РЕШЕНИЕ
№ 127
гр. Перник, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Борислава П. Борисова-Здравкова
при участието на секретаря ИВА Н. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20231700500028 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по жалба от Г. Д. и Б. К. против Решение № 1106/27.10.2022 г. по гр. д.
№ 592/2022 г. на РС – Перник, с което е отхвърлен искът за делба между Г. Д. Д., Б. Г. К. и
И. Й. Д. по отношение на УПИ № *** в квартал ** по действащия кадастрален и
регулационен план на гр. ***, Община ***, с площ 750 кв. м., съгласно приложена скица и
598 кв. м., съгласно НА, заедно с находящата се в него двуетажна жилищна сграда със
застроена площ от 90 кв.м., при делбени квоти : за всеки един от ищците по 1/4 идеални
части и за ответницата 2/4 идеални части, като неоснователен поради недоказана
съсобственост между страните. В тежест на ищците са възложени сторените разноски в
производството.
В жалбата по изложени доводи и съображения се иска отмяна на постановеното
решение поради допуснати съществени процесуални нарушения и поради това, че съдът е
постановил необосновано съдебно решение, поради непълнота на доказателствената
съвкупност по делото.
Въззиваемата възразява срещу изложеното в жалбата, като се твърди, че същата е
бланкетна и неоснователна. Излагат се подробни доводи по съществото на спора като се
твърди, че решението е правилно, тъй като имотът не е съсобствен и следователно не следва
да бъде допускана делба на същия. Посочва се, че решението е правилно и съобразено с
всички доказателства по делото.
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
1
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
Пред настоящата инстанция не са спорни установените от писмените доказателства
факти, че с нот. акт №*** том ***. дело №1769/1957г. родителите на Д.Й. Д. и И. Й. Д. - Й.
Д. Н., починал на *** и Б.И.Н., починала на *** по договор за покупко-продажба са
придобили собствеността на имот представляващ: УПИ № *** в квартал *** по действащия
кадастрален и регулационен план на гр. ***, Община ***, с площ 750 кв. м., съгласно
приложена скица и 598 кв. м., съгласно НА, заедно с находящата се в него двуетажна
жилищна сграда със застроена площ от 90 кв.м.
С нот. акт за собственост върху недвижими имоти, придобити на основание
давностно владение и наследяване №***, том *** дело №42 от 13.04.2020г., И. Й. Д. е била
призната за изключителен собственик на процесния имот.
С декларация от 20.02.2020г. на наследодателя на ищците Д.Й. Д., с нотариална
заверка на подписите, същият декларира, че не оспорва това, че единствено сестра му И. Й.
Д. - ЕГН **********, повече от десет години ползва и владее недвижим имот,
представляващ урегулиран поземлен имот /УПИ/ *** кв.*** по плана на гр.***, община ***
с площ от 750/седемстотин и петдесет/кв.м. при съседи: от изток -улица, от север -УПИ ***,
от запад- *** и от юг - УПИ ***, заедно с простроената в имота жилищна сграда, с
предназначение жилищна сграда - еднофамилна, състояща се от сутерен с ЗП около около
68/шестдесет и осем/кв.м , състоящ се от стая, баня с тоалетна и складово помещение и един
етаж със ЗП около 68/шестдесет и осем/кв.м., състоящ се от три стаи, кухня с всекидневна и
коридор, както и че няма никакви претенции за гореописания имот, не оспорва
собствеността и владението на сестра му и е съгласен тя да се сдобие с документ за
собственост за целия имот.
Спорен по делото е въпросът, въведен и като предмет на въззивното обжалване за
придобиване по давностно владение от ответника на процесния имот.
