РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 04.02.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 9259/2015 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 91362/15.07.2015 г., предявена от „Р.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:*** и „Р.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, против „С.И.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***.
Ищците „Р.“ АД и „Р.“ ООД твърдят, че по
силата на договор за покупко - продажба, сключен във
формата на нотариален акт от 17.06.2004 г. - № 176, том І, рег. № 5153, дело № 167/2004
г. по описа на нотариус с рег. № 268 от РНКРБ и договор за
замяна, сключен във формата на нотариален акт от 26.09.2009
г. - № 128/2009 г., са собственици съответно на 4/32 ид.части
и 20.7/32 ид. части от ПИ с идентификатор №
68134.100.333 по кадастралната карта на гр. София, целият с площ от 335 кв.м.,
стар номер 20, кв. 398, както и на самостоятелно обособени обекти, разположени
в 5-етажна сграда с идентификатор № 68134.100.333.1, с административен адрес:
гр. София, ул. „*******, при граници на И. ПИ с идентификатор № 68134.100.334,
улица „***“, ПИ с идентификатор № 68134.100.332 и ПИ с идентификатор №
68134.100.39. Останалите идеални части от имота били собственост на Българската
държава.
Ищците
твърдят, че върху 196 кв.м. от незастроената (западна) част на ПИ с идентификатор № 68134.100.333 откъм
градинката пред хотел „Рила, както и върху незастроени части от съседни на него
И. е бил разположен временен търговски обект, магазин „С.“ (бивш магазин „Б.“)
с административен адрес: гр. София, ул. „*******. Този магазин бил изграден
през 1968 г. като временен обект с монтажно- сглобяема конструкция, по
изключение от нормите на § 63 СПИНМ. Съгласно условията, при които било
издадено разрешителното за строеж, при поискване от СГНС постройката е следвало
да бъде премахната. С влязло в сила решение № 359/01.02.2010 г. по гр.д. №
2806/2006 г. по описа на СГС, било постановено премахването на постройката от
ответника, което станало на 15.02.2014 г.
Ищците
твърдят, че чрез използването на частта от съсобствения им имот, ответникът е
препятствал упражняването на правото им на собственост върху имота им и ги е
лишавал от възможността да реализират от него ползи. С
влязло в сила решение от 27.07.2015 г. гр.д. №
25332/2014 г. по описа на СРС, 67 състав, ответникът бил осъден да заплати на
ищците по 10 000 лева – частични искове, съответно от 27 750 лева и от 143
596 лева, представляващи обезщетение за неоснователно обогатяване чрез държане
на временен търговски обект, магазин „С.“ (бивш
магазин „Б.“) на площ от 196 кв.м., находящ се в западната част
на имот с идентификатор № 68134.100.333 по кадастралната карта на гр. София, за
периода 26.05.2009 г.- 15.02.2014 г.
Предвид
изложеното, ищците молят да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да заплати:
-
на „Р.“ АД сумата от 6 431 лева – разликата до цялата дължима сума от 16 431 лева,
представляваща 4/32 от сумата от 131 446 лева - обезщетение за неоснователното
ползване на описания имот, за периода 26.05.2009 г.- 15.02.2014 г., и
-
на
„Р.“ ООД сумата от 75 030 лева - разликата
до цялата дължима сума от 85 030 лева, представляваща 20.7/32 от сумата от 131 446
лева - обезщетение за неоснователното ползване на описания имот, за периода
26.05.2009 г.- 15.02.2014 г. (с оглед частичното оттегляне на иска, л. 343).
Сумите
се претендират ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното плащане. Ищците претендират и направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „С.И.“ ЕАД е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете. Ответникът твърди, че през процесния период не е бил собственик на построената в имота
временна постройка, нито е упражнявал фактическа власт върху нея. Счита, че не
се обогатил защото друг е ползвал постройката. Евентуално твърди, че по
отношение на същата е било учредено право на строеж, противопоставимо
на ищците. Заявява, че премахването на постройката е негово задължение не като
неин собственик, а като длъжник по изп. дело, образувано по изпълнителен лист
от 12.02.2010 г., издаден по гр. д. №2807/2006 г. на СГС, ГО II В въззивен състав. Твърди, че до влизане в сила на
решението по посоченото гр.дело не е било безспорно, че праводателите на ищците
притежават частта от имота, върху която е изградена временната постройка.
Затова смята, че до решаването на този въпрос с влязло в сила решение не следва
да дължи обезщетение. Твърди още, че е
положил дължимата грижа да премахне своевременно постройката, но поради
независещи от него причини премахването се е отложило във времето. Такава причина
е било и поведението на ищците, по чието искане изпълнението по изп. дело е
било спряно. Затова смята, че е налице „съпричиняване“ от страна на ищците.
Изп. дело е било спряно за периода от 19.09.2012 г. до 07.11.2013 г., за който
също не следвало да се дължи обезщетение за ползването. На следващо място
смята, че частта от терена с площ от 196 кв.м., върху която е била разположена
сградата, не може да носи добиви на ищците, тъй като се намира между три фасади
и без излаз на улица. Освен това временната постройка е заемала 113,44 кв.м., а
не цялата част от свободния терен на ищците. Останалите 82,56 кв.м. не са били
заети и достъпът до тях не е бил ограничаван. Моли, исковата молба да бъде отхвърлена.
Претендира направените по делото разноски.
В съдебно заседание на 13.02.2018 г. „С.И.“ ЕАД е
направило възражение за изтекла погасителна давност, за периода от 26.05.2009
г. до 15.07.2010 г.
Съдът
приема за установено следното от фактическа
страна:
Министерство на архитектурата и благоустройството е
разрешило построяването на временна монтажна сграда в кв. 398, м. „Центъра“ в
гр. София, по изключение и в отклонение на § 63 от Строителните правила и норми
за изграждане на населените места. Постройката е разрешена за временно
задоволяване производствените и други нужди на ГТП „Домашни потреби“. Видно от
разрешението на зам.министъра, при поискване от управление архитектура и
благоустройство във връзка с приложение на предвижданията на квартално застроителния план на кв. 398 предприятието е следвало да
демонтира постройката в определения от Софийски градски народен съвет срок
(разрешение, л. 16 и л. 134; писмо от ГТП „Домашни потреби“, л. 17 и л. 152).
На 15.02.1968 г., Управление архитектура и
благоустройство към Софийски градски народен съвет е издало позволителен билет
(л. 15 и л. 133), с който на ГТП „Домашни потреби“ е позволено да направи
изложбена палата за сувенири на ул. „***“
пред калканите на хотел „Рила“ (частична квартална разработка от
24.12.1967 г., л. 149).
През 1968 г. е построен магазин „С.“, чийто адрес е
бил ул. „*******. Той е заемал площ от 589 кв.м. и се е намирал срещу хотел
„Рила“, на гърба на сградите на ул. „***“ № 1, 3 и 5. Магазинът е актуван като
държавна собственост с Акт за държавна собственост на движим имот №
6814/17.02.1971 г. (л. 19)
С две заповеди от 01.08.1995 г., кметът на Столична
община е наредил да се отпишат от актовите книги : 7/9 ид.
части от имота на ул. „*******, както и посочени в заповедите индивидуални
обекти (заповеди, л. 249-250). Предмет на тези две заповеди не са били
„новопостроените и пристроени държавни сгради и съответното право на строеж за
тях – актувани с Акт за държавна собственост № 6814/71 г.“ (вж. заповед, л.
250).
На 03.06.1997 г., с решение № 18 на СОС по протокол
28 е увеличен капитала на „С.И.“ ЕАД и като непарична вноска са внесени И.,
описани в приложение № 2 към решението, един от които и: „Магазин „С.“, на ул.
„*******, АДС № 6814 от 14.02.1971 г.“ (решение и приложение, л. 114-120). Това
решение на СОС е вписано в регистъра на дружествата към СГС с решение от
20.11.1997 г. (л. 121).
На 29.10.1997 г. е съставен Акт за общинска
собственост на основание § 7, т. 6 от ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС. С него е
актуван Магазин „С.“ с площ 686 кв.м. – едноетажен с метално-сглобяема
конструкция, построен 1968 г. В акта е посочено, че магазинът се намира в район
„С.“, кв. 398, м. „Центъра“, ул. „******* с граници на целия магазин – ул. „***“;
ул. „Позитано“, зелена площ; ул. „Алабин“. В акта е посочено, че имотът е
включен в капитала на „С.И.“ ЕАД (АОС, л. 122).
Районната администрация неколкократно е отказвала на
„С.И.“ ЕАД да нанесе магазин „Б.“ в кадастралната карта като имот с проектен №
15. Причина за това е, че магазинът е представлявал временна постройка, каквито
не се нанасят в кадастъра и освен това бил разположен върху частен имот, който
не е собственост на ответника (докладна записка и писма, л. 20-27).
На „С.И.“ ЕАД са издавани няколко разрешения за
строеж – за преустройство и за възстановителни работи, които да се извършат на
магазин „С.“ на ул. „******* (разрешение за строеж от 25.11.1997 г., л. 136; становище на гл.арх. на р-н С. , л. 137; разрешение за строеж
от 19.02.2007 г., л. 140).
На 14.06.2007 г., „С.И.“ ЕАД е отдало под наем
магазин „С.“ на „Е.“ ООД за срок от 5 години, срещу месечна наемна цена от
9 000 евро (договор за наем, л. 304-306; писма, постановление на СГП,
нотариални покани, искова молба, л. 196-207).
След решение на СОС от 16.04.2009 г., магазинът на
ул. „******* е изваден от капитала на „С.И.“ ЕАД. На 30.07.2009 г. е съставен
Акт, с който магазин „С.“ е актуван като частна общинска собственост (АЧОС, л.
129). След това с договор от 20.11.2009 г. върху него е учредено безвъзмездно
право на ползване за срок до 2013 г. на Фондация „Европейски институт“, на
Фондация „Център за модернизиране на политики“ и на Сдружение „Народно читалище
„Славянска беседа“ (л. 123-128).
От приетите по делото нотариални актове за покупко- продажба (л. 10-12) и замяна на недвижими И. (л.
13) се установява, че „Р.“ АД е закупило 24,7/32 (двадесет и четири цяло и
седем десети върху тридесет и две) идеални части от поземлен имот № 12 от
квартал 398 по плана на гр. София, ул. „*******. Установява се още, че
акционерното дружество е заменило 20,7/32 идеални части от същия имот, които са
придобити от „Р.“ ООД на 26.05.2009 г. По този начин двете дружества се
легитимират като собственици на имот № 12, като „Р.“ АД има 4/32 идеални части,
а „Р.“ ООД – 20,7/32 идеални части от правото на собственост.
С решение от 01.02.2010 г. на СГС, „С.И.“ ЕАД е
осъдено да премахне постройката, представляваща магазин „С.”, държана върху
част от дворно място, представляващо имот № 12, кв. 398 по плана на гр. София,
м. Центъра, собственост на Р.Х., Д.К., Д.К., Й.К., Т.П., Р.П., И.М.и И.Д., по
иск с правно основание чл.109 от ЗС . Решението е постановено при участието на
„Р.”АД като трето лице-помагач на ищците (решение, л. 30-35 и определение, л.
36-39). На 12.02.2010 г. е издаден изпълнителен лист за изпълнение на това
решение (л. 40).
На 09.12.2011 г., „С.И.“ ЕАД е поканено в
двуседмичен срок да премахне постройката, представляваща магазин „С.“ (ПДИ, л.
155). В отговор на поканата ответникът е посочил, че за премахването на
постройката е необходимо извършването на различни дейности, между които
изготвяне на технически проекти, съгласуването им и издаване на разрешение за
строеж от районната администрация. „С.И.“ ЕАД е посочил, че за изпълнението на
всички тези дейности ще му е нужен срок от 160 работни дни (писмо, л. 156-158).
Становище в същия смисъл (че за събарянето на частта от постройката попадаща в
имот със стар пл. № 12 от кв. 398, м. „Центъра“, е необходимо одобряването на
технически проекти и издаването на разрешение за строеж) е изразено със
задължителни технически указания на гл.арх. на район „С.“, както и от ДНСК и от
Дирекция „Контрол по строителството“ към Направление архитектура и
градоустройство към СО (писма, л. 161-166).
Пълномощникът на взискателя по изп. дело е подал молба
до ЧСИ, с която е искал да бъде оправомощен да изпълни действията по премахване
на постройката за сметка на длъжника „С.И.“ ЕАД (вж. молба, л. 280-281). На
05.01.2012 г. „С.И.“ ЕАД е получило съобщение от ЧСИ Миладинов, че следва да
премахне постройката в 7 дневен срок. В противен случай ЧСИ е предупредил
длъжника, че ще оправомощи взискателя
Р.Х. да извърши премахването за сметка на „С.И.“ ЕАД (съобщение, л. 174).
Ответното дружество е възразило като е посочило, че вече е предприело действия
по изпълнение на съдебното решение и е помолило ЧСИ да удължи срока за
доброволно изпълнение (писма, л. 175-178)
На 17.01.2012 г. ЧСИ е оправомощил
Р.Х. да извърши премахването на постройката за сметка на „С.И.“ ЕАД (л. 179).
На 24.01.2012 г. е издаден констативен акт от районната
администрация в резултат на извършена проверка на строеж: „вътрешно
преустройство в част от съществуващ магазин „С.“. С него е установено, че се
извършват строителни дейности без одобрени проекти. Затова е започнато
производство по спиране на строежа (съобщение и констативен акт, л. 183-187).
С определение на ВКС от 19.09.2012 г. (л. 190-192)
изпълнението на решението на СГС, с което „С.И.“ ЕАД е осъден да премахне магазин
„С.” е било спряно.
На 08.11.2013 г. ЧСИ М.М.е
уведомил „С.И.“ ЕАД, че производството по изп.дело е
възобновено (л. 62 и л. 208).
На същата дата ответникът е внесъл в районната
администрация техническите проекти за одобрение
и издаване на разрешение за строеж (л. 209-210). Такова е било издадено
на 13.11.2013 г. (л. 212), за което „С.И.“ ЕАД е бил уведомен със съобщение на
20.11.2013 г. (л. 211) .
На 13.12.2013 г., „Р.“ АД и ответникът са се
споразумели, че ищцовото дружество ще предостави на „С.И.“ ЕАД достъп до
ел.енергия и вода с цел демонтаж на частта от бившия магазин „С.“, която се
намира в имота със стар пл. № 12, кв. 398,м. „Центъра“, гр. София
(споразумение, л. 213-214).
На 17.12.2013 г., „С.И.“ ЕАД е възложило
премахването на 196 кв.м. от бившия магазин „С.“, които попадат в имота на
ищците. Страните са определили срок за изпълнението на възложените дейности от
40 работни дни от подписването на акт обр. 2 (договор, л. 216-226). Такъв е подписан на
21.12.2013 г. (л. 229-232). За извършените строителни дейности и за приемането
им са съставени актове (л. 233-245). Последният такъв акт, с който е приета
конструкцията, е съставен на 15.02.2014 г.(л. 246-248).
Видно от удостоверение с изх. № 5962/07.04.2014 г.
на ЧСИ М.М.(л. 60), „С.И.“ ЕАД е изпълнило
действието, за което е било осъдено като е премахнало част от постройката,
представляваща магазин „С.“, която попада в имот с пл. № 12, кв. 398 по плана на
гр. София, м. „Центъра“.
С влязло в сила решение на СРС по гр.д.
25 332/2014 г., „С.И.“ ЕАД е осъдено да заплати на „Р.” АД, на основание
чл. 59 от ЗЗД, сумата в размер на 10 000 лева – частичен иск от 27 750
лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване чрез държане на
временен търговски обект, магазин „С.“ (бивш магазин „Б.“) на площ от 196
кв.м., находящи се в западната част на имот с идентификатор № 68134.100.333 по
кадастралната карта на гр. София, за периода 26.05.2009г.- 15.02.2014г. (л. 81-94).
По делото е приета съдебно-оценителна експертиза,
изготвена от в.л. Ж.Г.. При прилагането на два оценителски метода („Негели“ и на пазарни аналози) вещото лице е дало
заключение, че пазарният наем за 196 кв.м. от процесния поземлен имот за
периода от 26.05.2009 г. до 15.02.2014 г. е 118 132 лева, което за всеки
от ищците се разпределя както следва: 14 867 лева за 4/32 ид.части на „Р.“ АД и 76 416 лева за 20,7/32 ид.части на „Р.“ ООД заключение, л. 316-325). За
определянето на наемната цена при прилагането на метода на пазарните аналози
вещото лице е отчело, че парцелът има лице на вътрешна пешеходна алея, която е
разположена към градска градина и има възможност за развитие на търговски обект
за продажба на сувенири, книги, напитки и т.н. (т. 3 от
констативно-съобразителната част, л. 322).
От приетата по делото съдебно-техническа и
оценителна експертиза се установява, че имотът, със стар № 20 в кв. 398 и с
административен адрес : ул. „*******, е бил нанесен в КК и КР като имот с
идентификатор 68134.100.333, а на основание скица-проект за промяна на
границите на същия е нанесен имот с идентификатор 68134.100.355. Установява се още,
че плътността на застрояване, която е предвидена съгласно действащия регулационен
и застроителен план, е превишена, а действителната
минимална озеленена площ е по-малко от предвидената. След извършено
геодезическо измерване вещите лица са дали заключение, че празната част от
процесния имот е съставена от бетонова площадка с площ от 121 кв.м. и още 44
кв.м., които са заети от алея. Извършеното замерване е представено графично в
приложената към заключението комбинирана скица (л. 384). От същата е видно, че
имотът с идентификатор 68134.100.355 е с площ 350 кв.м., от които
183 кв.м. е застроената площ на сградата, т.е. свободната площ е около 167
кв.м. Това се установява и от
справка на интернет сайта на Агенцията по геодезия, картография и кадастър (https://kais.cadastre.bg/bg/Map),
в подсекции „Справка по идентификатор“ – „Измерване на площ“ (която справка е
безплатна услуга и за извършването на която не е необходима регистрация).
Вещите лица са определили наем
за 196 кв.м. от имота за периода от 26.05.2009 г. до 15.02.2014 г. в размер на
114 565 лева, който следва да се разпредели съобразно квотите на ищците
както следва: 14 321 лева за „Р.“ АД и 74 109 лева за „Р.“ ООД.
Обезщетението за ползването само на цялата бетоновата настилка (без
отчитане на квотите в собствеността), която е била заета от магазин „С.“/“Б.“ е
70 726 лева, а за периода от 16.07.2010 г. до 15.02.2014 г. е 53 713
лева.
Други доказателства, относими към спора, не са събрани.
При така установената фактическа обстановка
съдът приема от правна страна
следното:
Настоящото дело е образувано по иск за заплащане
на обезщетение за това, че за периода от 26.05.2009 г. до 15.02.2014г.
ответникът е държал временен търговски обект, магазин „С.“ /бивш магазин „Б.“/
на площ от 196 кв.м., находящи се в западната част на имот с идентификатор №
68134.100.355, идеални части от правото на собственост върху който имат ищците.
По делото е установено, че между същите страни е налице влязло в сила решение
на СРС, с което „С.И.“ ЕАД е осъдено да заплати обезщетение за неоснователно
обогатяване на ищците по предявени от тях частични претенции, т.е. предмет на
настоящото дело е разликата на претендираното обезщетение за неоснователно
обогатяване.
Съгласно
чл. 59 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Спорното
право, претендирано от ищците, възниква от фактически състав, включващ
обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването
и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено разместване в
отношенията между двата субекта. Т.е. разглежданият иск би бил основателен, ако
ищците докажат, че техният патримониум е накърнен, като в корелативна връзка с
това е увеличен актива в имуществото на ответника, без да е налице правно
основание за такова разместване на материални блага.
Вземането,
произтичащо от неоснователно обогатяване, е субсидиарно – чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.
То не съществува, ако съответната престация се дължи на договорно или на
някакво друго извъндоговорно основание (деликт, гестия или неоснователно
обогатяване по чл. 55 – чл. 58 от ЗЗД). Съгласно задължителните разяснения,
дадени с т. 9 от ППВС №1/1979г., ако законът е поставил на разположение на
правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на
чл. 59 ЗЗД. Същото е прието и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК, решение № 75 от 15.05.2009г. по т. д. № 770/2008г.
на ВКС, ІІ ТО.
Когато
собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и
ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в
пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би
получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят
съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот.
Неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното
обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния
пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в
ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в практиката на Върховния съд
и Върховни касационен съд (така: решение № 262/22.02.2013 г. по гр. д. №
1480/2011 г., на ВКС, ІІІ ГО, решение № 463/20.12.2011
по гр. д. № 109/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
В
настоящия случай, с оглед установеното от фактическа страна, ищците се легитимират
като собственици на 24,7/32 ид.части от имот с
идентификатор 68134.100.355 с административен адрес : ул. „*******. Установено
е, че те са съсобственици от сключването на договора за замяна на 26.05.2009 г.
Установи се също, че ответникът е държал в процесния имот магазин, който е бил
премахнат на 15.02.2014 г. Ето защо за ищците в качеството им на съсобственици
на имот, в който ответникът без основание е държал постройка, е възникнало
вземане срещу неоснователно обогатилото се дружество.
Тези
предпоставки за уважаването на иска, освен че са доказани от приетите по делото
доказателства, следва да се считат за установени и поради наличието на влязло в
сила решение по предявения от ищците частичен иск. По силата на чл. 297 ГПК, влязлото в сила решение е
задължително за страните, за съда, който го е постановил, и за всички други
съдилища и учреждения в Република България, а съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК,
спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение, не може да бъде пререшаван,
освен в случаите, когато законът разпорежда друго.
Поради
наличието на противоречивата практика по въпроса: „ползва ли се решение по
уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите
факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата,
произтичаща от същото право“ е образувано тълк. д. №
3/2016 г. на ОСГТК, по което, към момента на постановяване на настоящото
решение, не е постановен акт. Настоящият състав споделя становището, изразено в
решение № 89/11.07.2011 г., постановено по т. д. № 716/2010 г. по описа на ВКС,
ТК, І т. о. С него е прието, че формираната сила на присъдено нещо с предходно
решение по частичния иск, не се разпростира и върху останалия размер на
вземането, предмет на следващо производство. Същевременно е уточнено, че
предмет на силата на присъдено нещо не е само субективното материално право,
откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира.
Посочено е, че в основанието на иска се включват всички факти, очертани от
хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното
материално право, поради което установените с решението по частичния иск общи
правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на присъдено нещо. С
такава сила се ползват съдебно установените правопораждащи факти, доколкото
индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума на иска.
Сходно
е и разрешението, дадено в решение № 35 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 6594/2014
г., ГК, II г.о. на ВКС, с което е
прието, че при уважаване на частичен иск обективните предели на силата на
пресъдено нещо обхваща основанието, от което са придобити правата и размера им,
до който са били предявени и признати от съда.
В
практиката на ВКС по отношение на обхвата на силата на пресъдено нещо е прието
още, че силата на присъдено нещо обхваща само съществуването на спорното право,
което е предмет на делото, така както същото се индивидуализира, чрез
посочените от ищеца правопораждащи факти и чрез страните по него. Затова
решението се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на установените в
хода на производството правопораждащи факти само доколкото те са такива за
спорното право, но не и когато те се претендират като самостоятелен факт,
откъснат от спорното право, по повод на което е постановено решението.
