№ 1569
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100514290 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20137279 от 11.06.2021 г., постановено по гр.д. 23881/2019 г. по
описа на СРС, 119 състав, са уважени изцяло предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „Т.С.“ ЕАД срещу ЕМ. Б. В. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответветникът дължи
на ищеца сумите, както следва: сумата от 732.15 лева за незаплатена топлинна енергия
за времето от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.; сумата от 78.62 лева обезщетение за забава
върху посочената сума от 732.15 лева за времето от 15.09.2015 г. до 05.06.2017 г.,
включително; сумата от 37.28 лева за услугата дялово разпределение за времето от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.; сумата от 7.20 лева обезщетение за забава върху
посочената сума от 37.28 лева за времето от 15.09.2015 г. до 05.06.2017 г.,
включително. С решението си СРС е разпределил отговорността за разноски между
страните по делото съобразно изхода от спора.
Първоинстанционното решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД
като трето лице – помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Недоволен от постановеното съдебно решение останал ответникът в
първоинстанционното производство ЕМ. Б. В., с оглед което подал въззивна жалба
срещу същото. Жалбоподателят заявява оплакване за неправилност на решението при
доводи за липса на облигационна връзка между страните. По тези съображения до
въззивния съд е отправено искане да отмени обжалвания съдебен акт и да отхвърли
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия (ищец) „Т.С.“ ЕАД.
1
Третото лице – помагач не изразява становище по подадената от ответника
въззивна жалба.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебната проверка настоящият съдебен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и е допустимо, което обуславя възможността
за настоящата инстанция да се произнесе и по въпроса за неговата правилност.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съобразно релевираните твърдения от ищеца възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлинна енергия и 2) продавачът да е доставил топлинна енергия в
твърдяното количество на купувача.
Основният, изведен като спорен пред въззивната инстанция, въпрос е
концентриран въхву обстоятелството дали през процесния период между страните по
делото е съществувало валидно облигационно правоотношение за продажба на
топлинна енергия.
Съгласно чл. 153 ЗЕ насрещна страна (купувач) по правоотношението с
топлопреносното предприятие за продажба на топлинна енергия са собствениците и
титулярите на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, които се явяват
потребители на топлинна енергия и като такива са задължени да заплащат нейната
цена. Този кръг от лица законът определя като битови клиенти на топлинна енергия –
лица, купуващи топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови нужди, съгласно
дефинитивната норма на §1, т.2а от ДР на ЗЕ. Съобразно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, в случаите, когато ползването на топлоснабдения имот е предоставено
на трето лице по силата на облигационно правоотношение и ползвателят е сключил с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия, тогава той, а
не титулярът на вещно право върху имота, се явява потребител на топлинна енергия и
дължи цената за топлофикационната услуга през времетраенето на този договор. Така
даденото разрешение признава възможността облигационната връзка с
топлопреносното предприятие да възникне и с лице извън кръга на определените в
закона, след изрично съгласуване насрещните волеизявления на страните. Процесният
случай, обаче, не попада в хипотезата, разгледана в тълкувателното решение, като
ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна енергия за битови
2
нужди с качеството му на собственик на топлоснабден имот.
Не е спорно между страните, а и от приетия като писмено доказателство по
делото Нотариален акт № 3, том I, рег. № 296, дело № 2/2001 г. на нотариус Т.В., с рег.
№ 033 на НК, се установява по несъмнен и категоричен начин, че ответникът ЕМ. Б. В.
е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот – апартамент №
22, находящ се в гр. София, ж.к. ****, на основание договор за покупко-продажба,
считано от 24.01.2001 г. (датата на сключване на посочената разпоредителна сделка).
Поради това въззивният съд приема, че същият е бил битов клиент за доставка на
топлинна енергия по смисъла на §1, т. 2а от ДР на ЗЕ.
Съгласно чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ правоотношението по продажба на топлинна
енергия се регламентира от публично известни Общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, които влизат в сила 30 дни след
публикуването им най-малко в един централен и в един местен ежедневник, като не се
изисква писменото им приемане от клиентите купувачи.
По аргумент от визираните законови норми договорът между топлопреносното
предприятие и собственикът на топлоснабден имот е уреден като договор, сключен при
Общи условия, без да са необходими изрични насрещни волеизявления на страните,
обективирани в писмена форма. Този договор обвързва по силата на закона лицето,
което съгласно нормативната дефиниция се явява потребител на топлинна енергия. В
този смисъл фактът на топлоснабдяване на имота, съвместно с установеното качество
на собственика му като потребител на топлинна енергия, са достатъчни да се приеме
наличието на възникнало договорно правоотношение с топлопреносното предприятие
с предмет продажба на топлинна енергия.
При съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства, се
установява, че описаният в исковата молба недвижим имот – апартамент № 22,
находящ се в гр. София, ж.к. ****, се намира в сграда в режим на етажна собственост,
присъединена към топлопреносната мрежа, като за същия при ищцовото дружество е
открита партида с аб. № 48832.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в чл. 150
ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото е налице договорно правоотношение по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания,
включително и относно размера на предявените искове, то в съответствие с
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността
на решението в останалата му част.
По изложените съображения правните изводи на двете съдебни инстанции
съвпадат, поради което въззивната жалба се явява неоснователна, а
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски за
въззивното производство разполага само въззиваемата страна. Независимо от това, по
преценка на настоящия въззивен състав, не следва да бъде удовлетворявано искането за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на въззиваемото дружество,
тъй като последното не е депозирало в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба, както и не е представлявано в проведеното във въззивното
производство открито съдебно заседание. Подадената от „Т.С.“ ЕАД писмена молба не
3
може да обоснове ангажиране на отговорността на въззивника за сторени във
въззивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20137279 от 11.06.2021 г., постановено по гр.д.
23881/2019 г. по описа на СРС, 119 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.С.“ ЕООД на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4