Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 29.10.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осми октомври
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: С. ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №898 по описа на СГС
за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „Ц.з.г.м.“ ЕАД /“ЦГМ“ ЕАД/ срещу решение от 30.07.2020 г. по гр.д. №61460/2018
г. на Софийски районен съд, 113 състав, с което са уважени предявените от Ч.Л.Г.
срещу жалбоподателя искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ – за
признаване на уволнението, извършено със заповед №РД-15-ЗП-08/18.07.2018 г. на
изпълнителния директор на „ЦГМ“ ЕАД за незаконно и неговата отмяна, с правно
основание чл.344 ал.1 т.2 КТ – за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност „Контрольор, автомобилен транспорт“, с правно основание чл.344 ал.1
т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ – за заплащане на обезщетение за времето на оставане без
работа за периода 18.07.2018 г. - 18.01.2019 г. в размер на 11 253,06 лв.,
ведно със законната лихва от 18.09.2018 г. до окончателното изплащане, като
жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца и разноски по делото, както и да
заплати по сметка на СРС държавна такса и разноски.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Сочи, че
първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства,
поради което е достигнал до неправилния извод, че ищецът не е извършил
вменените му нарушения на трудовата дисциплина. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Ч.Л.Г. в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно,
допустимо и правилно като краен резултат, но по следните съображения:
СРС, 113 състав,
е сезиран с предявени в обективно съединение искове с правно основание чл.344
ал.1 т.1 КТ - за признаване за незаконно уволнението, извършено със заповед №РД-15-ЗП-08/18.07.2018 г. на изпълнителния
директор на „Ц.з.г.м.” ЕАД и за неговата отмяна; с правно основание чл.344 ал.1
т.2 КТ – за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност и с правно
основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ – за заплащане на обезщетение за
времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението – от 18.07.2018
г. до 18.01.2019 г.
Ищецът твърди в
исковата молба, че уволнението му е незаконосъобразно, тъй като процесната
уволнителна заповед не е подписана от изпълнителния директор и представляващ
дружеството-ответник, както и че се ползва от предвидената чл.333 ал.1 т.5а КТ
и чл.333 ал.3 КТ предварителна закрила. Сочи още, че заповедта за прекратяване
на трудовото му правоотношение е незаконосъобразна и тъй като не е спазен
преклузивния срок за налагане на дисциплинарни наказания, не е извършил
вмененото му нарушение, а и наложеното му наказание е несъразмерно с тежестта
на вмененото му нарушение.
Ответникът в
срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове. Твърди, че
процесната уволнителна заповед е издадена при спазване на материалноправните и
процесуалноправни изисквания.
По делото не е
спорно и се установява от представените трудов договор №79/01.06.2006 г. и
допълнителни споразумения №№РД-12-2П-892/30.08.2013 г. и
РД-12-2П-578/04.09.2017 г., че считано от 10.06.2006 г. страните са били в
безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността
„Контрольор автомобилен транспорт ” в ответното дружество.
Със заповед
№РД-15-3П-08/18.07.2018 г. на изпълнителния директор на ответното дружество на
ищецът е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и е прекратен трудовият
му договор. Неоснователен е доводът на ищеца, че описаната по-горе заповед е
незаконосъобразна, тъй като не е подписаната от изпълнителния директор и
представляваща дружеството-работодател. От приетото във въззивното производство
заключение на СГЕ, което съдът кредитира изцяло като обосновано и компетентно
изготвено, се установява, че подписът, положен заХ.П.– изп. директор на
ответното дружество, в процесната уволнителна заповед е изпълнен от Х.П., т.е.
оспорването на истинността на посочената заповед е неоснователно.
Вменено му е
извършването на следните нарушения на трудовата дисциплина: на 06.11.2017 г.
общо 2 ч. и 30 мин. не е изпълнявал трудовите си задължения и възложената му
работа по извършване на контрол на платеното паркиране, като по никакъв начин
не е информирал ръководството на сектора или отдела, ако е имал проблеми с PDA-устройството, проблеми, произшествия или др.
основателни причини да напусне участъка си за дежурство; на 07.11.2017 г. общо 3
ч. и 16 мин. е бил извън района си за дежурство и е бил на райони на други
контрольори, автомобилен транспорт, като по никакъв начин не е информирал
ръководството на сектора или отдела, ако е имал проблеми с PDA-устройството, проблеми, произшествия или др.
