Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 03.04.2020 Град Стара
Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На пети февруари Година
2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 4668 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцата П.С.К. твърди в поправената
си искова молба, че като собственик на земеделски земи в землището на с. О., О.,
сключила с ответника договор за аренда на 16.08.2012 г., по който му
предоставила за ползване притежавани от нея земи за срок от 5 години, посочени
в табличен вид в поправената й искова молба. За стопанската 2016-2017 г.
предоставените му за ползване земи, посочени в табличен вид в поправената й
искова молба, били с обща площ 24.673 дка и той обработвал само тях. За стопанската
2016-2017 г. ответникът не й платил договорената арендна вноска. Плащане не
получила и до момента, въпреки многократните му обещания, че щял да плати.
Съгласно сключения договор, арендното плащане се дължало в натура за предоставените
ниви по 100 кг на декар зърнени култури и от 0.5 до 1 л олио на декар - чл. 2,
ал. 1 от договора. Арендното плащане можело да се извърши и в стойностно
изражение по взаимно съгласувани цени, но през времетраенето на договора
ответното дружество не съгласувало с нея цена в натура. За предоставените му за
ползване 24.673 дка, ответникът й дължал възнаграждение в натура от 2960.76 кг
зърнени култури годишно. При средна цена на същите от 0.31 лв/кг, задължението
в зърно възлизало на 917.84 лева. Дължал й и 24.67 литра олио по 2.34 лв/л или
още 57.73 лева. Срокът за плащане бил след приключване прибирането на
съответната култура - чл. 2, ал. 2 от договора. Приемала, че царевицата била
зърнената култура, която се прибирала последна - през септември, като приемала,
че крайният срок, през който ответникът трябвало да й плати арендната вноска,
бил до края на стопанската 2016-2017 г., тоест до 30.09.2017 г. Считано от
01.10.2017 г. бил в забава. Общо му задължение за зърно и олио за стопанската
2016-2017 г. било 975.57 лева. Считано от 01.10.2017 г. бил в забава и до
подаване на исковата й молба претендирала лихва за забава в размер на 190.51
лева, посочена в табличен вид в поправената искова молба. След допуснатото в
съдебно заседание намаление в размера на предявените искове, искането по същите
е да се осъди ответника да заплати на ищцата, по посочената в поправената й
искова молба банкова сметка, ***.08 лева за главница от неплатена арендна
вноска за стопанската 2016 –
Ответникът С.Е. оспорва
предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни, с
възражения и доводи, изложени подробно в подадения в срок отговор, а в съдебно
заседание, редовно призован, не изпраща представител. С отговора ответникът
предяви, а съдът прие за съвместно разглеждане с главения иск по чл. 8, ал. 1
ЗАЗ, възражението му за съдебно прихващане до
размера на по-малкото от тях на вземането на ищцата по същия иск, със сумата от 2476.41 лева за претендирано от
ответника насрещно вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на получено от
същата без основание през стопанските години от 2012 г. до 2016 г. арендно
плащане от уговореното в договора за аренда.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
На
16.08.2012 г. страните са сключили в писмена форма с нотариална заверка на
подписите представения по делото договор за аренда (л. 6-8). По силата му
ищцата предоставила на ответника, за срок от 5 стопански години, ползването на посочените
подробно в чл. 1, ал. 1 от същия ниви и овощни градини в землището на с. О., с
обща площ 41.482 дка, а ответникът се задължил да й плаща всяка година, в срок
от 15 дни след прибиране на съответната култура, арендно плащане в натура
съответно, за предоставените ниви – 40 кг/дка ечемик, 40 кг/дка пшеница, 20
кг/царевица и от 0,5 до 1 л/дка олио в зависимост от добива, а за
предоставените овощни градини – 15 % от добива, диференцирано по местности (чл.
1 и 2 от договора). В чл. 2, ал. 3 от договора е уговорено, че арендното
плащане може да се извърши по взаимно съгласие в стойностно изражение по
взаимно съгласувани цени (л. 7).
Страните
не спорят, видно от исковата молба и отговора, че по този договор ищцата е предоставила,
а ответникът ползвал под аренда за процесната стопанска 2016/2017 г., само нивите
от 6.771 дка и 11.702 дка в местността „Коджакър“, и нивата от 6.200 дка в
местността „Големите мараши“, или ниви с обща площ от 24.673 дка (л.
