РЕШЕНИЕ
№ 312
гр. Перник, 24.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети юли през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Борислава П. Борисова-Здравкова
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20231700500391 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по Въззивна жалба с рег. № 1734 от 13.04.2023 г. от
“Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление *** против Решение № 36 от 17.03. 2023 г. на
Радомирския районен съд, постановено по гражданско дело № 964/ 2022г. по
описа на Радомирския районен съд, в частта, в която са отхвърлени, като
неоснователни предявените установителни искове, че ответникът Г. С. М.
дължи сумите от: I. 133, 90 лв., представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода от 24.02.2019 г. до 21.11.2019 г., когато е бил падежът на
последната вноска и II. 243, 96 лв., представляваща лихва за забава за периода
от 25.02. 2019г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
В жалбата по подробни доводи и съображения се иска решението
да бъде отменено от въззивната инстанция като неправилно и
незаконосъобразно и уважаване на исковете, като се твърди, че погрешно
първоинстанционният съд е приел, че са нарушени изискванията на чл.11, т.9
и т.10 ЗПК. Според жалбоподателя са били спазени изискванията на
горецитираните разпоредби, защото чл. 11 т. 10 ЗПК изисквал не да се
посочват всички разходи, а допусканията, използвани при изчисляване на
ГПР. Сочи, че тези допускания представлявали предвиждания за бъдещето, а
1
не разходи. Реферира към Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 ЗПК и към
направеното там деление на допусканията на две групи- първата, която има
значение за всеки вид потребителски кредит, и втората- засягаща усложнени
кредити като револвиращ кредит и овърдрафт. Сочи обилна съдебна практика
в подкрепа на своето становище. Във връзка с претендираната договорна
лихва, сочи, че размерът на същата съответства на добрите нрави, тъй като
договорът за кредит се подчинява на различни правила от тези, уреждащи
заема за потребление, уреден в чл. 240 и сл. от ЗЗД. Реферира към природата
на потребителския кредит като търговска сделка, извършвана по занятие.
Прави искане да бъдат присъдени сторените по делото разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 150 лв.
В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор на
жалбата, в който изразява становище, че въззивната жалба противоречи на
закона и добрите нрави. С отговора се сочи, че въззиваемият Г. М. има
задължение към “Изи кредит”, а не към въззизвика “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД и изразява несъгласие задълженията му да бъдат прехвърляни
към трети страни. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваните части.
Прави искане да му бъдат присъдени сторените съдебни разноски.
Във въззивната жалба и отговора не се правят искания за събиране
на нови доказателства и не се представят такива.
Пернишкият окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269,
изр. 1 ГПК служебна проверка, намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо – в обжалваната му част.
Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното
решение в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и
правна страна следното:
Установява се от събраните в производството пред районния съд
доказателства, че между “Изи Асет Мениджмънт” АД, като заемодател ЕАД и
Г. С. М., като заемополучател е сключен договор за паричен заем № ***, по
силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемателя
сумата от 800, 00 лв., а заемателя се е задължил да върне същата на 10 равни
месечни вноски от 93,39 лв. Въззивникът е придобил вземането към
въззиваемия Г. С. М. по договор за заем № *** г. от „Изи Асет Мениджмънт“
АД по силата на Приложение № ***г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от *** г. Няма законова пречка първоначалният
кредитор по договора да упълномощи цесионера да уведомява длъжници,
както и да преупълномощава трети лица за изпращане на уведомления за
извършената цесия на вземания по договори, в който смисъл е и съдебната
практика – решение № 137/02.06.2015 г. по дело № 5759/2014 г. на ВКС и
много други. Договорът за цесия е произвел действието си и към датата на
подаване на заявлението от ищеца за снабдяване със заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК срещу ответника, тъй като за прехвърлянето на вземането на
цедента на цесионера /ищецът по делото/ не е необходимо съгласие или
уведомяване на длъжника. Ето защо доводите, че въззиваемият бил длъжник
2
на “Изи Асет Мениджмънт” АД, а не на въззивника, се явяват неоснователни.
Същите са неоснователни и поради това, че длъжникът не е страна по
договора за цесия и за да произведе действие същия /т. е. вземанията на
цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е необходимо
уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД е в смисъл, че
длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от
цедента за прехвърлянето на вземането /включително чрез пълномощник/, но
само ако е платил на цедента, вместо на цесионера /т. е. освобождава се от
отговорността по чл. 75 ЗЗД/ -така решение № 139 по гр. д. № 4025/2008 г. на
ВКС и др.
Размерът и усвояването на заема, а също и другите дължими суми
не са били оспорени пред първоинстанционния съд.
С оглед предмета, датата на сключване, страните, правата и
задълженията следва, че процесният договор за заем № *** г. е такъв за
потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК, което означава, че е приложим
ЗПК, както и ЗЗП.
По отношение на действителността на процесния договор,
настоящият състав намира следното:
Съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Противно на изразеното в мотивите
на обжалваното решение не е налице нарушение на чл.11 ал.1 т. 10 от ЗПК. В
договора за заем е посочен ГПР в размер на 40, 97 %, както и общата дължима
сума по кредита, а също и приложимите допускания. В тази си част
настоящия състав се съгласява с направените възражения във въззивната
жалба и се солидаризира с цитираната там съдебна практика по този въпрос.
Независимо от горното обстоятелството, че не е налице нарушение
на чл.11 ал.1 т. 10 ЗПК, не прави договора действителен, защото договора за
потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК следва да отговаря и на редица
други изисквания.
При направеният анализ на договора за заем настоящият състав
констатира нарушение на чл.11, ал.1 т. 11 ЗПК, според която договорът за
потребителски кредит съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В процесния договор за заем липсва такъв погасителен план.
Действително част от нужната информация се съдържа в договора, като
например размер на всяка вноска, дати на погасяване и тяхната периодичност,
но използваното оформление няма характера на погасителен план, а на
отделни клаузи или отделна, разпокъсана информация. Така използваното
оформление не представлява само формално нарушение, защото прави
невъзможно за заемателя да разбере как се осъществява разпределението на
вноските между различните неизплатени суми /т. е. каква част от вноската би
3
отишла за погасяването на главницата и каква за лихвите/. Това създава
затруднение за заемателя да разбере какво погасява с всяка вноска, а също да
установи дали ГПР и договорната лихва съответстват на посоченото в
договора. Поради горното, макар и на различно основание, крайният извод на
първоинстанционния съд, че договорът за заем е недействителен, е правилен.
Поради това, съгласно чл.23 ЗПК заемателят е длъжен да върне само чистата
стойност на заема, а именно 800,00 лв.
Договорът е недействителен и защото нарушава чл.11 ал.1 т. 12
ЗПК, защото в него не е посочено каква част от месечната вноска
представлява главница и каква възнаградителна лихва, а т. 12 изисква в
погасителния план да има разбивка на вноската на главница и лихва, за да са
ясно посочени дължимите по кредита суми. Това потвърждава казаното по-
горе, че липсата на погасителен план не е просто формално нарушение, а
сериозно затруднява възможността на заемателя да разбере точния смисъл и
изражение на задълженията си, а това от своя стана нарушава правата му на
потребител и затруднява евентуалната му защита.
Поради това установителният иск за договорна лихва в размер на
133, 90 лв. за периода от 24.02.2019 г. до 21.11.2019 г. се явява неоснователен,
защото тази лихва произтича от договора.
Спорното задължение пред въззивната инстанция касае и
отхвърления с решението размер и период на претенцията за лихва за забава.
Претенцията на ищеца е за сумата от 243, 96 лв. - мораторна лихва за периода
от 25.02.2019 г. до подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 29.07.2022 г. и не
е основана на съдържаща се в процесния договор клауза с неустоечен
характер, поради което съдът приема, че се търси обезщетение за
неизпълнение на парично задължение в размер на законната лихва от деня на
забавата, която се дължи по силата на закона - чл.86 ЗЗД.
Липсата на погасителен план и съображенията изложени във връзка
с това по отношение на договора тук важат на същото основание. Липсата на
ясна формулировка и конкретика са пречка както за кредитополучателя, така
и за съда да могат да изчислят дължимите суми по договора за кредит
относно лихвата за забава.
Така правилно предявеният иск с правно основание чл.86 ЗЗД е
отхвърлен изцяло.
Въз основа на горното въззивната жалба се явява неоснователна.
Решението на районния съд следва да се потвърди изцяло.
По разноските
С оглед изхода на делото на жалбоподателя разноски не се дължат.
Въззиваемият не претендира разноски.
Водим от всичко гореизложено, Пернишкият окръжен съд,
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 36/ 17.03.2023 г. по гр. дело № 964/
2022 г. на Районен съд- Радомир.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5