РЕШЕНИЕ
№ ………………../09.10.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 50 с-в, в открито
заседание, проведено на двадесет и пети септември през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТАНЯ КУНЕВА
при секретаря Мариана Маркова,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 14362 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление ***, р-н С*,
действащо чрез ю.к. Р.*, срещу И.А.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, осъдителен
иск с правно основание чл. чл.422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 662,03 лв., представляваща неизплатено
договорно възнаграждение за периода 16.08.2014
г. – 15.10.2016 г. по Договор за потребителски кредит № */10.10.2012 г.
Ищецът твърди, че на 10.10.2012
г. е сключен договор за потребителски кредит между „П.К.Б.“ ЕООД от една страна
и от друга – И.Д. за сумата от 500 лв., задължението по което е разсрочено на
48 броя погасителни вноски. Излага, че съобразно чл. 4 от ОУ към договора,
разписани от страните се дължи договорно възнаграждение за изтегления кредит
съобразно погасителния план, в размер на 1119 лв. Сочи, че неизплатеното
възнаграждение възлиза на сумата от 662,03 лева, начислено за периода от
16.08.2014 г. до 15.10.2016 г. Настоява, че със сключване на договора
ответникът се е съгласил с неговите параметри, освен това е имал възможност да
се откаже от същия в 14дневен срок. Излага, че ответникът не е изпълнил
задължението по договора за заплащане на сумите, което инвокира
интереса му от предявяване на иска. Моли за уважаване на иска и присъждане на
сторените разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща
представител. Депозирана е писмена молба, в която развива съображения за
основателност на иска.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба
от ответника И.А.Д..
Съдът, въз основа на
съвкупна преценка на доказателствата по делото заедно и поотделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
От представения
по делото договор за револвиращ заем № * /л.5/, с размер на отпуснатата сума – 500 лева, за срок от 48 месеца, с
вноска по кредита в размер на 42лв., платима до 15-то число на месеца, при ГПР
от 154,55% и ГЛП от 98,51%. Общо дължимата сума по кредита, ведно с договорното
възнаграждение възлиза в размер на 1512лева.
Видно от представения погасителен
план към датата на сключване на договора – 11.10.2012 г. на ответника е
предоставен такъв, в който са посочени вноските по отделни пера и падежа на
всяко едно от задълженията.
От представеното по
делото преводно нареждане от 10.10.2012г., се установява,
че „П.К.Б.“ ЕООД е превел на ответника по посочена в договора банкова сметка ***.
Представено е
извлечение от сметка на длъжника, видно от която по отделните вноски са
постъпили частични плащания, като последното плащане е на 28.12.2016 г.
Предвид така
установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Предявеният иск намира
правното си основание в разпоредбата на чл.422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 3
от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
С оглед естеството на спора – претендират се вземания
по договор за потребителски кредит, при съмнение за наличие на неравноправна
клауза в потребителски договор, която е от значение за правилното решаване на
правния спор, предмет на делото, съдът инцидентно, в мотивите, ad hoc е длъжен да
се произнесе дали спорните клаузи са неравноправни. Тъй като правните норми,
които уреждат действителността на правните сделки, са от императивен порядък,
за неравноправността на клаузите съдът следи служебно и без наведен довод от потребителя. С оглед
принципа на състезателност в гражданския процес, съдът следва да уведоми
страните, че ще разгледа въпроса относно
съответствието на договорните разпоредби, с императивните правни норми, като им
се даде възможност да изразят становище и ангажират доказателства в тази
връзка.
За успешното
провеждане на предявения иск е необходимо ищецът да докаже: 1) наличието на действително
правоотношение по договор за паричен заем, по силата на който кредиторът
предоставя на потребителя кредит под формата на заем или разсрочено плащане, а
потребителят се задължава да върне получената сума съгласно погасителния план и
условията, уговорени в договора, в т.ч. валидно съглашение за заплащане на възнаградителна лихва за ползване на предоставената сума;
2) кредиторът да е изпълнил задълженията си, произтичащи от императивните
правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена
информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните критерии,
въз основа на които разходите могат да се изменят; 3) индивидуалното договаряне
на условията по договора, както и договарянето на размера на лихвите и
останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и
обичайна печалба.
В случая, процесният договор за заем има характеристиките на договор
за потребителски кредит, поради което са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
Предявената осъдителна
претенция за присъждане на договорна лихва съдът намира за неоснователна.
Съобразно постигнатите
с договора за потребителски кредит от 09.10.2012 г. уговорки между страните,
ответникът е поел задължение да заплати лихва за ползване на предоставените
парични суми, съставляваща възнаграждението на кредитора.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК в редакцията към датата на
сключване а договора годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая между страните е договорен годишен процент на разходите от 154,55% и ГЛП от 98,51%. От това
следва, че за обслужване на кредита в размер на 500лв. за една година
ответницата е следвало да изразходва повече средства, отколкото е получила по
него. Определени по този начин, ГПР и годишната лихва се явяват такива,
уговорени в нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. По своята същност „добрите нрави“ представляват
общоприети критерии и норми за поведение, които са установени и приети в
обществото. Действително, доколкото няма издаден акт на МС по чл. 10, ал.
2 от ЗЗД, страните са свободни да уговарят размер на договорната лихва по
собствено усмотрение. Това усмотрение обаче не е неограничено, което следва
от чл. 9, ал. 1 от ЗЗД.
В случая И.Д. е получила кредит в размер на 500лева, като кредиторът
освен тази сума е следвало да получи още приблизително 1500 лева, която сума
включва и договорната лихва за ползването на кредита. С оглед на това
настоящият състав приема, че така както е уговорена тази лихва, същата излиза
извън присъщите ѝ функции по чл. 430 ал. 2 от ТЗ, респ. чл. 240
ал. 2 от ЗЗД, като създава предпоставки за неоснователно обогатяване на
кредитора, което представлява противоречие с добрите нрави. Налице е
нееквивалентност на двете престации – тази на
кредитора и тази на заемателя, която е значителна и
то в ущърб на последния. Тази нееквивалентност заедно с възможността за
неоснователно обогатяване на кредитора също представлява накърняване на добрите
нрави и е основание за нищожност на уговорката за лихва, поради което постигнатата
договорка за заплащане на лихва в този размер е нищожна. Още повече, с
изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г. е въведена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, изрично ограничаваща размера на ГПР, който според
законодателя не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС
на РБ, която е основания лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта надбавка. Следователно
уговореният с процесния договор ГПР надвишава над 10 пъти размера на законна
лихва, действала за периода на договора. Уговореният годишен лихвен процент от 98.51
% надвишава почти 9 пъти този размер на законната лихва
По изложените съображения съдът намира, че клаузата на т. VІ от договор за револвиращ
заем № * от
09.10.2012 г., определяща годишен лихвен процент 98,51 % и годишен процент на
разходите в размер на 154,55% е нищожна, поради накърняване на добрите нрави.
Като такава, не е породила правно действие, а следователно и задължение на заемателя да заплати възнаградителната
лихва.
С
оглед изложеното и предявената осъдителна претенция от 662,03 лв.,
представляваща неизплатено договорно възнаграждение за периода 16.08.2014 г. –
15.10.2016 г. по Договор за потребителски кредит № */10.10.2012 г. като неоснователна следва да
бъде отхвърлена.
Ответникът не е
претендирал разноски, поради което и не следва да се присъждат такива.
Мотивиран от горното,
съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление ***, р-н **действащо
чрез ю.к. Р.*, срещу И.А.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, осъдителен
иск с правно основание чл. чл.422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 662,03 лв., представляваща неизплатено
договорно възнаграждение за периода 16.08.2014
г. – 15.10.2016 г. по Договор за потребителски кредит № */10.10.2012 г.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
препис на страните.
Препис от решението да
се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: