№ 61
гр. Сливен, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Соня В. Петкова
като разгледа докладваното от Мария Ян. Блецова Калцова Въззивно
гражданско дело № 20222200500058 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. Н., пълномощник на
„Астра лидер“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. Я., ж.к. „ В.Л.“,
№ *, ап.* против решение № 260490/24.11.2021 г. по гр.д. № 4319/2020 г. на
Сливенския районен съд, в частта, която е бил отхвърлен предявения от
въззивника против въззиваемия иск с правно основание чл. 221, ал. 2, предл. 1
от КТ за заплащане на 1830.00 лв. обезщетение за срока на предизвестие ( в
размер на брутното му трудово възнаграждение), претендираната законна
лихва и въззивникът е бил осъден да заплати 50.00лв. – възнаграждение за
вещо лице.
В жалбата се посочва, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Неправилно съдът бил приел, че липсва валидно прекратяване на трудовото
правоотношение поради неполучаване на заповедта за прекратяване от
въззиваемия В.. Заповедта била изпратена с обратна разписка на адреса на
1
въззиваемия и била върната като „непотърсена“. Страната счита, че този
начин на връчване бил съобразен с практиката на ВКС. В решение №
35/07.05.2012г. по гр.д. № 1877/2010г., IVг.о., било прието, че независимо от
обстоятелството дали работникът е приел адресираната до него пратка със
заповед за прекратяване на ТПО, изменил си е адреса без да съобщи новия на
работодателя си или е отказал да приеме пратката, със самото достигане на
пратката до него се счита, че работодателят е изпълнил задължението си да го
уведоми и заповедта поражда действие. В случая работодателят бил направил
няколко опита да уведоми въззиваемия, но той не можел да бъде открит на
адреса си.
На следващо място жалбоподателят счита, че единствено при срочните
трудови правоотношения е необходимо работодателят да докаже
претърпените от него вреди – чл.221, ал.4, т.2 във вр. с чл.221, ал. 2 от КТ. В
случая се касаело за безсрочно трудово правоотношение и се дължало
обезщетение в размера на брутното трудово възнаграждение за срока на
предизвестието – 90 дни.
Моли се обжалваното решение да бъде отменено, предявените искове да
бъдат уважени и да се присъдят деловодни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба
от адв. Б. – П., с който жалбата е оспорена като неоснователна без да са
изтъкнати конкретни аргументи. Моли се да се потвърди обжалваното
решение.
Страните не са направили нови процесуални или доказателствени
искания.
В с.з.въззивникът редовно призован се представлява от представител по
пълномощие адв. Н., която заявява, че поддържа въззивната жалба и моли
същата да бъде уважена. Претендира разноски.
В с.з. въззиваемата страна редовно призована се представлява от особен
процесуален представител - адв.Б.–П., която оспорва въззивната жалба и моли
да се потвърди обжалваното решение.
Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.
Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 08.12.2021г. и в
рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 14.12.2021 г. е
2
била депозирана въззивната жалба.
Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло
кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно и
подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на
основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед
процесуална икономия препраща към него.
Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в
законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния
акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.
Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск с правно основание чл.221,
ал. 2 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на 1830.00лв. за срока на
предизвестие ( 90 дни) при наложено дисциплинарно наказание „ уволнение“.
Бил е предявен и насрещен инцидентен иск за признаване на уволнението на
въззиваемия за незаконно. Този иск е бил оставен без разглеждане и
решението в тази част не е обжалвано от особения процесуален представител
на ответника, но аргументите изложени по него следва да се вземат предвид в
настоящото производство като възражения направени от страната.
Според разпоредбата на чл.221, ал. 2 от КТ при дисциплинарно уволнение
работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на
брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при
безсрочно трудово правоотношение и в размер на действителните вреди - при
срочно трудово правоотношение. За да бъде уважен искът е необходимо да се
установят следните предпоставки : 1.наличие на трудово правоотношение и
2.наложено дисциплинарно наказание „ уволнение“. За определяне размера на
дължимото обезщетение е необходимо работодателят да установи, за колко
време е останал без работник/служител ( арг. на чл. 221, ал.4, т.2 от КТ, който
посочва, че действителните вреди по предходните алинеи се изчисляват в
случаите по ал. 2 и 3 - за времето, през което работодателят е останал без
работник или служител за същата работа, но за не повече от остатъка от срока
на трудовото правоотношение).
В случая безспорно е установено по делото наличие на трудово
правоотношение между страните. Въззиваемият В. е работел по безсрочен
трудов договор на длъжност „шофьор на товарен автомобил“ от 18.12.2019г.
Според трудовия договор срокът за прекратяване на договора с предизвестие
3
е 90 дни.
Съдът намира, че по делото не е установено налагането на дисциплинарното
наказание „ уволнение“ по надлежния ред. От представените доказателства е
видно, че работодателят е направил опит да наложи три дисциплинарни
наказания – „ забележка“, „предупреждение за уволнение“ и „ уволнение“ за
едно и също нарушение – неявяване на работа за дните след 05.03.2020г. Така
например в уведомлението изпратено до въззиваемия от 09.03.2020г. е
поискано въззиваемият да даде писмени обяснения за неявяването си на
работа от 05.03.2020г. до момента – 09.03.2020г., в уведомлението от
17.03.2020г. е поискано писмено обяснение за неявяване на работа от
05.03.2020г. ( а не от 09.03.2020г.) до 17.03.2020г., а в уведомлението от
13.04.2020г. се иска обяснение за неявяване на работа за периода 05.03.2020г.
( не от 17.03.2020г. ) до 13.04.2020г. Съответно издадените заповеди за
налагане на дисциплинарно наказание са оформени по идентичен начин. Със
Заповед № 14/17.03.2020г. е наложено наказание „забележка“ за „ неявяване
на работа от 05.03.2020г.“. Със Заповед № 17/13.04.2020г. е наложено
наказание „предупреждение за уволнение“ за „ неявяване на работа два
последователни дни от 05.03.2020г.“. Със Заповед № 52/22.04.2020г. е
наложено наказание „уволнение“ за „ неявяване на работа в течение на два
последователни работни дни считано от 05.03.2020г.“. Недопустимо е за
едно и също нарушение – неявяване на работа от 05.03.2020г. и следващи
дни да се налагат три различни дисциплинарни наказания. Това
изискване е заложено в разпоредбата на чл.189, ал. 2 от КТ - за едно и също
нарушение на трудовата дисциплина може да се наложи само едно
дисциплинарно наказание. С оглед на изложеното следва да се приеме, че
наложеното дисциплинарно наказание „ уволнение“ е незаконосъобразно, тъй
като за едно и също нарушение на трудовата дисциплина - неявяване на
работа от 05.03.2020г. и следващи дни , са били наложени три
дисциплинарни наказания. По този начин не е изпълнен фактичестият състав
на чл. 221, ал. 2 от КТ, тъй като не се установи законно наложено наказание „
уволнение“.
За пълнота следва да се посочат две неща.
Първо по отношение на твръденията за редовно връчване на
уведомленията за даване на писмени обяснения и заповедите за
4
дисциплинарни наказания, съдът намира, че същите са основателни. Според
трайната практика на ВКС, постановена включително и по реда на чл. 290 от
ГПК изявлението на страната по договора поражда действие с достигането си
до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите.
Писменото изявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор
може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска
услуга – чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка; за да е
осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е
извършено лично на получателя; редовно е и всяко друго връчване, което е
допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.42 и чл. 44 ГПК (при
връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон – чл.
36 от Закона за пощенските услуги. В последния случай, за да се приеме, че
изявлението е достигнало до адресата, работодателят следва да е изпратил
препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да
удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали
работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е
предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно
значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес,
работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за
прекратяване на трудовия договор и тя е породила правно действие. В този
смисъл решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр.д. № 50782009г. на ІІІ г.о. ВКС;
решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр.д. № 410/2011 г. на ІІІ г.о. ВКС и
решение № 35 от 07.05.2012 г. по гр.д. № 1877/2010 г. ІV г.о. ВКС и решение
№ 148 от 02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г., І т.о. ВКС, постановени по реда
на чл. 290 ГПК. В настоящия случай работодателят е изпращал
уведомленията и заповедите за налагане на дисциплинарно наказание на
адреса посочен от работника и независимо, че пратките са били връщани като
„ непотърсени“ следва да се приеме, че са били редовно връчени на лицето.
На второ място следва да се посочи, че оплакванията на жалбоподателя
за това, че за да бъде уважена претенцията му за заплащане на обезщетение
по чл. 221, ал. 2 от КТ той не е длъжен да установи период от време, през
което е останал без работник/служител поради виновното поведение на
ответника е неоснователно. Както посочихме по - горе в разпоредбата на чл.
221, ал.4, т.2 от КТ е посочено, че действителните вреди по предходните
алинеи се изчисляват в случаите по ал. 2 и 3 - за времето, през което
5
работодателят е останал без работник или служител за същата работа, но за не
повече от остатъка от срока на трудовото правоотношение. По реда на чл.
221, ал.4, т.2 от КТ се присъжда обезщетение за претърпени вреди.
Разпоредбата не представлява някакъв друг вид санкция, която да се налага
успоредно с налагането на дисциплинарното наказание. В настоящия случай
работодателят освен, че не е представил доказателства, от които да е видно,
че е претърпял вреди в определен размер, дори не е твърдял такива
обстоятелства. С оглед на това, дори дисциплинарното уволнение да отговаря
на всички законови изисквания, предявеният иск за присъждане на
обезщетение би следвало да бъде отхвърлен като недоказан.
С оглед изложеното съдът намира първоинстанционното решение за
правилно и законосъобразно и същото следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на процеса деловодни разноски не се присъждат.
По тези съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260490/24.11.2021 г. по гр.д. №
4319/2020 г. на Сливенския районен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6