№ 198
гр. Ботевград, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светослав Ив. Иванов
при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА
като разгледа докладваното от Светослав Ив. Иванов Гражданско дело №
20241810102186 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба на В. Н. З., ЕГН: **********,
АДРЕС, чрез адв. Е. И., АДРЕС, срещу „ФИРМА“ ООД, ЕИКЛ №, АДРЕС, с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл.
144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че: На 13.06.2023 г. тя бил сключен
договор за кредит между нея като кредитополучател и „ФИРМА“ ООД като кредитодател.
По силата на този договор дружеството предоставило сумата от 300 лв. (главница) на
физическото лице, срещу задължения да я върне, ведно с годишна възнаградителна лихва от
40.05 %, ГПР – 48.28 %, на шест равни ежемесечни вноски. По силата на чл. 4, ал. 3 от
договора кредитополучателят дължал неустойка от 336 лв., в случай че до края на
следващия работен ден не предоставел банкова гаранция или „гаранция, издадена от
небанкова финансова институция“ за сумата от 336 лв. Неустойката се разсрочвала към
ежемесечните вноски по главницата, лихвата и разноските. Ищцата признава, че е усвоила
изцяло кредита, но оспорва дължимата на неустойката, тъй като тя била нищожна, защото
по същността си представлявало „скрито“ възнаграждение за ползването на кредита, а не
уговорка, която да обезпечи събиране на кредита. Освен това неустойката била в
противоречие и с Директива 2008/48. Всичко това водело до заобикаляне на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Тя била в нарушение чл. 5 ЗПК, защото, съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, където било
дадено определение на „общ разход по кредита за потребителя“, следвало тази „неустойка“
да бъде посочена към погасителния план на кредита и падежните му вноски. Неустойката
била в разногласие и с чл. 143, т. 5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗЗП, следователно, нищожна: чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
С оглед на изложеното В. Н. З. моли Ботевградския районен съд (БРС) да приеме за
установено, съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, че уговорката в чл. 6, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 202306131231570005/13.06.2023 г., сключен между нея като
кредитополучател и „ФИРМА“ ООД като кредитодател, е нищожна на основание чл. 19, ал.
3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
Претендират се и разноски.
1
В отговора на ИМ (ОИМ) ответното дружество, „ФИРМА“ ООД, счита, че
подадената ИМ е недопустима, тъй като липсвало интерес от воденето на установителен иск
(УИ), когато можело да се предяви осъдителен иск (ОИ). В условията не евентуалност
релевира доводи за неоснователност на иска: бланкетно се сочи, че договорът бил валиден.
Моли БРС да остави без уважение ИМ и претендира разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По възражението за недопустимост:
БРС намира, че в случая е налице интерес от завеждането на УИ в полза на ищцата,
тъй като ответникът оспорва иска като неоснователен – обстоятелство, което обосновава
правния интерес за ищцата съдът да реши спора със СПН, като приеме, че въпросната клауза
е, или не е, нищожна.
По фактите:
На 13.06.2023 г. в гр. София страните постигнали съгласие, обективизирано в Договор
за потребителски кредит № 202306131231570005/13.06.2023 г., кредитодателят „ФИРМА“
ООД да предостави на кредитополучателя В. З. сумата от 300 лв., която да бъде върната на
шест ежемесечни вноски, от 14.07.2023 г. до 14.12.2023 г., ведно с ГЛП от 40.05 % и ГПР от
48.28 %. Било уговорено, в чл. 6 от договора, че З. ще дължи и сумата от 342 лв. като
неустойка за това, че кредитът е бил „без осигурена гаранция“. „Гаранцията“ се е изразявала
в банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция: чл. 4, ал. 3
от договора.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с УИ на В. Н. З., ЕГН: **********, АДРЕС, чрез адв. Е. И.,
АДРЕС, срещу „ФИРМА“ ООД, ЕИКЛ №, АДРЕС, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с
който се иска да бъде установено по отношение на ответното дружество, че уговорката в чл.
6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 202306131231570005/13.06.2023 г.,
предвиждаща плащането на неустойка в размер на 342 лв., е нищожна на основание чл. 19,
ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3
ЗЗД. Ответникът оспорва иска.
По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона
предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на
доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или
служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът указва
на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания
и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът указва, че всички
факти по делото са безспорни, като процесът се концентрира върху това е ли, или не е,
уговорката в чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
202306131231570005/13.06.2023 г., предвиждаща плащането на неустойка в размер на 342
лв., поради което всяка от страните трябва да обоснове правните си доводи в единия или в
другия смисъл.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Недкредит“ ООД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Безспорно между страните е
2
обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид изложеното
сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона
за потребителския кредит.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II
т.о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в срок до края на следващия ден от подписване на
договора да представи банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция –
чл. 4, ал. 3 от договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран
размер от 342 лв. – чл. 6, ал. 1 от договора.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което противоречи
на добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 6, ал.1 от договора. С оглед
изложеното съдът намира, че искът е доказан по основание и следва да се уважи, като
клаузата за неустойка, посочена в чл. 6, ал. 1 от договора за кредит от 13.06.2023 г. бъде
обявена за нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски в размер
на 480 лв. (с ДДС) има адв. Е. И. спрямо ответното дружество на основание чл. 38, ал. 1, т. 3
ЗАдв. Възражението на ответното дружество за прекомерност е неоснователно, тъй като
възнаграждението е от 400 лв. (без ДДС, респ. 480 лв. с ДДС) е сравнително ниско, макар и
делото да не разкрива сложност било от фактическа, било от правна страна.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен
съд
3
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на В. Н. З., ЕГН:
**********, АДРЕС, чрез адв. Е. И., АДРЕС, срещу „ФИРМА“ ООД, ЕИКЛ №, АДРЕС, с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че уговорката в чл. 6, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 202306131231570005/13.06.2023 г. между страните, която
предвижда плащането на неустойка в размер на 342 (триста четиридесет и два) лева, е
нищожна на основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във
вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ООД да плати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“,
ЕИК: *********, АДРЕС, представлявано от адв. Е. И., сумата от 480 (четиристотин и
осемдесет) лева, с ДДС, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
4