Решение по дело №14705/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 10.07.2020 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни през две хиляди и двадесета година в състав:                                                           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Габриела Лазарова

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №14705 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №173129 от 22.07.2019год., постановено по гр.дело №20211/2019г. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, ответникът „З.Е.“АД с ЕИК******** е осъден да заплати на „ЗАД А.Б.“АД с ЕИК********: на сонование чл.411 КЗ сумата от 3733,92лв.- платено по застраховка „Каско” (застрахователна полица №17-0300/303/5000057) обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 21.06.2017г., за което е образувана щета №0300/17/091/500059, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 09.04.2019г. до окончателното изплащане; на основание чл.86 от ЗЗД сумата от 131,72лв. обезщетение за забава за периода от 30.11.2018г. до 08.04.2019г., както и разноски в размер на 199,36лв. за държавна такса и 606лв. адвокатско възнаграждение.  

С определение №213521 от 10.09.2019г. е оставена без уважение молбата на ответника за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като неоснователна.

Срещу решението в осъдителната му част по иска с правно основание чл.86 от ЗЗД е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника ЗД„Е.“. Жалбоподателят поддържа, че ищецът го е поканил да заплати дължимата сума заедно с други регресни претенции на 31.10.2018г., а с писмо от 09.11.2018г. ответникът поискал да му бъдат предоставени оригиналите на документите, обосноваващи регресните претенции. Тези оригинали не били предоставени и до момента на подаване на въззивната жалба, поради което ответникът- жалбоподател счита, че не е в забава, а е налице забава на кредитора по смисъла на чл.95 от ЗЗД.  Претендира отмяна на решението на СРС в тази част и отхвърляне на иска с правно основание чл.86 от ЗЗД изцяло, както и присъждане на разноски.

В подадения в срок отговор на въззивната жалба въззиваемият ищец оспорва същата като неоснователна. Твърди, че не е налице законово изискване за представяне на документите по регресното вземане в оригинал. Моли въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, претендира разноски. 

Ответникът ЗД„Е.“ е подал и частна жалба срещу определението на СРС постановено по реда на чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Твърди, че не е изпадал в забава поради наличие на хипотеза на забава на кредитора- непредоставяне на документите относно регресното вземане в оригинал. Твърди също така, че не е дал повод за завеждане на иска и е признал същия. Претендира отмяна на обжалваното определение и възлагане на разноските в тежест на ищеца.

В подадения в срок отговор на частната жалба ищецът оспорва същата като неоснователна. Твърди, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на исковете, като не е заплатил дължимото регресно вземане и е изпаднал в забава.

 

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно в обжалваната част, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

            Съгласно чл.412, ал.1 от КЗ  застрахователят по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на застрахованото лице срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" на лицето, което виновно е причинило вредата на застрахованото имущество, предявява претенцията си срещу този застраховател, като прилага доказателствата, с които разполага, в това число доказателства за удостоверяване на пътнотранспортно произшествие в случаите на застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Липсва законово изискване за представяне на писмените доказателства в оригинал, а и при евентуален спор същите биха могли да бъдат изискани по реда на чл.192 от ГПК. Следователно не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя за наличие на хипотезата на чл.95 от ЗЗД в случая. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.

            По частната жалба:

            Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. За да бъде приложена тази разпоредба, двете условия следва да са налице кумулативно. В случая ответникът с отговора на исковата молба е признал иска, но не е налице второто изискване- да не е дал повод за завеждане на делото. Ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е заплатил дължимата сума след като е бил поканен. Както бе посочено по-горе, забава на кредитора в случая няма. Ето защо и частната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата претендира разноски за адвокатско възнаграждение, които следва да му бъдат присъдени в претендирания общ размер от 500 лева съгласно представения списък по чл.80 от ГПК и платежни нареждания към него. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като договорените възнаграждения са минимално предвидените в Наредба №1 на ВАдвС.

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Предвид изложените съображения, съдът

                                                              

                                 Р     Е     Ш     И     :  

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №173129 от 22.07.2019год., постановено по гр.дело №20211/2019г. по описа на СРС, ГО, 61 с-в в обжалваната му част.

ПОТВЪРЖДАВА определение №213521 от 10.09.2019г., с което е оставена без уважение молбата на ответника за изменение на постановеното по гр.дело №20211/2019г. по описа на СРС, ГО, 61 с-в решение в частта за разноските.

ОСЪЖДА „З.Е.“АД с ЕИК******** да заплати на „ЗАД А.Б.“АД с ЕИК******** сумата от 500лв. (петстотин лева)- разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1/                                   2/