3 и 29). Това се установява и от т. IV-1 на заключението на
назначената по делото съдебно - икономическа експертиза, което съдът възприема,
поради неоспоравнето му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства, с изключение на т. IV-8-10 и 12, и т. V-1
от същото, които не възприема, защото са необосновани, тъй като вещото лице
само признава в т. III-2 от заключението и при изслушването му
в с.з., че преди изготвянето му не е извършвало проверка и в счетоводството на
ответника, и не е проверявало дали между страните са налице и други договори за
аренда (л. 58 и 69) (чл.
202 ГПК).
За обработваните по
договора 24.673 дка ниви, ответникът дължи на ищцата арендно плащане за стопанската
2016/2017 г. в размер на 986.92 кг ечемик (24.673 дка по 40 кг/дка),
986.92 кг пшеница (24.673 дка по 40 кг/дка),
493.46 кг царевица (24.673 дка по 20 кг/дка),
или общо 2467.30 кг зърно, плюс 24.673 л олио (чл. 2, ал. 1 и 2 от
договора). Това се установява и от възприетата т.
IV-3 на ЗСИЕ (л. 59). От възприетата т. IV-4 на ЗСИЕ се установява още, че средната пазарна
стойност (по цени на НСИ за 2017 г.) на това арендно
плащане е общо 757.08 лева, от които 264.69 лева е левовата равностойност
на дължимите 986.92 кг ечемик, 296.89 лева е левовата равностойност на
дължимите 986.92 кг пшеница, 140.73 лева е левовата равностойност на дължимите
493.46 кг царевица и 54.77 лева е левовата равностойност на дължимите 24.673 л
олио (л. 59).
Вярно е, че в чл. 2,
ал. 2 от договора е уговорено арендното плащане по същия да се извършва в
натура, а не в левовата му равностойност по пазарни цени, в която го претендира
ищцата с предявения по делото главен иск по чл. 8, ал. 1 ЗАЗ. Вярно е също
така, че по делото няма и данни за постигнато между страните взаимно съгласие това
плащане да се извърши в стойностно изражение по взаимно съгласувани цени (чл.
2, ал. 3 от договора). Но също така е вярно, че още с т. 2 на
задължителното за съдилищата ТР 114-1963-ОСГК на ВКС е изяснено, че по силата
на чл. 65, ал. 2 ЗЗД (приложим и в случая съгласно
§1 от ДР на ЗАЗ - б.р.), кредиторът може да се
съгласи да получи нещо различно от дължимото, за което не съществува законова
забрана. Тъкмо напротив. Такава замяна е позволена от чл. 65 ЗЗД. Поради това предявеният
от кредитора иск, когато вещта съществува, за паричната й равностойност,
представлява именно упражняване на това му право по чл. 65 ЗЗД, което той може
да упражни било след предложение от длъжника, било преди това, при завеждането
на самия иск (в този смисъл т. 2 от мотивите на ТР 114-1963-ОСГК).
Поради това и в случая, въпреки, че в чл. 2, ал. 1 и 2 от договора за аренда е
уговорено изплащането на арендното плащане в натура, няма законова пречка,
ищцата, като кредитор на ответника за същото, да предяви иск за изплащането му
в паричната му равностойност, както е и сторила. Тъкмо напротив. Нормата на чл.
65, ал. 2 ЗЗД (приложима в случая съгласно §1 от ДР на ЗАЗ) й
предоставя това право (в този смисъл т. 2 ТР
114-1963-ОСГК). А паричната равностойност на дължимите й се в случая в
натура зърно и олио, следва, по аргумент от чл. 64 ЗЗД, да се определи именно
по средни пазарни цени към датата на падежа през 2017 г., по каквито е
остойностило дължимото й се арендно плащане и вещото лице във възприетата т. IV-4
на ЗСИЕ (л. 59).
Неоснователно е при
това положение възражението на ответника в отговора, че според представената му
със същия негова заповед № 005/01.09.2017 г., за стопанската 2016/2017 г.,
дължимото зърно в пшеница и ечемик се изплащало по 0.25 лв/кг, а олиото - по
1.60 лв/л (л. 29 и 32). Не само защото по
делото няма данни тази му заповед да е била доведена до знанието на ищцата, нито
той да е изплащал по нея арендни плащания за 2017 г., нито пък същата да се е
съгласявала с тези определени в нея едностранно от него цени (л.
