Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 24.01.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана
Гълъбова
Любомир
Игнатов
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №2252
по описа за 2020г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №235747
от 07.10.2019г., постановено по гр.дело №8830/2019год. по описа на СРС, ГО, 35
с-в, е отхвърлен предявения от Д.Н.Н. с ЕГН********** срещу „П.И.б."АД с
ЕИК******** иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване
нищожността на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
20022/2014г. на СРС, 24 с-в, като ищецът е осъден да заплати на „П.И.б."АД
100лв. направени по делото разноски.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца Д.Н.Н..
Жалбоподателят поддържа, че липсва разпореждане за издаване на заповед за
изпълнение, предхождащ самото и издаване. Твърди, че именно разпореждането е
актът, който анонсира волята на съда и прави достояние неговите мотиви в
правния мир. Предвид липсата на писмена форма и съдържание на разпореждане за
издаване на заповед за изпълнение твърди нищожността му. Моли решението на СРС
да бъде отменено, а искът- уважен.
В подадения в
срок отговор на въззивната жалба ответникът оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Излага подробни съображения в унисон с мотивите на
първостепенния съд. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно.
Претендира възнаграждение за юрисконсулт във въззивната инстанция.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл.411,
ал.2 ГПК съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в
срока по ал. 1, освен когато: искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и
заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от
съобщението; искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; искането
се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност за това; длъжникът няма постоянен адрес или
седалище на територията на Република България; длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.
Съгласно ал.3 на същата разпоредба при уважаване на
заявлението съдът издава заповед за изпълнение,
препис от която се връчва на длъжника.
Както в
горепосочените разпоредби, така и в цялата уредба на заповедното производство
по ГПК не е предвидено постановяването на изрично отделно разпореждане, в което
съдът да мотивира издаването на заповед за изпълнение, което от своя страна да
се явява предпоставка за издаването на последната. При уважаване на заявлението
именно единствено и само заповедта за изпълнение е актът, с който съдът се произнася
и то в определената от закона форма по законоустановен образец. От друга страна
в чл.413, ал.2 ГПК изрично е предвидено, че разпореждането с което се отхвърля изцяло или отчасти заявлението,
може да се обжалва от заявителя с частна жалба, от която не се представя препис
за връчване. При тълкуване на тези две разпоредби се налага изводът, че
единствено при отхвърляне изцяло или отчасти на заявлението съдът дължи
произнасяне с мотивирано разпореждане, което подлежи на самостоятелно
обжалване. В случай на уважаване на заявлението съдът постановява издаването на
самата заповед за изпълнение, без да е необходимо мотивиране на същата. Това е
така, защото всички доводи и възражения срещу издадена заповед за изпълнение и
самото съществуване на вземането следва да се разгледат в евентуално
последващото производство по установителния иск по чл.422 ГПК, докато при
отхвърляне на заявлението такова производство не се развива и постановеното
разпореждане подлежи на самостоятелно обжалване.
Законодателят не
е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебно решение (съдебен
акт), но те са изяснени както от доктрината, така и от съдебната практика -
най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., в мотивите към ТР № 1/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Според
така установената безпротиворечива съдебна практика нищожност на съдебния акт е
налице при особено съществени пороци,
като постановяване от ненадлежен орган
(онзи, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде) или в ненадлежен състав; извън
правораздавателната власт на съда; когато не е подписано от болшинството на
съдебния състав или не е съставено в писмена форма; при абсолютна неразбираемост волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя
на тълкуването; когато повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на
съвременната цивилизация или изпълнение на действие, което
съставлява престъпление. Нищожното решение, за разлика от
недопустимото, не е годно да породи правни последици, ето защо това е
единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез
възражение или по исков ред безсрочно, съгласно разпоредбата на чл.270, ал.2 от ГПК.
В случая относно процесната
заповед за изпълнение не се открива да е налице какъвто и да било съществен
порок, който да води до нищожността и по смисъла на закона. Заповедта е
издадена от надлежен орган и състав на съда, в рамките на правораздавателната
му власт, съставена е в писмена форма и е подписана от съдията, изразената воля
на съда е ясна и разбираема. По- конкретно, заповедта съдържа всички необходими
реквизити съгласно редакцията на чл.412 от ГПК към момента на издаването и- означението
"заповед за изпълнение"; дата и място на постановяване; посочване на
съда и името на съдията, постановил заповедта; трите имена и адресите на
страните; делото, по което се издава заповедта; задължението, което длъжникът
трябва да изпълни, и разноските, които трябва да плати; покана до длъжника да
изпълни; указание, че длъжникът може да подаде възражение; пределите на
обжалване, пред кой съд и в какъв срок може да се обжалва; подпис на съдията.
Останалите наведени
във въззивната жалба (както и в исковата молба) доводи излизат извън предмета на предявения иск, доколкото
касаят правилността на процесния съдебен акт.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС–
потвърдено като правилно.
При този изход на
спора на ответника по въззивната жалба, съобразно изрично направеното в този
смисъл искане, следва да бъде присъдено възнаграждение за защита от
юрисконсулт. Настоящият състав намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е проведено
само едно открито съдебно заседание на което не се е явил процесуален
представител на въззиваемия, поради което следва да бъде определено
възнаграждение в минимален размер на 100 лева.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№235747 от 07.10.2019г., постановено по гр.дело №8830/2019год. по описа на СРС,
ГО, 35 с-в.
ОСЪЖДА Д.Н.Н. с ЕГН********** да заплати на „П.И.б."АД с
ЕИК******** сумата от 100лв. (сто лева)- юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК
в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/