Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
Пазарджик,
08,07,19г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Пазарджишкият районен съд, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, в
публичното заседание на двадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател:
ЕЛИСАВЕТА РАДИНА
при
секретаря Х. В., като разгледа докладваното от районен съдия РАДИНА нахд № 391/19 г. по описа на Пазарджишкия
районен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по реда на чл.63 от ЗАНН.
Образувано е по жалба на Г.В.К.,*** против Наказателно постановление №18-
0340-000979 от 20.06.2018г., изд. от Началника на РУП към ОДМВР Пазарджик, РУ С.,
с което на жалбоподателя е наложена на
основание чл.179 ал.2 вр.чл.179, ал.1, т.5, пр.4. от ЗДвП - глоба в размер на
200 лв.
Жалбоподателят настоява с жалбата, че е налице основание
за отмяна на НП поради нарушение на материалния закон, което поддържа в съдебно
заседание .
Въззиваемата страна не изпраща представител.
Депозирала е писмено становище, че
жалбата е неоснователна.
Районният съд, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства по отделно и в тяхната
съвкупност и с оглед разпоредбата на чл.63 от ЗАНН, прие за установено
следното:
На 10.06.2018 г. жалбоподателят управлявал лекия
автомобил, собственост на съпругата му в посока гр. Велинград. Около 19.30 часа
наближавал района на „Варварски минерални бани", където се намира хотел „Аква
Варвара“, стъпалата към който започват директно от платното, на място където е
разположена и пешеходна пътека тип “Зебра“ ( л. 19-20), отвеждаща на отсрещната
страна към ханче „Рай“ и голя паркинг .
По същото време
св. Б.водел за ръка малолетно дете, с което пресичал пешеходната пътека
в посока от хотела към ханче „Рай“, а св. М., водейки собственото си дете на
ръка, слизал по стълбите от хотела към платното, също с цел да пресече
пешеходната пътека. Когато стигнал първото стъпало, непосредствено до пътното
платно, той останал там с детето и започнал да се оглежда, за да пресече. Междувременно
към пътеката наближавал управляваният от жалбоподателя автомобил. Когато
автомобилът бил непосредствено преди нея,св. Б. с воденото от него дете вече
били пресекли пешеходната пътека, а св. М.и детето му стояли на първото
стъпало, като свидетелят продължавал да се оглежда в двете страни, за да може
да пресекат . Докато изчаквал по този начин, покрай него преминал автомобилът
на жалбоподателя, в задната врата на който се чул удар. Св. М.паднал, а
жалбоподателят спрял на паркинга отсреща.
Св. Б. подал сигнал до ЕЕНСП 112 и на място бил
изпратен пол. служител св. С., който провел разговори на място с жалбоподателя,
съпругата му св. К., свидетелите С. и Б. и съставил против жалбоподателя
процесния акт за нарушение по чл. 119 от ЗДвП,
който е надлежно предявен, подписан и с връчен препис.
Въз основа на него е издадено атакуваното НП.
Неговата процесуална изправност не се атакува, но
проверката за такава се осъществи в рамките на цялостния контрол за
законосъобразност. АУАН е актът, с който се повдига административо-наказателно
обвинение следа да отговаря на изискванията за неговото съдържание по чл.42 от ЗАНН. Съгласно т.4 на тази норма той следва да съдържа описание на нарушението
и обстоятелствата, при които е извършено, като това описание следва да бъде с
достатъчно и достатъчно ясни обстоятелства, за да се гарантира правото на
защита по фактите. В процесния случай съставителят на акта е приел, че е налице
неизпълнение на задължението от страна на водача на чл. 119 от ЗДвП, съгласно
която „при приближаване към пешеходна
пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне
стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали
скоростта или спре“. Тоест обективен елемент от състава на нарушението е
пешеходецът да е намира на пешеходната пътека- да е стъпил на нея или да я
преминава. В настоящия случай в акта и в НП не се сочи пострадалият М.нито да е
стъпил, нито да преминава пешеходната пътека. Че това обстоятелство е
правнорелевантно и съставомерно е известно на съставителя на акта, тъй като при
описание на обстоятелствата, той изрично е отразил, че жалбоподателят „пропуска
преминаващи двама пешеходци, но не
пропуска…“. Непосочването на обстоятелството дали непропуснатите пешеходци са
стъпили на пешеходната пътека или я преминават, не създава яснота коя от хипотезите е вменена
- респ. как точно е бил позициониран на
пътеката М.„ стъпил“ на нея или „ преминаващ“, защото само така по отношение на него възниква задължението о чл. 119 от ЗДвП. Липсата на това обстоятелство при
описание на нарушението засяга и правото на защита и поради това съставлява
съществено процесуално нарушение.
По същество
нарушението също не е доказано. Спорни по делото от гледна точка на
доказателствените източници за обстоятелствата- къде се е намирал Д. М.и детето
му спрямо пешеходната пътека при преминаване на автомобила през нея и бил ли е той ударен от автомобила или той
го е ударил с ритник при преминаването му.
По тези факти са противопоставени от една страна
показанията на св. Б. и М.и от друга - тези на съпрузите К.. Според първите двама при приближаването на
автомобила на жалбоподателя, М.и детето му вече се намирали на пешеходната
пътека и дори се наложило автомобилът да ги заобиколи , за „ не ги прегази “,
като при преминаването му покрай М., автомобилът го ударил в коляното. На първо
място тук следва да се коментира последното твърдение, което само св. Б. прави
опит да „поднесе“ в някакъв по-възможен за осъществяване вариант- с твърдението, че удар имало и в задния десен
калник на автомобила. Представените медицински доказателства и събраните гласни
правят безспорен факта, че имало повреда на коляното на М.. Практически е
невъзможно автомобилът странично да удари коляното на пешеходец; освен, ако
позицията на тялото на пешеходеца не е била съвсем странна - така, че коляното
да стърчи напред и то така и толкова, че да има съприкосновение с автомобила,
но дори и така няма как то да бъде само между него и задна дясна врата, а след това - калник ( като се има
предвид, че посоката на движение е напред). От представените фотоси ( СД диск
л. 59 и на л.34-36 ) и от данните от актосъставителя, който е
напълно неутрален спрямо двете спорни страни, конфликтната точка е в задна
дясна врата и това е съвсем очевидно. Обективно няма как и от физична гледна
точка , ако коляното не е било издадено напред спрямо другата част на тялото,
то да бъде единствено контактуващо с автомобила. Човешкото тяло в предната си
лицева част , както и страничната ( дясна) част на автомобила са като едни
равнини, които, за да контактуват помежду си трябва, да има от някаква издадена
част от тези равнинни повърхности. И това условие трябва да е налице, каквато и
маневра да е изпълнил автомобила на платното, та дори е да е предприел
навлизане в насрещната лента ( както твърдят М.и Б.). Невъзможно е, ако
коляното не е издадено напред ( спрямо останалата повърхност на тялото) , то да ударено само със задна дясна врата (
евентуално след това с калника).
Всъщност твърденията, че автомобилът е
навлязъл в насрещното са направени за първи път в с.з. , тъй като показанията
на св. С. сочат, че пред него пешеходците М.и Б. не са заявявали автомобилът
„да се е изнесъл вляво“ ( л. 23, гърба).
С. допълва и още нещо важно- че за първи път от св. Б. (на чиито разпит
присъства) чува , че М.бил на пешеходната пътека : „ аз доколкото разбрах от М.,
той е бил на първо на първото стъпало ,
точно преди да стъпи“ на пътеката. Това е в пълно съответствие с твърденията на
съпрузите К.. Затова и като има предвид, че техните данни за инцидента
съответстват на заявеното от актосъставителя, Съдът приема техните твърдения за
достоверни. Още повече, че описаният от пешеходците механизъм за настъпване на твърдения
удар е обективно невъзможен в процесната ситуация .
Наистина, К. признават, са възприели стоящите на
първото стъпало млад мъж и дете, но тъй като те били там, те преминали. В този
смисъл водачът признал пред св. С., че „не ги пропуснал “ , но това признание
не касае факта къде точно са били М.и детето, а касае факта дали водачът е спрял,
за да преминат пешеходците - който факт е безспорен: той не е спрял, за да преминат. Това обаче
само по себе си не е нарушение, тъй като нормата на чл. 119 от ЗДвП предвижда предимство за пешеходеца, но това право не
е абсолютно: то зависи от две алтернативни условия за пешеходеца - той
трябва да е стъпил на пешеходната пътека или да преминава по нея.
В случая, както стана ясно от лансираните гласни
доказателствени средства, М.и детето му са се намирали на първо стъпало до
пешеходната пътека, тоест не са били стъпили още на нея - както твърдят
жалбоподателя и съпругата му и които им твърдения се подкрепят от тези на св. С.
( както вече се обсъди). Следва още да се посочи, че позицията на жалбоподателя по спорните факти е напълно последователна: с възражението
в акта, който му е бил съставен на мястото на инцидента, той е отбелязал, че
„М.не е бил на пешеходната пътека, а на стълбата, от където изритал с крак
автомобила по задна дясна варта“. Тези първоначални твърдения са
напълно идентични с изложените при разпита на жалбопадателя в с.з. Те се
потвърждават и от съпругата на жалбоподателя, която е пътувала на предна дясна
седалка до него. Вярно е, че за жалбопадателя всякога може да са налични
съмнения за недобросъвестност, доколкото лично е заинтересован от изхода на делото. Такива може да
съществуват и по отношение на неговата съпруга св. Кошеджийка, поради
тяхната юридическа връзка. В случая
обаче тези съмнения са опровергани поради съответствието на твърденията на
съпрузите с показанията на актосъставителя досежно двата спорни факта :местоположението на М.и
детето към момента на преминаване на автомобила. Съмненията за
недобросъвестност на Водача и пътника в джипа са опровергани и от обективната невъзможност
механизмът на увреждането да е настъпил по начина, описан в показанията на М.и Б..
За разлика от позицията на жалбоподателя, техните
твърдения не са и последователни, тъй като ясно актосъставителя сочи, че „за първи път в съдебно заседание чува от Б.,
че „ М.бил на пешеходната пътека и дори се наложило автомобилът да се изнесе в
ляво, за да не ги прегази“. Тъкмо обратното - непосредствено след
инцидента М.е твърдял пред С., че бил на
първото стъпало и не е заявявал , че автомобилът е преминал в насрещната лента,
за да избегне удара.
Следва да се отбележи също така, че при описаната
от М.и Б. ситуация е съвсем явно, че не
може да се получи по описаният от тях начин увреждането на коляното на М.- при
удар със задна дясна врата. Едва в с.з. Б. споменава за калника, но като се има
предвид, че автомобилът се движи напред, то първо следва удара във вратата и
след това в калника, което е практически невъзможно при взаимната позиция на
автомобила и тялото на пешеходеца и при положение, че ударът е в коляното. Във
вертикално положение, изправено, човешкото тяло е като една равнина, която няма
толкова изпъкнали части и при
преминаване на автомобил покрай него няма как да се засегне една част , ако тя
не е издадена спрямо повърхността, която (условно) образува тялото. Но пък такава позиция - свито коляно и
издадено напред е напълно неадекватна в една такава ситуация като процесната ,
а и такава позиция не се сочи по делото от нито едно доказателствено средство.
Още повече такава възможност е опровергана от самата версия на М.и на Б.,
според която автомобилът направил
маневра наляво, за да избегне удара - така той се отклонява, а не се приближава
към пешеходеца от дясната му страна. Извън изложеното, автомобилът е джип, по-висок от другите леки автомобили и
като се има предвид ръстът на М.(впечатления по време на разпита), ако се е
намирал на пешеходната пътека следва направо да е подскочил ( и то със силно
свито коляно), за да бъде ударен по сочения от него и Б. начин от задна дясна
врата.
Като игнорира, по коментираните горе съображения, като
негодна основа за формиране на фактически изводи показанията на свидетелите М.и
Б., Съдът възприе ситуацията, представена от съпрузите К., тъй като те имат
последователни твърдения, подкрепени от тези на актосъставителя и от фотосите. Според нея М.и детето са били на първо
стъпало на стълбите, които започват директно от платното на мястото, където е
разположена пешеходната пътека . Тоест те нито са били стъпили, нито са
пресичали платното по пътеката, поради което и за водачите, които са
преминавали към този момент не е възникнало задължението по чл. 119 от ЗДвП и
затова жалбоподателят не е бил длъжен „ да ги пропусне“ и не ги е препуснал.
При това положение е напълно ирелевантно дали е
настъпил сблъсък и как, защото той е възприет по настоящото, недоказано,
административно-наказателно обвинение като част от съставомерните по отношение
на санкционната норма ( чл. 179 ЗДвП
) обстоятелства ( ПТП). Нарушението се
изразява само в „непропускането на пешеходците“ , което в случая е било
оправдано, тъй като не са били налице условията за възникване на задължението
по чл. 119 от ЗДвП. По въпроса дали нанесъл ли е М.удар с крак по преминаващия
покрай него автомобил спорът може да се решава в отделно производство.
По изложените съображения и
на основание чл.63, ал.1 от ЗАНН, ПАЗАРДЖИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление №18- 0340-000979 от
20.06.2018г., изд. от Началника на РУП към ОДМВР Пазарджик, РУ С., с което на Г.В.К.,*** е наложена на основание чл.179 ал.2
вр.чл.179, ал.1, т.5, пр.4. от ЗДвП - глоба в размер на 200 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Административен
съд-гр.Пазарджик в
14-дневен срок от датата на съобщаването на страните за изготвянето му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: