Решение по дело №306/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.268 във връзка с чл.267, ал.2, т.5, вр. чл.266 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалба от Прокуратурата на Република България срещу Решение № 1 от 02.01.2025г. на Заместник директора на ТД на НАП – Пловдив, ЗА Директор на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на оспорващата страна против Разпореждане с изх. № 01-00-942#1 от 27.11.2024г. издадено от Главен публичен изпълнител при Дирекция “Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, с което е отказано да бъде образувано производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно и необосновано, издадено в противоречие с материалноправните разпоредби.

Оспорва се компетентността на ЗА Директора на ТД на НАП – Пловдив да издаде обжалвания акт.

В решението били изложени бланкетни съображения, че присъдените с влязло в сила изпълнително основание (в случая споразумение) разноски не представляват публични вземания по своя характер, а частни, подлежащи поради това на събиране по общия гражданскоправен ред.

Излагат се доводи, че вземанията на държавата за разноски по наказателни дела, на основание влезли в сила присъди и приравнените на същите споразумения по правните последици съгласно чл.383, ал.1 от НПК, подлежат на събиране по реда на ДОПК. Тезата на органа, че кодексът изключвал възможността вземането на държавата за разноски да бъде квалифицирано като публично противоречала на предвиденото по чл.169, ал.1 и ал.2 от ДОПК. От текста на тези норми се налагал извод, че законодателят приравнил задължението за разноски на задължението за главници и лихви по отношение на характера им на публични държавни вземания. Публичните държавни вземания винаги произтичали от предвидено в ДОПК изпълнително основание – по чл.209, ал.2 от ДОПК, т. е. произтичало и от присъда, съобразно принципа за предварителната им определеност поради недопустимостта в хода на изпълнителното производство да се повдига въпрос за размера на публичното задължение – чл.266, ал.3 от ДОПК. Ако волята на законодателя била разноските по присъдите да са частни държавни вземания, нямало да предвиди ред за погасяването им като публично държавно вземане.

В подкрепа на изложеното в жалбата се цитира текст от решение на Конституционния съд по к. дело № 4/2012г., за което се сочи, че било постановено във връзка с оспорването на уредената с чл.417, т.2 от ГПК възможност държавните учреждения, общините и банките да се възползват от заповедното производство като поискат от компетентния съд издаването на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват техни вземания.

Сочи се и че критерият за разграничаването на публичните и частните вземания на Държавата е в зависимост от това дали съответното правоотношение, от което произтича вземането се подчинява на принципа за равнопоставеност по реда на чл.17, ал.2 от КРБ. Правоотношението, по повод на което възникнали процесните разноски било свързано с осъждането на лицето, а не с конкретното основание, по силата на което държавата да извършила плащането на разноските към трето лице. В случая всяка равнопоставеност била изключена. Ставало дума за осъществяване на изключително правомощие на орган на държавна власт, което не можело да бъде от реализирано от друг правен субект - чл.1 от НПК, и правоотношението винаги имало публичен характер.

С оглед вида на вземането – такова по чл.162, ал.2, т.6 от ДОПК, систематичното място и заглавието на разпоредбата били предназначени да посочат видовете вземания на държавата, които се събирали по реда на ДОПК. Присъдата, като вид изпълнително основание, била изрично посочена в чл.209 от ДОПК. Логиката на двата текста била очевидна – по чл.162 от ДОПК били изброени публичните вземания, а в чл.209 от ДОПК актовете въз основа, на които възниквали. От тълкуването на посочените норми следвало, че текстът на първата разпоредба не запълвал празнота при посочването на изпълнителните основания по този кодекс, а се отнасял за публично вземане чрез посочването на акта, от който произтичало то. От систематичното място на чл.162, ал.2, т.6 от ДОПК следвало, че разпоредбата посочвала вид публично вземане, а не вида на изпълнителното основание. Разпоредбата имала предвид всички вземания, които можело да бъдат присъдени в полза на държавата с присъда и определяла същите като публични държавни вземания. Подходът на законодателя за определяне на вземането като публично чрез посочването на акта, от който произтичало и в полза на чие лице било плащането, определял като публични всички плащания, присъдени в полза на държавата по този акт, без да държи сметка за основанието на съответното плащане. Вземането на ПРБ за разноски на основание съдебно одобрено споразумение, равностойно на правните си последици на влязла в сила присъда, нямало характер на частно държавно вземане и същите подлежали на принудително събиране по реда на ДОПК, в което производство Прокуратурата имала качеството на публичен взискател.

В случая били налице предпоставките по чл.220 и чл.221 от ДОПК вр. с чл.416, ал.4 и ал.5 от ДОПК въз основа на искането на ПРБ и приложеното към същото изпълнително основание по чл.209, ал.2, т.6 от ДОПК за присъдено в полза на Държавата публично вземане по чл.162, ал.2, т.6 от ДОПК, и съответният териториално компетентен публичен изпълнител следвало да образува изпълнително производство.

По тези съображения се иска отмяна на оспорения административен акт и на Разпореждане с изх. № 01-00-942# 1 от 27.11.2024 г., и връщане на преписката на публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона във връзка с искането на ПРБ за образуване на производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК. Претендира се и присъждане на разноски по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – Директор на ТД на НАП-Пловдив, чрез процесуални представители, в писмено становище и в съдебно заседание, оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че разноските не попадат в обхвата на публичните вземания, съгласно чл.162 от ДОПК, тъй като те били с частноправен характер и съответно не подлежали на събиране от публичните изпълнители в НАП. Моли да се присъди юрисконсултско възнаграждение, съгласно предоставен списък за разноски.

Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

С молба изх. ГП №107/2024г. Прокуратурата на Република България е поскала от ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, да се предприемат необходимите действия по събиране на вземане в полза на ПРБ, произтекли от задължение на В. Д. М. за разноски по АНД № 20245640200002/2024г. по описа на Районен съд – Хасково. В молбата е посочено, че по това дело е било сключено Споразумение № 2 от 08.01.2024г., влязло в законна сила на 08.01.2024г., въз основа на което бил издаден изпълнителен лист.

Към молбата е бил приложен Изпълнителен лист по АНД №20245640200002/2024г., издаден от Районен съд – Хасково в полза на Прокуратурата на Република България, след констатацията, че Споразумение №2/08.01.2024г. по АНД № 20245640200002/2024г. по описа на същия съд, е влязло в сила на 08.01.2024г. и подлежи на изпълнение. От изпълнителния лист от 09.01.2024г. е видно, че В. Д. М. е осъдена да заплати сумата от 1780.00 лв., представляваща Разноски за възнаграждение на вещо лице по сметка „Депозити в полза на Държавата“, по сметка на Прокуратура на Република България.

Относно подаването на молбата и представянето с нея на посочения изпълнителен лист, е последвало издаване на писмо изх.№11-04-119/21.03.2024г. (л.48) от Директора на ТД на НАП – Пловдив, в което е посочено, че законодателят изрично е изключил от приложното поле на чл.162, ал.2 от ДОПК разноските, извършвани от органи на държавна власт и/или присъдени в съдебно производство. Поради това редът за тяхното събиране не бил разписаният в дял IV от ДОПК.

В отговор на горното писмо, с писмо изх.№107/2024 от 29.03.2024г. от Администрацията на Главния прокурор отново е отправена молба от Прокуратурата на Република България за предприемане на действия по принудително изпълнение по вземането на Прокуратурата по Изпълнителен лист по АНД № 20245640200002/2024г., издаден от Районен съд – Хасково.

С Разпореждане с изх. № 01-00-942#1 от 27.11.2024г. Главен публичен изпълнител при Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив отказва да образува производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК по Изпълнителен лист от 09.01.2024 г. по АНД № 20245640200002/2024г., издаден от Районен съд – Хасково, срещу В. Д. М., осъдена да заплати на Прокуратурата на Република България разноски по досъдебно производство в размер на 1780.00 лв.

В разпореждането се посочва, че вземането по представения изпълнителен лист не се обхваща от лимитивното изброяване по чл.162 от ДОПК, още повече, че същото било императивно. Разноските, направени от държавни органи, не били публични вземания, дори да били присъдени по дела с предмет публично държавно или общински вземане. Според чл.162, ал.2, т.6 от ДОПК, публични били държавните и общински вземания по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините, както и решение на Европейската комисия за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ, включително за дължимите по тях обезщетения, глоби и имуществени санкции. Разноските, възникнали по повод възлагане извършването на определени дейности като експертизи, преводи, юрисконсултско възнаграждение и др. били с частноправен характер и за разлика от публичните вземания, които обичайно постъпвали в централния бюджет, разноските по дела, като разход на съответната администрация (който след успешен завършек на съдебно производство се присъжда в тежест на загубилата спора страна) постъпвали в нейния бюджет, поради частноправния си характер. Прието е, че вземането е от частноправен характер и събирането му било предвидено по друг ред, различен от този по ДОПК.

Разпореждане с изх. № 01-00-942#1 от 27.11.2024г. е било връчено на Прокуратурата на Република България на 16.12.2024г. (л.55).

С жалба, заведена под вх.№01-00942#2/20.12.2024г., разпореждането е било оспорено пред Директора на ТД на НАП – Пловдив.

С обжалваното пред съда Решение № 1 от 02.01.2025г. Заместник директорът на ТД на НАП – Пловдив е оставил без уважение жалба вх.№01-00-942#2/20.12.2024г. срещу Разпореждане с изх. № 01-00-942#1 от 27.11.2024г.

Решението е било получено на Прокуратурата на Република България на 07.01.2025г.

На 15.01.2025г. срещу Решение № 1 от 02.01.2025г. на Заместник директора на ТД на НАП – Пловдив, ЗА директор на ТД на НАП – Пловдив, е подадена жалбата до Административен съд – Пловдив, който с Определение №1237 от 10.02.2025г. е прекратил образуваното пред него адм. д. №183/2025г. и изпратил делото на Административен съд – Хасково, по подсъдност.

При така установеното от фактическа страна, се налагат следните правни изводи:

Жалбата е насочена срещу годен за обжалване административен акт, от лице с правен интерес и е подадена в законоустановения срок по чл.268, ал.1 от ДОПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Оспореното решение изхожда от компетентен орган, обективирано е в писмена форма и съдържа посочване на фактически и правни основания за издаването му.

Не се установява при издаването на обжалвания акт да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Оспорването на компетентността на Директора на ТД на НАП – Пловдив е неоснователно, доколкото видно от Заповед ЗЦУ-ОПР-78/15.11.2023г. Изпълнителният директор на НАП е оправомощил И. К. К. да изпълнява правомощията на директор на ТД на НАП – Пловдив при отсъствие на Директора П. Н. Г., а видно от Заповед № 14964/30.12.2024г. Изпълнителният директор на НАП на П. Г.- Директор на ТД на НАП Пловдив на 02.01.2025г. е бил в разрешен отпуск.

При преценка относно съответствието на оспорения акт с материалния закон съдът намира следното:

За да остави без разглеждане жалбата на ПРБ против Разпореждане с изх. № 01-00-942#1 от 27.11.2024г. административният орган е приел, че вземането за разноски по АНД № 20245640200002/2024г. на Районен съд – Хасково не е публично вземане. Предвид конкретния случай е конкретизирал, че разноските, възникнали по повод възлагане извършването на определени дейности като експертизи, преводи, юрисконсултско възнаграждение и други, са с частноправен характер и споделил съображенията на издателя на разпореждането – че за разлика от публичните вземания, които обичайно постъпват в централния бюджет, разноските по дела, като разход на съответната администрация постъпват в нейния бюджет, поради частноправния си характер. Важна последица от това било, че лицата можели да си ги търсят по общия граждански процесуален ред. Докато публичните държавни вземания се събирали от публичните изпълнители от НАП по реда на ДОПК, то частните се събирали от държавни или частни съдебни изпълнителни по реда на ГПК. Вземанията за поети от бюджета на Прокуратурата на Република България разноски в досъдебната фаза на наказателния процес по наказателни дела от общ характер, независимо от акта, с който били установени/присъдени, не били публични. Те не били предвидени изрично в чл.162, ал.2 от ДОПК, а в ал.4 законодателят изключил всички останали вземания, като ги определил като частни. Тези разноски не били публично вземане не само поради изричното им изключване, а най-вече с оглед естеството им. В случая разноските представлявали суми, възниквали по повод на възлагане извършването на експертизи, назначаването на преводачи и тълковници и др. и по своята същност били частноправни отношения, в които държавата участвала като равнопоставен субект, който получавал съответната услуга от ответната страна. На последно място, коментираното задължение не попадало в изключенията по чл.3, ал.7 от Закона за НАП, поради което не подлежало на събиране и по този ред.

С оглед така изложените съображения на органа съдът намира, следното:

Не се споделят съображенията на ответника относно характера на вземането на Прокуратурата на Република България за разноски по АНД №20245640200002/2024г. на Районен съд – Хасково и по-конкретно, че то не е публично, а е с частноправен характер.

Противно на приетото от страна на публичния изпълнител и на ответника, изброяването в чл.162, ал.2 от ДОПК не е изчерпателно. Това е така, защото съгласно, цитираната разпоредба, публични са държавните и общинските вземания: 1. за данъци, включително акцизи, както и мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета; 2. за други вноски, установени по основание и размер със закон; 3. за държавни и общински такси, установени по основание със закон; 4. за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи; 5. за паричната равностойност на вещи, отнети в полза на държавата, глоби и имуществени санкции, конфискации и отнемане на парични средства в полза на държавата; 6. по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините, както и решения на Европейската комисия за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ, включително за дължимите по тях обезщетения, глоби и имуществени санкции; 7. по влезли в сила наказателни постановления; 8. за недължимо платени и надплатени суми, както и за неправомерно получени или неправомерно усвоени средства по проекти, финансирани от средства на Европейския съюз, включително свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на административен акт, включително финансови корекции, надплатен аванс, надхвърлени процентни ограничения, превишени позиции по бюджета на проекта, кръстосано финансиране, както и глобите и другите парични санкции, предвидени в националното законодателство и в правото на Европейския съюз; 9. лихвите за вземанията по т. 1 – 8.

В чл.162, ал.2, т.1 от ДОПК се посочват за публични вземания такива за данъци, включително акцизи, както и мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета, в чл.162, ал.2, т.2 от ДОПК е използван изразът „... други вноски, установени по основание и размер със закон“, а в чл.162, ал.2, т.3 от ДОПК като публични са определени вземанията за държавни и общински такси, но не изчерпателно изброени, а такива, установени по основание със закон, т. е., за да се оредели изчерпателно кои вземания са публични, нормата следва да бъде тълкувана.

Разпоредба на чл.162, ал.2 от ДОПК са заложени няколко критерия, на чиято основа едно вземане следва да се определи като публично.

Първият критерий е субектът на вземането. Н. П. на Република България е държавен орган, поради което и попада в кръга на възможните публични взискатели.

Вторият критерий е правоотношението, в рамките на което вземането е възникнало. От изброените в чл.162, ал.2, т.1 - 8 от ДОПК възможни хипотези е видно, че става въпрос за правоотношения по упражняване на държавна власт в различните възможни проявления на това. В рамките на тези правоотношения съответният субект на вземането участва не като равнопоставен с останалите участници, а като носител на властнически правомощия. В случая разноските по посоченото АНД № 20245640200002/2024г. на Районен съд – Хасково произтичат от сключено Споразумение № 2 от 08.01.2024г., влязло в законна сила на 08.01.2024г., въз основа на което на 09.01.2024г. е бил издаден и Изпълнителен лист, като тези разноски представляват възнаграждение на вещо лице, платени от Прокуратурата на Република България и впоследствие дължими от В. Д. М., поради факта, че е тя е осъдена да ги заплати. Съгласно чл.383, ал.1 от НПК, одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда. Поради това положение следва да се приеме, че безспорно е налице вземане в полза на Държавата по влязла в сила присъда, като, както вече се посочи, Прокуратурата на Република България попада в тази категория субекти, респ. има качеството на публичен взискател. Освен това, правоотношението, по повод на което е възникнало вземането, видно от процесния изпълнителен лист, е процесуално, доколкото става въпрос за разноски, направени в рамките на производство по реда на НПК. Процесуалните правоотношения по правило са държавноправни, тъй като са отношения между орган, носител на държавна правозащитна власт, и страните, които са подчинени на тази власт.

Ето защо съдът не споделя становището на ответника, че разноските в рамките на производството по НПК за назначаването на вещи лица, преводачи и тълковници и др. и по своята същност са частноправни отношения, в които държавата участвала като равнопоставен субект. Тезата, че в производствата по НПК не са част от упражняването на държавна власт е в противоречие с принципа за разделение на властите и във формата на държавно управление, заложени с Конституцията на Република България.

Водещо и като допълнителен критерий за това, дали вземането е публично или не следва да е фискалният интерес на държавата. Държавните учреждения са бюджетно финансирани, предоставените им средства са планирани и управлението им се извършва по правила, предвидени в специални нормативни актове. В пълен смисъл това се отнася до Прокуратурата на Република България. След като става въпрос за средства, включени отнапред в бюджета на съответния публичен субект, защото разноските за производства по реда на НПК се правят от и в рамките на бюджета за съответната година, когато тези средства са изразходвани за осъществяване на конституционно регламентирани правомощия и задължения в рамките на публичноправни отношения, като основанието за извършването им е установено със закон (така чл.187, ал.1 от НПК), няма как да се приеме за законосъобразно отделянето им от останалите публични вземания и поставянето им за събиране по друг ред, без законово обосновано основание за това.

За пълнота на мотивите следва да се отбележи следното:

Според чл.163, ал.1 от ДОПК публичните вземания се събират по реда на този кодекс, освен ако в закон е предвидено друго, а според ал.2 - частните държавни и общински вземания се събират по общия ред. В ал.3 е предвидено, че публичните вземания се събират от публичните изпълнители при Националната агенция за приходите, освен ако в закон е предвидено друго. Според ал.4 от същия член, в случаите, когато публични вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител, събирането им се извършва по реда на Гражданския процесуален кодекс.

С разпоредбата на чл.2, ал.2 от Закона за частните съдебни изпълнители е регламентирано, че Държавата може да възлага на частния съдебен изпълнител и събирането на публични вземания.

Анализът на посочените законови разпоредби води до извода, че Държавата, в частност органите на съдебната власт, сред които е и Прокуратурата на Република България, разполагат с правната възможност да преценят на кои органи по изпълнението да възложат събирането на дължимите им публични държавни вземани, вкл. и тези по разноски от влязло в сила споразумение по АНД – в конкретния случай по силата, на което В. Д. М. е призната за виновна за извършване на престъпление.

В съответствие с предвидената от закона възможност е Споразумението за сътрудничество за принудително събиране на вземанията на органите на съдебната власт, достъпно на интернет адрес [интернет адрес], подписаното на 09.07.2018г. от представляващия Висшия съдебен съвет и представляващия Камарата на частните съдебни изпълнители. Текстът на това Споразумение е бил одобрен от Пленума на ВСС с Решение по т.36.1. от Протокол №18 от заседание, проведено на 21 юни 2018г., като с т.36.2 от същото решение представляващият колективния орган е бил упълномощен да го подпише. В чл.1, ал.3 от Споразумението е предвидено, че публичните държавни вземания, които установяват ОСВ са: държавните такси, събирани от органите на съдебната власт; глобите, наложени от органите на съдебната, власт във връзка с процесуалните им правомощия; глобите, налагани като санкция по Глава XXII от Закона за съдебната власт; глобите, представляващи наказания, наложени за извършени престъпления по ИК; глобите, налагани като санкция по ТЗ, които постъпват по сметката на ВСС, признати от ОСВ публични вземания и съдебни разноски направени от ОСВ в изпълнение на публичните им функции. С текста по чл.2, ал.1 от ВСС отправя препоръки към административните ръководители на органите на съдебната власт относно възможността да възлагат събирането на установените със служебно издадени изпълнителни листове в полза на Държавата по бюджета на съдебната власт вземания, на частни съдебни изпълнители и ред, по който да става това. В раздел II от споразумението е уредена процедурата по възлагане за събиране на публични вземания на съдебната власт.

В процесната фактическа хипотеза жалбоподателят – Прокуратурата на Република България, се е възползвал регламентирана в законодателството възможност, като е изразил воля възникналото за В. Д. М. публично задължение, с взискател ПРБ, да бъде събрано от публичен изпълнител на НАП. Това правно действие се явява упражнено законосъобразно, а адресатът му – в случая НАП, няма право да откаже удовлетворяването му.

Предвид изложеното, решението на директора на ТД на НАП – Пловдив и потвърденото с него разпореждане следва да се отменят и преписката да се върне по компетентност на публичния изпълнител за ново произнасяне и предприемане на съответните действия, съгласно дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

При този изход на спора основателна се явява претенцията за разноски на жалбоподателя и на същия следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, съобразно и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с § 2 от ДР на ДОПК.

Водим от горното и на основание чл.268, ал.2 и чл.160, ал.3 от ДОПК съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1 от 02.01.2025г. на Заместник директора на ТД на НАП – Пловдив, ЗА Директор на ТД на НАП - Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на Прокуратурата на Република България против Разпореждане с изх. № 01-00-942#1 от 27.11.2024г. издадено от Главен публичен изпълнител при Дирекция “Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, с което е отказано да бъде образувано производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК.

ВРЪЩА преписката на публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив за ново произнасяне по искането на Прокуратурата на Република България, за образуване на производство по принудително изпълнение , по реда на ДОПК по изпълнителен лист от 09.01.2024г., издаден по а.н.д.№ 20245640200002 от 2024г. на РС-Хасково, съгласно дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.268, ал.2 от ДОПК.