основателни причини да напусне участъка си за дежурство; на 08.11.2017 г.
първата извършена проверка е със закъснение от 49 мин., не е използвал PDA-устройството в определени интервали от време, не е
обработвал и не е извършвал проверки за редовност в определени участъци, не е
изпращал съобщения за наличие на нередовно паркиране на автомобили; на 09.11.2017
г. първата извършена проверка е със закъснение от 19 мин. и е приключил работа
2 ч. и 11 мин. преди края на работния ден, не е използвал PDA-устройството в определени интервали от време, не е
обработвал и не е извършвал проверки за редовност в определени участъци; на 10.11.2017
г. общо 2 ч. и 24 мин. не е изпълнявал трудовите си задължения и възложената му
работа по извършване на контрол на платеното паркиране, напуснал е района си за
дежурство, не е обработвал и не е извършвал проверки за редовност в определени
участъци, като по никакъв начин не е информирал ръководството на сектора или
отдела, ако е имал проблеми с PDA устройството,
проблеми, произшествия или др. основателни причини да напусне участъка си за
дежурство. Посочено е, че извършеното от ищеца представлява нарушение по
смисъла на чл.190 ал.1 т.1, т.3 и т.7 вр. чл.187 т.3, т.7 и т.10 КТ.
Данни за
извършваните нарушения се съдържат в самата заповед, в доклад от Е. П. –
ръководител отдел „Мониторинг, координация и анализ на оперативни дейност”,
рег. №ВК-4246/23.11.2017 г., доклад от Р.М.– директор дирекция „Паркиране и Мобилност”,
рег. №ВК-4246/3/21.12.2017 г., и становище от Е.К.– ръководител отдел
„Паркиране“, рег. №ВК-4246/2:21.11.2017 г.
Заповедта за
налагане на дисциплинарното наказание е връчена на служителя на 18.07.2018 г.
Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага,
когато служителят е извършил виновно неизпълнение на трудовите задължения и с
оглед тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и
поведението на служителя наложеното наказание се явява съответно. Същевременно
законът предпоставя изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни
наказания, касаещи изслушването на служителя, мотивиране на заповедта, спазване
на преклузивни срокове. Тежестта на доказване относно спазването на тези
изисквания е за работодателя – ответник в процеса.
Съгласно разпоредбата на чл.330 ал.1 т.5а КТ, в случаите по чл.330 ал.2 т.6 КТ работодателят може да уволни само с предварително
разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или
служител, който е избран за представител на работещите по безопасност и здраве
при работа от общото събрание или от събранието на пълномощниците по реда на чл. 6,
за времето, докато има такова качество,
а съгласно разпоредбата на
чл.333 ал.3 КТ, в случаите по чл.330 ал.2 т.6 КТ
работодателят може да уволни работник или служител, който е член на синдикално
ръководство в предприятието, на териториален, отраслов или национален ръководен
изборен синдикален орган, през времето, докато заема съответната синдикална
длъжност и до 6 месеца след освобождаването му, само с предварителното съгласие
на синдикален орган, определен с решение на централното ръководство на съответната
синдикална организация,
като според пар.1 т.6 ДР на КТ синдикалното ръководство се
състои от председателя и секретаря на съответната синдикална организация. С предварителната
закрила при уволнение по чл.333 ал.3 пр.1 КТ вр. пар.1 т.6 ДР на КТ се ползва
работник или служител, който е член на синдикално ръководство /председател и
секретар/ на синдикалната организация, учредена и структурирана към
предприятието на съответния работодател, но не и ръководствата на вътрешните
структури /секции/ в рамките на тази синдикална организация, а само в случаите,
когато вътрешните структури на синдикалната организация следват организацията и
структурата на предприятие, чиито поделения или обособени образувания
самостоятелно наемат работници и служители и са самостоятелни работодатели по
смисъла на пар.1 т.1 ДР КТ, предварителната закрила при уволнение по чл.333
ал.3 вр. пар.1 т.6 ДР на КТ обхваща и ръководството /председателя и секретаря/
на синдикалната секция, учредена към съответното поделение - самостоятелен работодател
/ТР №9/2013 г. на ОСГК на ВКС/.
По делото е
представено удостоверение, изх. №039/19.12.2018 г., издадено от председателя на
НФ „ТУКОТ“ на КТ „Подкрепа“, от което се установява, че на 25.11.2015 г. ищецът
е избран за представител на синдикална група, отдел „Платено паркиране“, при
синдикална секция към „ЦГМ“ ЕАД, като е заемал посочената изборна длъжност до
25.04.2018 г.
При тези данни,
настоящият въззивен състав намира, че към датата на процесното уволнение ищецът
не се е ползвал от предвидената в чл.333 ал.3 КТ предварителна закрила,
доколкото не се установи да релевантния момента да е бил член на синдикалното
ръководство по смисъла на пар.1 т.6 ДР на КТ, съгласно цитираните по-горе
разпоредби и разясненията, дадени с ТР №9/2013 г. на ОСГК на ВКС.
С молба от
07.12.2018 г., депозирана от процесуалния представител на ответното дружество,
последният е уточнил, че ищецът е бил член на Комитета по условия на труд в
„ЦГМ“ АД. В о.с.з., проведено на 30.01.2019 г., процесуалният представител на
ответното дружество отново е уточнил, че ищецът е бил член на Комитета по
условия на труд в „ЦГМ“ АД и в периода на констатираните нарушения, и към
момента на извършеното дисциплинарно уволнение.
Съгласно практиката на
ВКС /решение
№174/29.04.2011 г. по гр.д. №640/2010 г., ІV ГО, решение №475/08.06.2010
г. по гр.д. №1311/2009 г. на III ГО, решение №362/03.10.2012
г. по гр.д. №1420/2011 г. IV ГО, решение
№271/03.10.2014 г. по гр.д. №66/2014 г., IV ГО и др./, изявлението на
страната или на неин представител по делото, когато то съдържа неизгодни за нея
факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно
доказателствено средство, както и че когато признанието води до съвпадане на
фактическите твърдения на двете спорещи страни, това е указание за тяхната
истинност, а съдът преценява признанието, с оглед на всички обстоятелства по
делото, съгласно чл.175 ГПК. Твърдението на ответника за
осъществяването на неизгоден за него факт, съдържащо се в негово становище по
иска, следва да се приеме за признание по смисъла на чл.175 ГПК
и ако по делото липсват данни в противен смисъл, осъществяването на този факт
може да се приеме за доказано /решение
№199 от 05.10.2011 г. на ВКС по гр.д. №1171/2010 г., II ГО/. Ето защо, двете
изявления на процесуалния представител на дружеството-ответник настоящият
въззивен състав счита, че представляват признание по смисъла на чл.175 ГПК, тъй
като съдържат неизгоден за страната факт - ищецът е лице, което попада под
закрилата по чл.333 ал.1 т.5а КТ, съвпадат с фактическите твърдения на ищеца,
че се ползва от същата закрила, и по делото липсват данни в противния смисъл.
Поради
изложеното, съдът намира, че към момента на процесното уволнение ищецът се e ползвал от закрилата на чл.333 ал.1 т.5а КТ. По делото
липсват доказателства, а и нещо повече – няма и наведени твърдения в тази
насока, че е било искано разрешение от Инспекцията по труда за уволнението на ищеца. Закрилата има обективен характер и тъй като
работодателят е
бил наясно, че ищецът е бил избран за представител на работещите по
безопасност и здраве при работа към датата на
уволнението, то при тези данни следва да се приеме, че уволнението е незаконно
и подлежи на отмяна без да се разглежда спора по същество, съобразно
разпоредбата на чл.344 ал.3 КТ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав
счита, че уволнението на ищеца е незаконно и поради съвпадането на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, който в нарушение на
процесуалните правила не е разгледал доводите на ищеца, че се ползва от
предвидената чл.333 ал.1 т.5а КТ и чл.333 ал.3 КТ предварителна закрила, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото
и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва
да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 1900,00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна помощ,
сключен между въззиваемия и адв. Л., според което въззиваемият е заплатил
адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1900,00 лв. Съгласно
ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение надвишава незначително този минимален размер, изчислен съобразно
чл.7 ал.1, ал.2 и ал.9 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, и с оглед на фактическата и правна сложност на делото не следва
да бъде намалявано до минималния такъв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение №164360/30.07.2020 г., постановено
по гр.д. №61460/2018 г. по описа на СРС, ГО, 113 състав.
ОСЪЖДА „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Ч.Л.Г., ЕГН **********,
адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1900,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.