В тази връзка в първоинстанционното производство са разпитвани свидетелите П. и
С.. Св. П. - първа братовчедка на страните, установява, че след като починали родителите на
И. и Д., И. се грижела за къщата, като Д. нямал никакво желание да се връща в гр. *** и е
казвал на св. П. много пъти, че няма никакви претенции към тази къща. И. и преди да
починат родителите й се грижела за къщата, след това непрекъснато правила подобрения със
собствени средства. От Д. знаела, че той не е участвал с никакви средства по ремонтите на
имота. Сестра му И. знаела, че Д. не иска да се връща в гр. ***. Свидетелят С. - съсед на
страните установява, че след като починали родителите й, И. и дъщеря й идвали, поставили
СОТ, сменили керемидите, и за други неща се грижили – почиствали двора. След
земетресението паднали комини и те двете идвали - И. и дъщеря й И. И. идвала и със
съпруга си и когато детето на И. - И. била бебе и живеели там, имали оранжерия с цветя и
продавали цветя. След смъртта на родителите й не е виждала брата на И. да идва в къщата.
Настоящата инстанция кредитира показанията на тези свидетели, същите са взаимно
непротиворечиви и изхождат от лица, които са част от фамилията или са съседи на страните
и като такива са с преки и непосредствени впечатления за целия период и отношенията на
наследниците във връзка с имота и кореспондират и на останалите доказателства по делото.
Показанията на тези свидетели, че ответницата е подържала, правила е подобрения и
ремонти в имота съответстват с приетите в първоинстанционното производство договори за
застраховане на процесния имот за периода от 2013г. до 2022г. включително, от които може
да се съди, че ответницата е демонстрирала, че се счита собственик на процесния имот.
Освен от св. показания, съгласие между ответницата и наследодателя на ищците Д. Д.
2
относно процесния имот се установява и от приетата по делото декларация от 20.02.2020г.
на наследодателя на ищците Д. Д., с нотариална заверка на подписите. Оспорването от
ищците на автентичността и съдържанието на декларацията, не е доказано от ангажирани от
ищците по надлежния ред доказателства, въпреки дадената им в първоинстанционното
производство възможност /в т.ч. на ищците са допуснати исканите от тях свидетели, но
поради проц. пасивност от ищците допуснатите им свидетели не са доведени за разпит в
последното с.з. пред РС, която пасивност на страната не обосновава хипотезата на чл. 266,
ал. 3 ГПК/. Следва да се посочи, че обсъжданата декларация е частен свидетелстващ
документ, изходящ от наследодателя на ищците, поради което твърдението на ищците, че
признатият от издателя факт всъщност не се е осъществил, представлява оспорване на
съдържанието на декларацията съгласно чл.164, ал. 1, т. 6 ГПК, за което е налице забрана по
чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК – да се установява или опровергава съдържанието на изходящ от
страната частен документ, със свидетелски показания. И при положение, че липсва изрично
съгласие на противната страна за събирането им съгласно изискването на чл. 164, ал. 2 ГПК.
Не е налице и хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК, доколкото по делото не са представени
каквито и да е доказателства, които да обосновават извод за привидност на декларацията, с
оглед преодоляване забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. От медицинската документация на
наследодателя на ищците по делото не се може да се направи категоричен и еднозначен
извод, че описаните и констатирани заболявания са довели до промяна на психичното му
състояние и при което категорично да сочат, че процесната декларация не е напълно осъзнат
и доброволен акт, или че документът е съставен от лице, което не е било способно да
действа разумно. Декларацията по чл. 14 ЗМДТ № 3593 от 28.08.2012 г. от ответницата И.
Й. Д., с която същата е декларирала процесния имот като е посочила, че притежава 1/2 ид.ч.
от собствеността и 1/2 ид.ч. се притежава от Д. Д., при посочено придобивно основание –
наследство; документ за собственост – удостоверение за наследници, не може на
самостоятелно основание да доведе до опровергаване на възражанието на ответницата за
придобиване на имота по давност. Това е така, защото към 2012г. ответницата не е имала
правна възможност да декларира имота само като неин доколкото по чл. 14 ЗМДТ се
декларират вещни права, а владението е елемент от придобивния способ придобивна
давност и като такова е фактическо положение, а не вещно право. Като цяло липсват
конкретни и обосновани оплаквания в жалбата в насока на гореизложеното, поради което с
оглед правомощията по чл. 269, изр. последно ГПК въззивният съд не дължи служебна
проверка на различни от сочените основания за неправилност на обжалваното решение.
