Решение по дело №14230/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262381
Дата: 14 юли 2022 г.
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20201100514230
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 декември 2020 г.

Съдържание на акта

                   

                               Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                           гр.София, 14.07.2022 г.

       

                  В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                              ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                     Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 14230 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

         Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

         С решение от 17.10.2020 год., постановено по гр.дело № 78625/2018 г.  на  СРС, І Г.О., 118 състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Д. А.Д.- Б., с ЕГН **********, дължи на „Д.З.“ АД, с ЕИК ******,        на основание чл.213 КЗ/ отм./ сумата 5485,05 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно  обезщетение по Сертификат за застраховка на договори за лизинг № 1612010110249 от 17.08.2011 г. към Рамково споразумение за застраховка на договори за лизинг от 14.10.2008 г., представляващо неплатени лизингови вноски с настъпил падеж за периода от м.юли 2015 г./ непогасен остатък/ до м.януари 2016 г. вкл. по сключен между ответницата и „ Мото Пфое“ ЕООД договор за лизинг на лек автомобил „Форд Куга“, с шаси № WFORXXGCDRAB02277 от 29.06.2011 г. и Поръчка 1 от 29.06.2011 г. с реф.№ 48580, ведно със законната лихва от 26.02.2018 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на 06.03.2018 г. по ч.гр.дело № 12920/ 2018 г. по описа на СРС, 118 състав. С решението на съда е осъдена Д. А.Д.- Б., с ЕГН **********, да заплати на „ Д.З.“ АД, с ЕИК ******, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 159,70 лева- разноски за заповедното производство по ч.гр.дело № 12920/ 2018 г. по описа на СРС, 118 състав, както и сумата 509,70 лева- съдебни разноски за исковото производство.

          Срещу решението на СРС, 118 с-в е постъпила въззивна жалба от Д. А.Д.- Б., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено решение, с което предявения установителен иск да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона.

         Въззиваемата страна- ищец „ Д.З.“ АД, ***, чрез процесуалния си представител юрк.М.С.оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

        Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

         Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.                   

        Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.             

         Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.         

         Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.        

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца „Д.З.“ АД, *** срещу ответницата Д. А.Д.- Б., по реда на чл.422, ал.1 от ГПК положителен установителен иск с правно основание чл.213 от КЗ/ отм./ за дължимост на сумата от 5485,05 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно  обезщетение. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника- ответник  във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалвания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

           Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане от страна на ответницата не е направено. С оглед на което доводите за допуснати процесуални нарушения от СРС,  изложени в депозираната  въззивна жалба се явяват неоснователни. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение не е допуснато от първоинстанционният съд,  нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.           

          На следващо място, противно на изложеното в жалбата, първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като даденото от него разрешение по спорното право във връзка с установяване на дължимост по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.213 от КЗ/ отм./ на претендираната от ищеца сума от 5485,05 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно  обезщетение е съобразено изцяло с приложимите материалноправни разпоредби на закона.

На следващо място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е правилно и обосновано. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.  В случая ответницата не е оспорила нито едно от тези доказателства в предвидените за това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорила заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза, не е ангажирала доказателства, включително и такива оборващи представените и ангажирани от ищеца доказателства или опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства по делото.          

           С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

          По отношение на разноските за въззивното производство.

С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско  възнаграждение на въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато  юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника- ответник в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнагражение следва да  се определи от съда в размер на сумата от 100 лв. за въззивната инстанция.           

         Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

                                                 Р     Е    Ш     И   :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.10.2020 год., постановено по гр.дело № 78625/2018 г.  на  СРС, І Г.О., 118 състав.

         ОСЪЖДА Д. А.Д.- Б., с ЕГН **********, да заплати на „Д.З.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.

         РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните. 

 

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                           

                                                                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                     

 

 

                                                                                                  2.