Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осемнадесети
февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10580
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.03.2019
год., постановено по гр.дело №22341/2017 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, е
признато за установено по предявените от М.С.И. срещу „С.“ ООД искове с правно
основание чл. 439 ГПК, че ответникът няма право на принудително изпълнение
срещу ищцата за следните суми, за които е издаден изпълнителен лист от
20.01.2010 год. по ч.гр.дело №1271/2010 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в и е
образувано изпълнително дело №20107880400196 по описа на частен съдебен
изпълнител М.К., а именно: 572.95 лв. – главница, ведно със законната лихва от
12.01.2010 год. до окончателното изплащане, 79.02 лв. – договорна лихва за периода
от 04.12.2003 год. до 19.12.2009 год., 25 лв. – разноски за държавна такса и
240 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, като ответникът е осъден да
заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
в размер на 400 лв.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника „С. Г. Г.“ ООД /чийто правоприемник понастоящем е „С. Г. Г.“ ЕАД/.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че за периода от 15.06.2010
год. до 16.06.2015 год. вземанията са се погасили по давност поради
неизвършването на изпълнителни действия от страна на взискателя. Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, в
което било прието, че погасителната давност тече в хода на изпълнителния
процес, имало действие занапред – пораждало действие от датата на обявяването
му, доколкото отменяло задължително постановление на ВС. Според разясненията по
ППВС № 3 от 18.11.1980 год., погасителната давност не течала, докато траел
изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането. В този
смисъл по процесното изпълнително дело давност не била текла до момента на
постановяване на горепосоченото Тълкувателно решение – 26.06.2015 год., тъй
като до този момент било приложимо ППВС № 3 от
18.11.1980 год. Т.е. давността не била текла в периода от 15.06.2010 год.
до 26.06.2015 год. От 26.06.2015 год. до приключване на съдебното дирене пред
първоинстанционния съд не била изтекла петгодишната погасителна давност. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по
жалбата М.С.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че правилно първоинстанционният съд бил приел, че процесните вземания се
погасяват с изтичането на петгодишна погасителна давност и че в случая са
погасени, тъй като единственото изпълнително действие, което прекъсвало
давността, било извършено на 15.06.2010 год. и се изразявало в налагането на
запор върху трудовото й възнаграждение.
Впоследствие поради липса на ново изпълнително действие в продължение на
двугодишния преклузивен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното
производство било прекратено по силата на закона, а на 16.06.2015 год. –
задълженията били погасени по давност. Възражението на жалбоподателя, че по
време на изпълнителния процес не е текла погасителна давност било
неоснователно. Нелогично било да се приеме, че по постановяването на Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК,
погасителна давност не е текла по изпълнителните дела, както били повелявало ППВС
№ 3 от 18.11.1980 год. Материалният закон изрично посочвал случаите на
прекъсване и спиране на давността, а посоченото постановление давало друго
разрешение в противоречие със закона. Съгласно ЗНА не можело да се приеме, че
ППВС имало приоритет пред ЗЗД, а напротив. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната
жалба следва да се посочи следното:
Безспорно е във въззивното
производство, а и от събраните писмени доказателства по делото е установено, че
на 20.01.2010 год. в полза на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД е бил издаден изпълнителен лист
срещу М.С.И. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №1271/2010 год. по описа на СРС,
ГО, 31 с-в, за следните суми: 572.95 лв. – главница, ведно със законната лихва
от 12.01.2010 год. до окончателното изплащане, 79.02 лв. – договорна лихва за
периода от 04.12.2003 год. до 19.12.2009 год., 25 лв. – разноски за държавна
такса и 240 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение. Въз основа на същия кредиторът
е подал на 23.04.2010 год. молба до частен съдебен изпълнител М.К. С.Я., с
рег.№788 на КЧСИ за образуване на изпълнително производство. Такова е било образувано
под №20107880400196, като заповедта за изпълнение е била надлежно връчена на
ищцата на 26.06.2010 год., но в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК същата не е подала
възражение /обстоятелство, което също не е спорно по делото/. Със запорно
съобщение до „АБУД“ ООД с изх.№04281 от 15.06.2010 год., получено на 30.06.2010
год., е бил наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата.
На 28.08.2015 год. „С.“ ООД е подало молба
до частния съдебен изпълнител за конституирането му като взискател по делото на
основание чл. 429 ГПК с оглед сключения между него и банката договор за цесия
от 24.02.2015 год., имащ за предмет и процесните принудително изпълнявани
вземания /който бил съобщен на ищцата/. С постановление на частния съдебен
изпълнител ответното дружество е било конституирано като взискател по
процесното изпълнително дело.
Впоследствие, на 22.08.2018 год. /в
хода на настоящото исково производство/, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
е подало молба до частния съдебен изпълнител за конституирането му като
взискател по делото на основание чл. 429 ГПК с оглед сключения между него и „С.“
ООД договор за цесия от 23.04.2018 год., имащ за предмет и процесните вземания
/който бил съобщен на ищцата/. С постановление на частния съдебен изпълнител
ответното дружество е било конституирано като взискател по процесното
изпълнително дело.
На 24.08.2018 год. ищцата е била
уведомена, че е наложен запор върху вземанията й от „Е.-С.“ ЕАД за трудови
възнаграждения, както и запор върху банковите й сметки в „Ю.Б.“ АД, „Ц.К.Б.“ АД
и „О.Б.“ АД, като на 23.08.2018 год. са били изпратени запорни съобщения до
посочените трети задължени лица.
На 30.11.2018 год. „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД подало молба, съдържаща искане за налагането на запор
върху моторно превозни средства на ищцата.
Ищцата основава отрицателните си
установителни искове на петгодишна погасителна давност, текла от последното
изпълнително действие по процесното изпълнително дело – запор върху трудовото й
възнаграждение, извършено на 15.06.2010 год., като сочи, че считано от
15.06.2012 год. делото е било прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила,
която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай
съдът служебно издава изпълнителен лист. С влизането в сила
на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на
силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу
дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като
същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен
правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което
и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност
е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника
по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото
същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж например Решение № 100 от
20.06.2011 год. на ВКС по т. д. №
194/2010 год., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о.,
ГК.
В този смисъл и с оглед нормата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната заповед за изпълнение
на 13.07.2010 год. /с изтичането на двуседмичния срок, считано от връчване на
поканата за доброволно изпълнение на ищцата, ведно с издадената заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК –
26.06.2010 год./ е започнала да тече нова петгодишна давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в
т.ч. налагане на запор. Взискателят има задължение със свои действия да
поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни
действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като
иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото
кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови
изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали
и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.
Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е
обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния
съд.
Според даденото с ППВС № 3/1980 год.
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от
горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие
по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 год. на
ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV г. о., ГК и Решение
№ 51 от 21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV г.
о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение
тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяване
по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни
производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този
срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди
момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с
него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този
момент ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и
Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение
и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като
новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед
на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на
ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год.
поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като
даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и
то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но
не и за тези, които са приключили преди това.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че за периода, докато процесното изпълнително дело е
било висящо, давност за вземанията не е текла. В разглеждания случай,
независимо от обстоятелството, че съдебният изпълнител не е постановил акт за
прекратяване на принудителното изпълнение поради настъпила „перемпция“, от
събраните по делото доказателства се установява, че процесното изпълнително
производство е било прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от
16.06.2012 год., тъй като последното изпълнително действие е било извършено на
15.06.2010 год. Следователно новата петгодишна давност е започнала да тече от
датата на настъпилата перемпция на изпълнителното дело – 16.06.2012 год.
В периода от 13.07.2010 год. – на
която дата е влязла в сила процесната заповед за изпълнение поради неподаването
на възражение от ищцата, приравнено на признание на вземанията по чл. 116, б.
„а“ ЗЗД, и при установената перемпция на воденото срещу ищцата изпълнително
производство, настъпила на 16.06.2012 год. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, до изтичането на петгодишния период по чл. 117, ал. 2 ГПК на 16.06.2017
год., не е установено друго прекъсване на давността /а доказателствената тежест
в тази насока е била на ответника/, поради което и предявените отрицателни
установителни искове са основателни и законосъобразно са били уважени от
първоинстанционния съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 400 лв.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.03.2019 год., постановено по гр.дело
№22341/2017 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в.
ОСЪЖДА „С. Г. Г.“ ЕАД, ЕИК ******** /правоприемник на С. Г. Г.“
ООД, ЕИК ********/, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.С.И.
с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 400 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/