Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 15.07.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публичното съдебно заседание
на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина Тодорова,
като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 8990 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 82714 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 22296/2018
г. на СРС - II ГО, 71 състав, съдът е признал
за установено по предявения по
реда на чл. 415, ал. 1 ГПК от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***,
установителен иск, че Т.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на ищеца
сумата от 1 120,50 лв. - главница по Договор за потребителски паричен кредит
„Профи Стандарт“ № 30013147845 от 29.10.2015 г., ведно със законната
лихва от 14.08.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 55784/2017 г. на СРС, 71
с-в, като е отхвърлил иска за
горницата до пълния заявен размер от 5571,54 лв.
Със същото
решение Т.Д.Д., ЕГН **********, с адрес *** е осъден да заплати на „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 197,38
лв. - разноски за исковото производство и сумата 42,60 лв. - разноски за
заповедното производство.
Недоволен
от така постановеното решение в ЧАСТТА, в която искът е отхвърлен, е останал ищецът
„П.К.Б.“ ЕООД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва като
неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон. Поддържа, че клаузата,
с която е договорена възнаградителна лихва не е неравноправна. Моли решението в
обжалваната отхвърлителна част да бъде отменено и вместо него - постановено
друго, с което искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК да бъде уважен. Претендира
разноски.
Въззиваемият
Т.Д.Д. чрез назначения му от съда особен представител оспорва жалбата по
съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен
отговор.
Съдът,
като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от
страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК,
намери следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване
съществуването на вземанията на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД срещу Т.Д.Д. за плащане на
сумата от 5571,54 лв. – главница по
Договор за потребителски паричен кредит „Профи Стандарт" № 30013147845 от
29.10.2015г., ведно със законната лихва от 14.08.2017г. до окончателното
плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
ч. гр. д. № 55784/2017
г. на СРС, 71 с-в.
Производството
се развива след изпълнение в срок на дадените от заповедния съд указания от
страна на заявителя за предявяване на иск за съществуване на вземанията, след
като заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК.
При съвкупна преценка на събраните доказателства по
делото първоинстанционният съд след правилно установена фактическа
обстановка обосновано е приел, че страните са били валидно обвързани от договор за потребителски кредит „Профи Кредит
Стандарт“ № ********** от 29.10.2015 г., по силата на който на ответника е
предоставена сума в размер на 3 000 лв., от които сума в размер на 1 609,47 лв.
са послужили за рефинансиране на кредит, взет от трето лице. С договора
страните са уговорили срок на кредита 24 месеца, размер на вноската по кредита
- 185,46 лв., ГПР - 47,38 % и годишен лихвен процент 41,17 %. Общата дължима
сума по кредита е в размер от 4 403,01
лв. Страните са уговорили още, че по избран и закупен пакет от допълнителни
услуги ответникът дължи възнаграждение в размер на 2 941,67 лв., платимо на
вноски от по 125 лв. месечно, или общият размер на задължението по кредита и
пакета допълнителни услуги възлиза на 7 344,68 лв., а общият размер на
месечната вноска - на 310,46 лв. Ответникът е декларирал, че е запознат и
приема приложените към процесния договор общи условия, както и че му е
предоставена и информация във формата на стандартен европейски формуляр,
разяснения, даващи възможност за преценка доколко предлагания договор за кредит
съответства на възможностите му и финансовото му състояние, както и разяснения
на преддоговорна информация и допълнителен пакет услуги.
Със Споразумение за предоставяне на пакет от услуги
от 29.10.2015 г.
страните са договорили пакет от допълнителни услуги, посочени от т. 1 до т. 5,
изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване на техния брой, смяна на дата на падеж и улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Представен е и подписан от
страните погасителен план.
С Анекс от 26.02.3016г. страните са
отсрочили плащането на част от вноските по кредит като е подписан нов
погасителен план с крайна падежна дата - 03.02.2018 г.
Представено е и уведомително писмо от 16.11.2016 г. от
ищцовото дружество до ответника, с което последният се уведомява, че договорът
за кредит е прекратен, респ. предсрочно
изискуем по отношение на вноските, за които не е настъпил падеж, като
задължението по него е в размер на 5 571,54 лв., както и лихва за забава -
21,41 лв., което писмо няма данни да е връчено на ответника. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е
отбелязал, че приложение в случая следва да намери т. 18 от TP № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, при
което за вноските с ненастъпил падеж искът би следвало да се отхвърли, като се
е съобразил и с TP № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС,
според което е допустимо предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за
установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на присъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение. Правилно, при съобразяване на горните тълкувателни решения с
конкретиката на настоящия казус, съдът е приел, че задължението на длъжника за
главница по договора за кредит възлиза на 3 000 лв., като
към датата на постановяване на решението всички вноски са падежирали, съгласно
погасителния план.
Правната
регламентация на спорните правоотношения се намира в закона за потребителския
кредит, чиито специални изисквания относно действителността на договора в
случая са били изпълнени: договорът е сключен в изискуемата писмена форма,
съдържа лихвения процент (41,17 %) и условията за прилагането му, като не е
предвидена възможност за промяната му, тъй като е уговорен като фиксиран за
целия срок на договора; посочен е и годишният процент на разходите по кредита,
който е в границите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора;
изготвен е погасителен план, предвидена е възможността на потребителя да се
откаже в определен срок. Следователно договорът не е нищожен поради
противоречие на закона.
Неправилно,
обаче, първостепенният съд е приел, че договорът за потребителски кредит
противоречи на добрите нрави в ЧАСТТА, в която е уговорена
възнаградителна лихва от 41.17 %, при годишен процент на разходите в размер на
47,38 %, като се е позовал на това, че договорената между страните лихва в
размер на 41,17% годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната
лихва. Съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от Закона за потребителския кредит (приета с ДВ бр. 35/2014 г. в сила от
23.07.2014 г.), годишният процент на разходите по договор за потребителски
кредит, част от който съставлява и договорната лихва, не може да бъде по-висок
от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет. Същевременно нито
законов нормативен акт (закона за задълженията и договорите, закона за
потребителския кредит или друг закон), нито в акт на Министерския съвет на
основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, е предвиден максимален размер, до който може да
бъде уговаряна възнаградителната лихва по договор за паричен заем. Поради това,
същият се явява ограничен единствено от пределите, предвидени в разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тъй като по
дефиниция не може да противоречи на добрите нрави онова, което е установено и
постановено със закон, в случай че уговореният в договор за потребителски
кредит годишен процент на разходите (ГПР), който включва и годишния лихвен
процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както повелява чл.
19, ал. 4 от ЗПК, той не противоречи не само на закона, но и на добрите нрави,
независимо дали размерът на възнаградителната лихва е по-голям от трикратния
размер на законната лихва. Основателно в тази връзка се поддържа в жалбата, че
релативният критерий, изработен от съдебната практика за противоречие на морала
на уговорки, предвиждащи възнаградителна лихва в трикратен и по-голям от трикратния
размер на законната лихва (която е 10 %), е бил актуален и е служел за коректив
до приемането на новелата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, до когато законът не
съдържаше никаква разпоредба в тази насока. Към момента на сключване на
процесния договор, обаче, нормативният текст на чл. 19 ал. 4 ЗПК вече е бил
налице и именно той, а не съдебната практика, която вече не може да бъде
считана за актуална, е определял крайния предел, до който размерът на
възнаградителната лихва, като част от ГПР, е допустим от гледище на закона и
морала. Този краен размер в случая не е прекрачен. За да възприеме като законов
критерий максималният размер на ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя,
не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи
(като такси, комисиони, гаранции, застраховки и други разноски) и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба от икономически по-силната страна спрямо по-слабата, законодателят
е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по
кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на
добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на
БНБ към датата на сключване на договора, се налага изводът, че договореният ГПР
- в случая от 47.38 %, не надвишава 50 % на годишна база и поради това се явява
договорен в рамките на допустимата от закона и морала граница.
По изложените
съображения настоящият въззивен състав не споделя извода на първоинстанционния
съд за нищожност на клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва по
процесния договор за потребителски кредит, поради противоречие с морала.
Настоящият
въззивен състав обаче, споделя извода на първоинстанционния съд, че с оглед липсата
на индивидуално договаряне на параметрите в Раздел VI от договора за
потребителски кредит, клаузата, с която потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в
общ размер от 2941,67 лв. е неравноправна клауза в договора за потребителски
кредит и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е нищожна. В посочената клауза е
уговорено заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги
в общ размер 2941,67 лв. Така определеното възнаграждение освен че се явява
прекомерно, то същото не отговаря и на изискванията на закона. Както и
първостепенният съд е посочил, предоставените за тази цена услуги не са
изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит каквото е изискването
на императивните разпоредби на закона, а наред с това не е формирана цена за
всяка от услугите поотделно, което е в противоречие с изискването,
имплементирано в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, където е предвидено, че
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва
да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. В случая
нито едно от посочените изисквания не е изпълнено. В Споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 29.10.2015 г. единствено са
изброени вида на услугите, които може да ползва потребителят, но в същото няма
отразяване да е подписано от страните като анекс или споразумение към Договора
за потребителски кредит и да е неразделна част от него, съответно не може да се
приеме за изпълнено изискването за посочване на всяко конкретно действие, за
което се събират такси или комисионни и размера на съответната такса или
комисионна в процесния договор за потребителски кредит, съгласно изискването на
чл. 10а, ал.4 ЗПК. Също така в споразумението от 29.10.2015 г. за различните видове допълнителни услуги е
определено общо възнаграждение без конкретизация каква е припадащата се част за
всяко една от тях поотделно. В допълнение следва да се посочи, че
възнаграждението за пакета допълнителни услуги е предварително уговорено и не е
за конкретно предоставена на потребителя услуга, от която последният да се е
възползвал, като така формулирано задължението за възнаграждение срещу възможността за
възползване от, респ. за предоставяне на посочените допълнителни услуги, без
значение дали някоя от тях ще бъде използвана по време на действието на
сключения между страните договор противоречи
на принципа на добросъвестност и справедливост при договарянето, които
изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не хипотетично ползване на такава. В тази връзка изводите на
първостепенният съд са правилни и законосъобразни. Следва да се отчете и това,
че възнаграждението срещу подобна „възможност“ от възползване на една или
повече услуги от допълнителния пакет, е в изключително прекомерен размер,
възлизащ на сумата от 2941.67 лева, който е приблизително равен на отпуснатия
потребителски кредит от 3000 лева. Предвид изложеното, настоящият въззивен
състав напълно се солидаризира с извода на първостепенния съд, че клаузата в
договора за потребителски кредит, с която потребителя се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в
общ размер от 2941,67 лв. е неравноправна и като такава е нищожна, съответно
предявеният иск за сумата от 2941,67 лв. - възнаграждение по пакет от
допълнителни услуги, е неоснователен.
С оглед дадените
по-горе разрешения, настоящата въззивна инстанция приема, че предявеният иск е
основателен и доказан, както следва: Съгласно представената на л. 44 от папката
на СРС справка- извлечение е видно, че ответникът е заплатил общо сума в размер
1879,50 лева, с които са погасени задължения за главница в общ размер на 569,
87 лева и задължение за възнаградителна лихва в размер на 542,89 лева. Със
сумата от 766,74 лв. са погасени задължения за допълнителен пакет услуги, за
които съобразно изложените по-горе мотиви бе прието, че не се дължат, поради
неравноправност на клаузата от договора, на базата на която са начислени.
Съгласно справката-извлечение, непогасената част от главницата по кредита е в
размер на 2318,32 лв., от която сума следва да се приспадне сумата от 766,74
лева, неправомерно начислени такси за допълнителен пакет услуги, съответно искът
за главница следва да бъде уважен за сумата от 1551,58 лева. Съгласно
представената на л.44 от папката на СРС справка-извлечение размерът на
възнаградителната лихва за целия период на кредита възлиза на сумата от 1377,39
лв., а платената от ответника част е в размер на 542,89 лв., следователно
дължимият остатък е в размер на 834,50 лв., до която сума предявеният иск за
възнаградителна лихва следва да бъде уважен.
Ето защо
установителният иск за главница следва да се уважи общо за сумата от 2386,08
лв., от които 1551,58 лева непогасена главница за отпуснатия кредит по Договор
за потребителски паричен кредит „Профи Стандарт“ № 30013147845 от 29.10.2015 г.
и 834,50 лв. - главница за възнаградителна лихва по Договор за потребителски
паричен кредит „Профи Стандарт“ № 30013147845 от 29.10.2015 г., ведно със
законната лихва върху главниците от 14.08.2017 г. до окончателното плащане.
Поради
частичното несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции решението следва
да бъде отменено в частта, в която установителният иск е отхвърлен за сумата
над 1120,50 лв. - главница по Договор за потребителски паричен кредит „Профи
Стандарт“ № 30013147845 от 29.10.2015 г., до сумата от 2386,08 лв. и вместо
него - постановено друго, с което искът бъде уважен до сумата от 2386,08 лв.,
респ. бъде признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца още сумата в размер на 1265,58 лева, съответно
решението следва да бъде потвърдено в частта, в която искът е отхвърлен за
сумата над 2386,08 лв. до пълния предявен размер от 5571,54 лв.
При този изход
на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищцовото „П.К.Б.“ ЕООД следва
да бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция разноски в размер на 189.20
лв., от които 89.20 лв. – държавна такса и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
82714 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 22296/2018 г. на СРС - II ГО, 71 състав в
частта, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422,
ал. 1 от ГПК установителен иск за сумата над уважения размер от 1120,50 лв. -
главница по Договор за потребителски паричен кредит „Профи Стандарт“ №
30013147845 от 29.10.2015 г., до сумата от 2386,08 лв., ведно със законната лихва от 14.08.2017 г. до
окончателното плащане, и вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК
от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***,
установителен иск, че Т.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на ищеца още
сумата от 1265,58 лева - главница по Договор за потребителски паричен кредит
„Профи Стандарт“ № 30013147845 от 29.10.2015 г., ведно със законната лихва от
14.08.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 55784/2017 г. на СРС, 71 с-в. ,
ПОТВЪРЖДАВА решение №
82714 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 22296/2018 г. на СРС - II ГО, 71 състав в ЧАСТТА,
в която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК установителен иск за сумата над 2 386,08 лв. до пълния предявен размер от 5 571,54
лв.
ОСЪЖДА Т.Д.Д., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 189.20 лв. - разноски пред СГС.
Решението не
подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.