Видно от съдържането на декларация от 20.02.2020г. на наследодателя на ищците Д.
Д., тълкувано и преценено с останалите гласни и писмени доказателства, същата декларация
съдържа изявление за зачитане и признаване от Д. Д. владението на имота от сестра му И.
Д.. Макар правното значение на тази декларация да не съставлява акт на отказ от право на
собственост, тя има значението на изявление за зачитане на владението на И. Д. върху
спорния имот и съответно признание на неизгоден факт по делото и е доказателство за
постигнатото съгласие между сънаследниците поне 10 години преди декларацията през
20.02.2020 г., когато ответницата е получила съгласието на сънаследника Д. Д. да
осъществява самостоятелна фактическа власт върху имота. Следователно направеното от Д.
Д. изявление в декларацията през 20.02.2020 г. могат да се тълкуват като признаване на
владение на наследствената ид. ч. от процесния имот на наследника Д. Д. и изтекла
придобивна давност, съответно право на наследника И. Д. да получи наследствената ид. ч.
от процесния имот на наследника Д. Д. с цел привеждане на правното положение на имота в
съответствие с действителното фактическото състояние.
Индиция за такова съгласие/признание е и обстоятелството, че след смъртта на
родителите му, не е установено след този момент Д. Д. да е посещавал имота, да е
упражняван по какъвто и да било начин правомощията си на съсобственик /да го обработва,
подобрява, отдава под наем, охранява и т.н./ - за такава липса на собственическо /и
3
владелческо/ отношение са единодушни и двамата свидетели, или да е предявявал
претенции във връзка с имота към ответницата. Ако съгласие/признание за отстъпване на
имота не е имало, тогава нелогично е Д. Д. за толкова много години въобще да не прояви
интерес. Очевидно, след 2010 г. поведението на сънаследника Д. Д. е било мотивирано от
съзнанието, че упражняваното от ответницата владение е в съответствие с това
съгласие/признание. Следователно, ако сънаследникът Д.Й. Д. е имал намерение и воля да се
ползва от общия имот, би узнал за намерението и действията на ответницата, които са
демонстрирани освен на сънаследника и пред трети лица.
От обсъдените доказателства, посочени по-горе, се установява моментът на
постигнатото съгласие между сънаследниците поне 10 години преди декларацията през
20.02.2020 г., когато ответницата е получила съгласието на сънаследника Д. Д. да
осъществява самостоятелна фактическа власт върху имота. От момента на постигнатото
съгласие между сънаследниците, осъществяваното от ответницата държане на идеалните
части на наследника Д. Д. се превръща във владение върху целия имот въз основа на
неформална уговорка с другия наследник Д. Д., противопоставимо както на предалия
владението лице, така и на неговите наследници. Затова не е необходимо ответницата да
демонстрира по друг начин на Д. Д., че владее неговите части с намерение за своене и да
отблъсква неговото владение, тъй като с декларираното устно и/или писмено съгласие това
владение доброволно й е предадено. Поради това владението е било установено не чрез
насилие или тайно, а по взаимно съгласие, със знанието и съгласието на другия
съсобственик, поради което е било спокойно и постоянно, тъй като не е имало случаен
характер, а е възникнало и е било упражнявано по обща договорка между двамата
сънаследници, ответницата се е титулувала като собственик, и това е продължило във
времето по начин, че всяко лице е можело лесно да разбере, че именно ответницата владее
имота. Приложима е нормата на чл. 69, вр. чл. 83 от ЗС, с която е установена законова
презумпция, че който владее в различни времена се предполага, че владее и в промеждутъка.
Тази презумпция е оборима, но тя не е оборена от ищците.
Поради изложеното ответницата е установила своя фактическа власт върху
процесния имот от 2010 г. и е упражнявала владение, което е било известно на другия
сънаследник Д.Й. Д., не е смущавано от никого в продължение на повече от десет години,
поради което към датата на издаване на Нот. акт за собственост върху недвижими имоти,
придобити на основание давностно владение и наследяване №***, том *** дело №42 от
13.04.2020г. в полза на ответницата е била изтекла изискуемата се по чл. 79, ал. 1 ЗС
давност. От горното следва, че към 2020г. ответницата не само е била призната от
сънаследника Д. Д., но и е станала едноличен собственик на процесния имот поради изтекъл
в нейна полза 10 годишен давностен срок, което обстоятелство се установява и от
разпитаните по делото свидетели. Доколкото наследодателят на ищците е починал през
следващата година, към момента на смъртта си той вече не е притежавал идеални части от
процесния имот, които да бъдат наследени от неговите наследници, ищци по делото. В
резултат на това процесният имот е изключителна собственост на ответницата, придобит на
основание наследяване за нейната идеална част и давностно владение, продължило през
повече от десетгодишен период от време, за частите на другия наследник Д. Д.. Моментът
на снабдяването с нотариалния акт има значението на позоваване по см. на чл. 120 ЗЗД във
вр. с чл. 84 ЗС, но позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното
основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните
последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок – т. 2 от ТР
№ 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, т. е. няма пречка да се признае
владелецът за собственик по давност към миналия момент - този на осъществяване на
фактическия състав на чл. 79 ЗС. Както се посочи фактическият състав на придобивната
давност е бил вече осъществен и с позоваването /снабдяване с констативен нотариален акт/,
последиците настъпват преди предявяването на настоящата искова молба за делба от ищците
4
на 17.02.2022г.
С оглед на всичко изложено, тъй като ответницата е доказала възражението си за
придобивна давност, изтекла в нейна полза следва, че процесният имот не е съсобствен
между ищците - наследниците на Д. Д., и ответницата И. Д. и съответно искът с пр. осн.
чл.34 ЗС е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Като последица от доказаното
възражение за придобиване от ответницата на собствеността върху целия имот, не е налице
основанието по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответницата
констативен нотариален акт за процесния имот.
С решението си РС е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези
на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта за разноските,
правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78 ГПК.
Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателите не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемата претендира и доказва разноски по въззивното производство от 1500
лв.– заплатено адв. възнаграждение (съгласно представения договор за правна защита, в
който е отбелязано, че уговореното адв. възнаграждение от 1500 лв. е платено изцяло в
брой, и списък по чл. 80 ГПК). Предвид, че делото е за делба, уговореното и заплатеното от
въззиваемата адв. възнаграждение от 1500, при минимален размер от 1500, съгл. чл. 7, ал. 4
от Наредба № 1/2004 г., е равно на минималния размер, поради което съгласно ТР № 6/2012
от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът не е свободен да намали възнаграждението под
предвидения в същата наредба минимален размер, поради което преценката по чл. 78, ал. 5
ГПК е изключена. А и предвид фактическата и правна сложност на делото, същото не се
явява прекомерно и не следва да бъде намалявано, съотв. възражението на жалбоподателите
по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Доказаните от въззиваемата разноски от 1500лв., с
оглед неоснователността на жалбата се дължат на въззиваемата изцяло на осн . чл. 78, ал. 3
ГПК.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1106/27.10.2022 г. по гр. д. № 00592/2022 г. по описа
на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА Г. Д. Д. ЕГН ********** от ***, и Б. Г. К. ЕГН ********** от ***, да
заплатят на И. Й. Д. ЕГН ********** от ***, сумата от 1500 лв. - разноски в производството
пред ОС - Перник.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, при условията
на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в 1-месечен срок от връчването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6