32). Но и защото, по делото няма и данни за достоверност на
датата на тази му заповед. А тя е частен документ, който няма достоверна дата (чл.
180 и чл. 181 ГПК). Поради това, за достоверна спрямо ищцата
дата на издаването й, следва да се приеме датата 11.11.2019 г., на която е
представена по делото с отговора (чл. 181, ал. 1 ГПК).
Ето защо съдът намери за неоснователно възражението му в същия, че с посочените
в тази му заповед цени ищцата се била съгласила и те били „взаимно съгласувани
цени“.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове са доказани напълно в
своето основание (чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД). По делото не е
установено след сключването на договора за аренда страните да са го изменяли писмено
с нотариална заверка на подписите, което е форма за действителност не само за
сключването, но и за изменението му (чл. 3, ал. 1 ЗАЗ). Поради това съдът
намери, че този договор не е изменян, включително и в частта му за уговореното в
чл. 2, ал. 1 от същия арендно плащане в натура, което, с оглед посоченото й
право по чл. 65, ал. 2 ЗЗД, във вр. с §1 от ДР на ЗАЗ, ищцата може и е
претендирала по делото с главния иск по чл. 8, ал. 1 ЗАЗ в паричната му
равностойност. Понеже за това парично плащане в договора не е уговорено друго
от предвиденото в чл. 8, ал. 5 ЗАЗ (тъкмо напротив,
уговорен е относително определен срок от 15 дни след прибиране на съответната
култура само за плащането в натура - чл. 2, ал. 2 от договора), ответникът
е следвало да плати на ищцата за стопанската 2016/2017 г., дължимото й се с оглед изложеното арендно плащане в
размер на 757.08 лева, най-късно на 02.10.2017 г., защото това е първият
работен ден след изтичането на 01.10.2017 г. на същата стопанска година (чл. 8,
ал. 5, изр. 1, във вр. с § 2, т. 3 от ДР на ЗАЗ).
Тежестта да докаже при
това положение по делото пълно и главно, тоест несъмнено, възражението си, че е
платил на ищцата на 21.09.2019 г. част от 300 лева от това си задължение, лежи по
делото върху ответника (чл. 154, ал. 1 ГПК). По делото обаче няма несъмнени
доказателства в негова подкрепа. Тъкмо напротив. В представения от ответника за
доказването му РКО, не е вписано по кой договор за аренда е платил на ищцата на
21.09.2019 г. сумата от 300 лева рента за 2017 г. (л. 31). А
от съвкупната преценка на представената с исковата молба първа страница на
негов насрещен иск от 14.07.2017 г. по друго гр.д. № 2746/2017 г. на СтРС,
чието авторство той не е оспорил с отговора си по настоящото дело, ответникът
сам е признал, че страните са сключили и друг договор за аренда от 12.01.2006
г., за срок от 20 стопански години, който няма данни да е бил
прекратен/развален до приключване на съдебното дирене по настоящото дело (л.
9). Наличето и на такъв друг договор за аренда между страните,
за срок от 20 стопански години, по който ищцата е предоставила на ответника за арендуване
други свои земи с обща площ от 25.777 дка в землището на с. О., се установява и
от представените от ответника с отговора му списъци за получени ренти (л.
33-48). От последните е видно, че за стопанските от 2012 г. до
2016 г., ответникът е изплащал на ищцата арендно плащане, както за процесните
общо 24.673 дка ниви по процесния договор за аренда за срок от 5 стопански
години, така и за предостаените от ищцата по другия им горепосочен договор за
20 стопански години общо 25.777 дка земи (л. 33-48).
А при наличието по делото на данни и за такъв друг договор за аренда между
страните, различен от процесния, и липсата на отбелязване в РКО от 21.09.2019
г., по кой от двата договора (процесния или този друг
договор) e извършеното плащане от
ответника на ищцата на сумата от 300 лева рента за 2017 г., то съдът не би
могъл, при липсата на други доказателства по делото, да приеме за пълно и
главно доказано от ответника по делото на възражението му в отговора, че с този
ордер е платил именно част от 300 лева от дължимото се на ищцата по процесния
договор арендно плащане за стопанската 2016/2017
г., а не по другия сключен между тях договор за аренда от 12.01.2006 г. (чл.
154, ал. 1 ГПК). Поради това съдът не възприема т. IV-8
и т. V-1 на ЗСИЕ, в които вещото лице е заключило, въпреки това,
че с този ордер ответникът бил платил на ищцата 300 лева именно от дължимото по
процесния договор арендно плащане за стопанската 2016/2017 г., защото в тази му
част същото ЗСИЕ е необосновано, тъй като се гради само на този РКО, без вещото
лице да извърши и проверка в счетоводството на ответника за наличието и на
други договори за аренда между страните, и по кой от тях ответникът е
осчетоводил същото плащане (чл. 202 ГПК).
И тъй като ответникът, чиято е тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената
тежест, не представи и по делото няма други несъмнени доказателства, съдът
намери за недоказано/неоснователно възражението му, че с този РКО от 21.09.2019
г. е платил на ищцата именно част от 300 лева от дължимото й се по процесния
договор за аренда арендно плащане от 757.08 лева за стопанската 2016/2017 г. (чл.
154, ал. 1 ГПК).
Поради това съдът
намери за установено, че същият не й е платил последното до приключване на
съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). Това му неизпълнение е виновно, защото
по делото няма доказателства да се дължи на причина, която да не може да му се
вмени във вина (чл. 81 ЗЗД). При това положение ищцата има право да иска
изпълнението/плащането му, заедно с обезщетение за забавата, което е и сторила
с предявените по делото искове (чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Ето защо последните съдът намери за доказани в своето
основание, а главният иск и по размер от 757.08 лева, до който е намален в
съдебно заседание, а предявеният в обективно съединение с него акцесорен иск за
мораторна лихва, се явява частично доказан до изчисления от съда, по реда на
чл. 162 ГПК (защото вещото лице е изчислявало същия от посочената от ищцата
по-ранна дата 01.10.2017 г. на забавата на ответника на 03.10.2017 г. – чл. 84,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД), размер от 146.99 лева мораторна лихва и
за периода от 03.10.2017 г. до 12.09.2019 г. (чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД).
Възражението на
ответника за съдебно прихващане е неоснователно и като такова следва да се
отхвърли. Със същото той претендира, че има насрещно вземане от 2476.41 лева по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за надплатено на ищцата в периода от 2012 до 2016 г. арендно
плащане в по-голям размер от дължимите й се по договора 100 кг зърно на декар
или 625.94 кг повече зърно на стойност 156.48 лева за стопанската 2012/2013 г.,
3094.24 кг повече зърно на стойност 773.31 лева за стопанската 2013/2014 г.,
3093.24 кг повече зърно на стойност 773.31 лева за стопанската 2014/2015 г. и
3093.24 кг повече зърно на стойност 773.31 лева за стопанската 2015/2016 г. (л.
29-30). Тежестта да докаже това си възражение пълно и главно, се
носи от ответника по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК). От
представените обаче с отговора му в негова подкрепа списъци за получени ренти,
не се установява въобще ищцата да е получила по-голямо от дължимото й се по
процесния договор арендно плащане. Тъкмо напротив. От една страна за стопанската
2012/2013 г. ответникът е представил с отговора само списъци за получени от
ищцата ечемик и пшеница, но не за арендуваните по процесния договор за 5
стопански години ниви с обща площ от 24.673 дка, а само за арендуваните по
другия сключен от страните на 12.01.2006 г. за 20 години договор за 25.777 дка земи
(л. 33-38). Поради това тези
списъци са неотносими към предмета на делото, а за полученото от ищцата за
същата стопанска година зърно по процесния договор, ответникът не е представил
други доказателства. От друга страна от представените с отовора му за
останалите стопански години от 2013 г. до 2016 г. списъци е видно, че с тях на
ищцата е изплащано не само дължимото й се по процесния договор за 5 години
арендно плащане от 100 кг зърно (50 кг ечемик и 50 кг
пшеница) на декар от арендуваните по същия договор ниви с обща площ
от 24.673 дка, но и дължимото й се по другия сключен от страните на 12.01.2006
г. за 20 години договор арендно плащане от 120 кг зърно (60
кг ечемик и 60 кг пшеница) на декар за арендуваните
по същия други земи с обща площ от 25.777 дка (л. 33-48).
Именно поради това за стопанската 2013/2014 г. ищцата е получила общо 2780.27 кг
пшеница и 2780.27 кг ечемик, защото част от 1233.65 кг от тази пшеница (24.673
дка по 50 кг) и част от 1233.65 кг от този ечемик (24.673
дка по 50 кг) са дължимите й се по процесния договор общо 100 кг зърно
на декар за арендуваните по него общо 24.673 дка земи, а останалите 1546.62 кг
от същата пшеница (25.777 дка по 60 кг) и
1546.62 кг от същия ечемик (25.777 дка по 60 кг)
са дълижимите й се по другия сключен от страните за 20 години договор общо 120
кг зърно на декар за арендуваните по същия общо 25.777 дка други земи (1233.65
кг + 1546.62 кг = 2780.27 кг). Същото се отнася и за
останалите стопански 2014/2015 г. и 2015/2016 г. (л. 39-48). Вярно
е, че от тези списъци е видно още, че на ищцата са плащани по 50 кг/дка пшеница
и толкова ечемик всяка година, вместо уговорените в договора по 40 кг/дка
пшеница и по 40 кг/дка ечемик. Но също така е вярно, че в договора е уговорено
да й се плаща всяка година и по 20 кг/дка царевица, която страните не спорят,
че ответникът не й е плащал, а заменил с още 10 кг/дка пшеница и 10 кг/дка
ечемик. Поради това й е плащал по 50 кг/дка пшеница и 50 кг/дка ечемик. Ето
защо съдът намери, че от тези списъци въобще не се установява ищцата да е
получила по процесния договор без основание посочените в отговора 625.94 кг
повече зърно на стойност 156.48 лева за стопанската 2012/2013 г., 3094.24 кг
повече зърно на стойност 773.31 лева за стопанската 2013/2014 г., 3093.24 кг
повече зърно на стойност 773.31 лева за стопанската 2014/2015 г. и 3093.24 кг
повече зърно на стойност 773.31 лева за стопанската 2015/2016 г. (л.
33-48). А други доказателства в подкрепа на противното си възражение
за прихващане, ответникът не е представил и липсват по делото, а именно негова
е тук тежестта да представи такива (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Поради това съдът намери, че и това му възражение е неоснователно и и като
такова следва да се отхвърли. Началната липса на основание по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД е налице и при плащането на по-големи от уговорените в договора цени/арендни
плащания (т. 1 ППВС 1/1979 г.). По делото обаче ответникът
не доказа да е плащал на ищцата без основание по - големи от дължимите й се по
процесния договор арендни плащания (чл. 154, ал. 1 ГПК).
При този изход на
делото сторените от ищцата разноски по същото в общ размер от 690 лева (от
които 50 лева внесена д.т. за производството, 290 лева внесено възнаграждение
на вещото лице и 350 лева платено адвокатско възнаграждение), следва
да бъдат възложени в тежест на ответника съразмерно с уважената част от
исковете или сумата от 689.67 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК).
При този изход на делото и ответникът има право да иска присъждане на сторените
по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете (чл. 78, ал. 3 ГПК).
По делото обаче няма данни той да е сторил разноски, нито е налице негово
искане за присъждането им, поради което такива не му се присъждат (чл.
6, ал. 2 и чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден от горните
мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА
С.Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, да заплати по банкова
сметка ***: ***, на П.С.К., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 757.08 лева за главница от неплатено арендно
плащане за стопанската 2016/2017 г. по договор за аренда от 16.08.2012 г. с
нотариална заверка на подписите от същата дата на нотариус Х.С., със 146.99
лева мораторна лихва от 03.10.2017 г. до 12.09.2019 г., и законна лихва върху
главницата от 12.09.2019 г. до изплащането й, както и сумата от 689.67 лева за
разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователен, предявения от П.С.К. с п.с., против С.Е. с п.а., иск за мораторна
лихва, В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 146.99 лева до претендираните 147.41
лева и за периода от 01.10.2017 г. до 03.10.2017 г.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователно възражението на С.Е. с п.а. за
прихващане до размера на по-малкото от тях на вземането на П.С.К. с п.с. за сумата
от 757.08 лева главница от неплатено арендно плащане за стопанската 2016/2017
г. по договора за аренда от 16.08.2012 г., със сумата от общо 2476.41 лева за
претендирано от С.Е. с п.а. насрещно вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
връщане на получени от същата без основание през стопанските години от 2012 г.
до 2016 г. по-големи арендни плащания от дължимите й се по същия договор.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: