на
ищеца в конкретния случай не е нарушено /определение № 819 от 29.11.2019 г. по гр.
д. №. 2956/2019 г., ВКС, III ГО; определение № 757/10.11.2020 г., гр. д. № 2169/2020 г.,
ВКС, III ГО; определение № 10/10.02.2022 г., гр. д. № 2557/21 г., III ГО; решение №
183/08.06.2015 г., гр. д. № 7381/2014 г., IV ГО/.
В този смисъл с цитирания нормативен акт - ЗЗДискр. се забранява всяка пряка
или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1 от закона. Според
чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. пряка дискриминация е всяко понеблагоприятно третиране на
лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било
третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3
непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в
понеблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална
разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед
законовата цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
От значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ
недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от
ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при
осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания.
ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно
положение според признаците, изброени в разпоредбата н а чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., или
на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по
който Република България е страна. Два от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. са "лично положение" и "обществено положение". За разлика от други
защитени признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, които са иманентно
присъщи на човека, защитеният признак "лично положение" няма еднозначно, прието
обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки
конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който
позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния /материален и
персонален/ обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация.
Признакът "лично положение" може да включва различни характеристики на
личността: местоживеене, ръст, цвят на косата и очите, тегло, стаж, професионален
опит, съдимост, дали лицето получава социални помощи, майчин език, акцент или
диалект, хранителни навици, културни обичаи, дееспособност и поставяне под
запрещение и много други черти, които отличават един човек или група хора от
останалите. Съгласно практиката на ЕСПЧ тук се включват характеристики, които
могат да се определят като лични в смисъл, че са вродени или вътрешно присъщи.
Такива примери са сексуалната ориентация, физическите увреждания. Друг случай,
когато Съдът е приел, че има разграничение по признак "лично положение", касае
4
признака местоживеене. Защитеният признак "обществено положение" също няма
легална дефиниция, но най-общо включва професията на лицето, местоработата му,
заеманата позиция и др. във връзка с неговото социално поведение и функции.
С разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно
доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация.
Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между
ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Той е
длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи,
че е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената
тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране
на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на
възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за
постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск /в този смисъл е трайната
практика на ВКС - решение № 511/27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г. на III ГО,
решение № 1002/07.01.2010 г. по гр. д. № 3800/2008 г. на ІV ГО, решение №
115/02.08.2012 г. по гр. д. № 626/2012 г. на ІV ГО, решение № 62/19.06.2014 г. по гр. д.
№ 3920/2013 г. на ІV ГО, решение № 183/08.06.20 и др./.
В случая, чрез ангажираните пред първата инстанция доказателства ищецът не е
доказал фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва
на дискриминация.
Доводите на въззивника, че същите се установяват чрез извършените в хода на
изпълнителното производство действия от страна на ответника, съдът намира за
неоснователни.
Действително в производството е установено, че по образуваното изпълнително
дело /изп.д. № 901/22г. на ЧСИ М./ взискателят СДВР не е бил заплатил първоначално
дължимите авансови такси на ЧСИ във връзка с посочения изпълнителен способ –
опис на МПС на длъжника, насрочен за 28.06.2023 г. Според указанията на
разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати
изпълнителното производство, когато не са заплатени дължимите авансово такси и
разноски по изпълнението. Прекратяването на производството поради невнасяне на
дължимите от взискателя авансови такси и разноски е правна възможност, наред с
уредената в чл.79, ал. 2 ГПК другата възможност - когато таксите по изпълнението не
са внесени от взискателя, те да бъдат събрани от длъжника. Налице са и други
нормативни разпоредби (напр. чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ), които уреждат последиците от
неплащане на дължимите такси и разноски по изпълнението от страна на взискателя.
Поради това следва да се приеме, че самият законодател допуска провеждане на
изпълнително производство и извършване на изпълнителни действия без авансово
заплащане на (част от) дължимите за това такси. Следователно, тяхното незаплащане
5
не е абсолютно основание за прекратяване на изпълнителното производство. Много
по- аргументирано е да се приеме, че разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК
създава единствено правна възможност, но не и задължение за съдебния изпълнител.
Възползването или невъзползването от такава възможност, обаче, не подлежи на
съдебен контрол. Същият извод се налага и от тълкуването, дадено с т. 11 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК,
съгласно което изпълнителното действие не е опорочено поради невнасянето от
взискателя на авансово дължимата такса за него. Наистина, в същото Тълкувателно
решение е посочено, че несъбирането от частния съдебен изпълнител на авансово
дължимата такса от взискателя съставлява дисциплинарно нарушение по смисъла на
чл. 67 ЗЧСИ, но дисциплинарната отговорност на съдебния изпълнител не е предмет
на настоящото дело, нито може да бъде аргумент в подкрепа на подадената жалба.
Следователно, дори да се установи, че дължимите такси не са събрани авансово от
ЧСИ (както поддържа жалбоподателя), това не би било основание да се приеме, че
това поведение на ответника като помощник ЧСИ съставлява факт, въз основа на
който може основателно да се предположи, че ищеца е жертва на упражнена
дискриминация, тъй като ответника безпричинно е пренасрочил описа, за да даде срок
на взискателя да плати таксата. Последния посочен извод и поради установеното, че
по молба именно на длъжника извършването на опис на МПС на първоначално
посочената дата 28.06.2023 г. е било отложено за друга дата – 22.08.2023 г., която е
била посочена именно от длъжника – ищец в производството.
Идентичен извод се налага и за поведението на ответника във връзка с
посоченото от ищеца - отказ да издаде удостоверение за нова регистрация на
автомобила. В производството е установено, че с писмо от 19.10.2023 г. длъжникът е
уведомен, че му е издадено исканото удостоверение до КАТ за пререгистрация на
автомобила. Несъмнено, последното е било издадено във време, в което е бил
извършен опис за запорирания автомобил на длъжника и е била насрочена публична
продан за същия завършила с постановление за обявяване на купувач по нея и за
възлагане на вещта на купувача от 23.11.2023 г.
Доводите на въззивника, че поведението на ответника да не вдигне наложения
запор и/или да замени запора на МПС с налагането на възбрана на притежавания от
него недвижим имот, съставлява факт, който сочи за упражнена спрямо него
дискриминация, съдът намира за неоснователни.
В случая се установи, че за ЧСИ не е било налице основание за вдигане на
наложения запор на МПС, доколкото за притезанието, за което е било образувано
изпълнителното дело не е било предложено изпълнение от страна на длъжника.
Съответно, както самия законодател е предвидил, насочването на изпълнението върху
запорирано имущество подлежи на съдебен контрол само, когато длъжникът се
позовава на несеквестируемост. Така, съгласно задължителните указания в ТР №
6
2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, запорът и възбраната като
изпълнителни действия не подлежат на самостоятелно обжалване, а подлежи на
обжалване само насочването на изпълнението върху запорирано имущество, когато
длъжникът се позовава на несеквестируемост. В случая не е налице такава хипотеза.
Съответно, в разпоредбата на чл. 435, ал. 2 от ГПК законодателят изрично е посочил
подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител от длъжника, както и
условията, при които тези действия могат да бъдат обжалвани. Изброяването в чл.435
от ГПК на подлежащите на обжалване действия е изчерпателно и поради това онези от
тях, които не са изрично посочени, не подлежат на съдебен контрол по пътя на
обжалването. Касае се за императивна правна норма, която не може да бъде тълкувана
разширително, а само в смисъла, който е вложен в нея.
Същевременно, чрез събраните пред първата инстанция доказателства е
установено, че взискателя не е дал съгласие за замяна на наложената обезпечителна
мярка, съответно, за замяна на посочения способ за изпълнение. Последното посочено
поведение не може и не следва да бъде възложено в тежест и вина на ответника с
оглед и указанията на чл.398 и чл.443 ГПК. Същевременно, както бе посочено
описаното от ищеца поведение, без надлежно доказване в тази насока, не може да се
цени като упражнена спрямо ищеца дискриминация на описаните признаци. Напротив,
чрез събраните по делото писмени доказателства и показанията на свидетеля Ивайло
Д., преценени с оглед указанията на чл.172 ГПК, се установява че на ищеца-длъжник
по соченото изпълнително дело, е било разяснено, че вдигане на запора на МПС може
да бъде извършено при изпълнение на дълга или при съгласие от страна на взискателя,
каквото в случая не е било дадено.
С оглед на изложеното, съдът намира че ищецът не доказва твърдените факти,
от които да се направи обосновано предположение за неравностойното му третиране с
описаното като извършено поведение на ответника по образуваното изпълнително
дело.
Не се доказва да е осъществена пряка или непряка дискриминация на ищеца по
някой от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., а именно - пол, раса, народност,
етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или друг признак, установен със закон.
Следователно, исковете с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., следва да
бъдат отхвърлени.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6304 от 09.04.2024 г. по гр.д. № 47733/2023 г. по
описа на СРС, 32 с-в.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаването му от
страните пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8