Противното би означавало, че в искането за защита на спорното право, се
включват и самостоятелни искове за установяване на всеки един от правопораждащите го факти. Такова предположение обаче не е
установено в закона. Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК предмет на исковото
производство могат да бъдат само спорните права, но не и фактите с правно
значение, каквито са тези водещи до възникването на спорното право. Съгласно чл.
124, ал. 4, изр. 2 от ГПК искът за установяване на факти е допустим само в
предвидените от закона случаи, като липсва изрично посочване, че такъв иск се
включва в иска за защита на спорното право. Затова при уважен частичен иск
фактическите констатации на съда в решението за уважаването му, касаещи
правопораждащи спорното правно факти се ползват със сила на присъдено нещо само
в последващото производство за остатъка от вземането, но и не в случаите,
когато предмет на искането за съдебна защита е друго спорно право, различно от
съдебно признатото по частичния иск дори и в случаите, когато двете претенции
са основани на едно и също неизпълнение на длъжника-ответник, поради което
съществуват факти, които са общи за двете вземания (решение № 154/24.08.2016 г.
по гр. д. № 3848/2015 г., ГК, IV г.о. на
ВКС).
С
оглед на всичко изложено съдът приема за установен фактическия състав на
неоснователното обогатяване. По отношение на размера на вземането, което ищците
имат към ответното дружество, съдът намира следното:
С
влязлото в сила решение е прието, че „С.И.“ ЕАД дължи обезщетение за неоснователно обогатяване чрез държане на
временен търговски обект, магазин „С.“ /бивш магазин „Б.“/ на площ от 196
кв.м., находящи се в западната част на имота. Фактът, че постройката е държана
в имота на ищците е правопораждащ за вземането им. Съдът
намира обаче, че площта върху която тя е била разположена не е факт, който е
обхванат от силата на пресъдено нещо, тъй като е определящ за размера на
дължимото обезщетение, а той следва да се установи в настоящия процес. Освен това, недвижимите И. се
индивидуализират чрез посочване на местонахождението им, вида на имота
(например дворно място - застроено или незастроено, урегулирано като поземлен
имот или неурегулирано; или сграда - жилищна, вилна, със стопанско или
производствено предназначение, етажност), и граници (поне от три страни).
Съществен белег за индивидуализация на имота са неговите граници и регулационен
статут, а другите белези (като например площ) са съпътстващи - в този смисъл е
решение от 9.03.2004 г. по гр.д. № 2617/2002 г. на ВКС, ІV ГО. В постановеното
по реда на чл. 290 ГПК решение №
337/10.10.2011г. по гр. д. № 666/2010 г.
на ВКС, І ГО, също е прието, че площта
на имота не се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението.
По
делото е установено, че магазинът, който е бил разположен в имота на ищците е
заемал 121 кв.м. от парцела. Установено е, че остатъкът от имота в размер на 44
кв.м. попада в алея, част от градинката срещу х-л. Родина. По този начин е установено,
че незастроената площ от парцела възлиза на 165 кв.м. Това е видно и от данните
от КК и КР, според които площта на целия имот е 350 кв.м., а застроената част
от него е 183 кв.м. Поради това, няма как ответникът да е държал магазин върху 196
кв.м. от имота на ищците. Ето защо съдът приема, че „С.И.“ ЕАД е държал
постройка върху 121 кв.м. от имота на ищците. Това представлява около ¾
от целия имот и съществено ограничава възможностите за ползване на останалите
44 кв.м. Затова ответникът дължи обезщетение за цялата незастроена площ на
имота, тъй като е ограничил ищците да я ползват изцяло.
По
отношение на средната пазарна цена за имота, съдът намира, че следва да
кредитира заключението на тройната експертиза, тъй като същото е взело предвид,
че имотът е с ограничено устройствено развитие, в рамките на конкретното му
отреждане, както поради ограниченията на съществуващите калкани от три страни,
така и от зоната за локални градини и озеленяване, с която граничи от запад.
Затова съдът приема, че обезщетението следва да се определи на 114 565
лева за 196 кв.м. За един кв.м. то възлиза на 584.52 лева[1], а за
165 кв.м., колкото се установи, че е незастроената част от имота, дължимото
обезщетение е 96 445 лева[2].
Съобразно
квотите в собствеността тази сума се разпределя както следва: 12 056 лева[3] за „Р.“
АД и 62 388 лева[4] за „Р.“ ООД. Следва обаче
да се отчете и заплатените обезщетения по частичния иск в размер на по
10 000 лева за всеки ищец. Така на „Р.“ АД се дължат 2 056 лева, а на
„Р.“ ООД – 52 388 лева. До тези суми исковете следва да се уважат, а за разликата
до пълните предявени размери, исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.
Възражението на ответника за погасяване на част от
вземанията поради изтичане на предвидената от закона погасителна давност, не
следва да бъде разглеждано, тъй като е направено след преклузивния
срок чл. 131 ГПК, поради което и на основание чл. 133, вр. с чл. 131 ГПК,
същото е преклудирано (в този смисъл и решение № 85
от 17.06.2011 г. по т. д. № 682/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, както и цитираната в
него практика на ВКС).
Относно
разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, право на разноски имат и двете страни, които
са направили искане за присъждане на разноски и са представили доказателства за
извършени такива.
В
открито съдебно заседание на 05.11.2018 г., процесуалният представител на ответника
е направил възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения,
претендирани от ответниците и е поискал същите да бъдат намалени, на основание
чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата
предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и
да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа. Съгласно задължителните разяснения, дадени с
т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, че с влязло в
сила решение между страните са установени предпоставките за уважаването на
исковете, както и след като съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1/09.07.2004г., приема, че възнаграждението следва да се намали до минималното съгласно посочената
наредба. Ето защо възнаграждението за адвокат на „Р.“ ООД следва да се определи
на 2780.90 лева, а на „Р.“ АД – на 651.55 лева.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на „Р.“ ООД следва да се присъди сумата от 6037.32 лева от общо направените
разноски в размер на 8624.74 лв. (8624.74 лв.
х 0.70), в т.ч.: платена държавна такса (5343.84 лева), депозити за ВЛ
(500 лв.) и адвокатско възнаграждение в размер на 2780.90 лв.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на „Р.“ АД следва да се присъди сумата от 595.70 лева от общо направените
разноски в размер на 1861.55 лв. (1861.55 лв.
х 0.32), в т.ч.: платена държавна такса (710 лева), депозити за ВЛ (500
лв.) и адвокатско възнаграждение в размер на 651.55 лева.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на „С.И.“ ЕАД следва да се присъди сумата от 351.38 лева от
общо направените разноски в размер на 525.75 лева - депозити за ВЛ. На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП
вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ на ответника се дължи възнаграждение
за юрисконсулт, което съдът определя на 300 лева. Съразмерно отхвърлената част от
исковете на „С.И.“ ЕАД следва да се присъди сумата от 200.50 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „С.И.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на
„Р.“ ООД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 59 ЗЗД, сумата от 52 388 лева, представляваща част
от сумата от 62 388 лева - обезщетение за неоснователно обогатяване чрез
държане на временен търговски обект магазин „С.“ (бивш
магазин „Б.“) с административен адрес: гр. София, ул. „*******,
за периода от 26.05.2009 г. до
15.02.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 15.07.2015 г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 6037.32 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ иска, за разликата над
52 388 лева до пълния предявен размер от 75 030 лева.
ОСЪЖДА „С.И.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на
„Р.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 59 ЗЗД, сумата от 2 056 лева, представляваща част от
сумата от 12 056 лева - обезщетение за неоснователно обогатяване чрез
държане на временен търговски обект магазин „С.“ (бивш
магазин „Б.“) с административен адрес: гр. София, ул. „*******,
за периода от 26.05.2009 г. до
15.02.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 15.07.2015 г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 595.70 лева – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска, за разликата над
2 056 лева до пълния предявен размер от 6431 лева.
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, и
„Р.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплатят на „С.И.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 351.38 лева – разноски по делото и на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 200.50
лева - юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: