№ 86543
гр. С.., 17.06.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Частно
гражданско дело № 20241110132312 по описа за 2024 година
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
„Прп.к.б” .. против К. Н. Б..
След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по същество е
частично неоснователно, по следните съображения:
Заявителят претендира издаване на заповед за изпълнение за посочените в
заявлението суми, произтичащи от договор за потребителски кредит.
На основание сключения договор претендира заплащане на незаплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 590,32 лева
(петстотин и деветдесет лева и 32 стотинки), представляваща неплатено възнаграждение за
закупена и използвана услуга фаст , 1 086,09лева (хиляда осемдесет и шест лева и 09
стотинки), представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга флекси ,
500,00лева (петстотин лева), представляваща неплатени такси по тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по
договора за кредит за период от 19.08.2022 г.
В заявлението е посочено, че с подписване на договора страните са постигнали
съгласие за предоставяне на пакет от допълнителни услуги срещу насрещното задължение
на длъжника да заплати възнаграждение, което става изискуемо с подписване на договора.
Съдът намира, че посочените суми не следва да бъдат присъждани, доколкото се
основават на постигнати между страните уговорки, които са нищожни.
Следва да се посочи, че ролята, възложена на националния съд от правото на
Европейския съюз, в областта на защита на потребителите, не се ограничава само до правото
да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също
включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите
за това правни и фактически обстоятелства. В този смисъл е практиката на СЕС,
формирана по преюдициални запитвания по прилагането на Директива 93/13/ЕИО - така
Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM Zrt.срещу Erzsébet Sustikné Győrfi, C-243/08.
Тези изводи са още веднъж потвърдени с Решение от 18.02.2016 г. по дело Finanmadrid EFC
SA срещу Jesús Vicente Albán Zambrano, María Josefa García Zapata, Jorge Luis Albán
Zambrano, Miriam Elisabeth Caicedo Merin - C-49/14 на СЕС, с което категорично се
посочва, че ефективна защита на произтичащите от тази директива права може да бъде
1
гарантирана само при условие че системата на националното процесуално право позволява
в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за
плащане да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния
характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор. В Решение от 21.02.2013 г.
по дело Banif Plus Bank Zrt рещу Csaba Csipai, Viktória Csipai - C‑472/11, от друга страна се
приема, че е необходимо националният съд, който е констатирал служебно неравноправния
характер на дадена клауза, да може да изведе всички последици от тази констатация, без да
чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска
отмяна на посочената клауза. В случая в националното законодателство такава възможност
е предвидена с разпоредбата на чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК, съгласно която съдът следва да даде
указание на заявителя, че може да предяви осъдителен иск, като при условията на
състезателно начало страните могат да обсъдят поставените въпроси от съда, свързани с
евентуалната неравноправност на клаузи в договора с участието и на длъжника.
Така изложеното на още по-голямо основание следва да се приеме за договорните
клаузи, които са нищожни, поради противоречието им със закона или с добрите нрави, за
което разпоредбата на чл. 411, ал. 1, т. 2 ГПК задължава съдът да следи служебно в
производството по издаване на заповед за изпълнение. Нещо повече в този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, в мотивите, на което изрично е застъпено
становището, че за нищожността на неустойката съдът следи служебно.
Нещо повече с изменението на процесуалния закон с ДВ, бр. 100 от 2019 г., в сила от
24.12.2019 г. и приемане на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК се установява служебно
задължение на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, като ако такава се установи или е налице обоснована вероятност за това, съдът
следва отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съдът намира, че клаузите от договора, установяващи, че длъжникът дължи и такса
за допълнителни услуги, са нищожни и не пораждат права и задължения за страните.
Доколкото договорът за заем е сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. Така установените клаузи са
нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, тъй като по този начин се увеличава
размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. На
следващо място, тези такси противоречат и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.... Последицата от това
противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. Таванът на годишния процент на разходите,
който е предвиден с императивна разпоредба на закона, би бил превишен, ако в договора
има уговорена възнаградителна лихва и други такси. В случая при установен размер на
отпусната главница от 3000 лв., е предвидена задължение за заплащане на възнаграждение
за допълнителни услуги почти равен на размера на сумата, предоставена за временно и
възмездно ползване от кредитополучателя. По този начин са установени допълнителни
разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на уговорената възнаградителна лихва.
Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с
погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено
скрито – допълнително възнаграждение на кредитодателя, което не е посочено при
определяне на годишния процент на разходите.
Клаузата, предвиждаща заплащане на такса за допълнителни услуги е установена и в
противоречие на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
2
на кредита. Разходите за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и
възможността за отлагане и погасяване на погасителни вноски, т.е. такива свързани с
усвояване на заемната сума и изпълнение на поетото договорно задължение, представляват
разходи свързани с усвояване и управление на кредита. Нещо повече – възползването от
услугите, посочени в т. 15.2 и 15. 3 от Общите условия, не е обусловено единствено от
заплащане на уговореното възнаграждение, а и от възникването на подробно установени
предпоставки за приложение на всяка една допълнителна услуга.
На следващо място, в заявлението за издаване на заповед за изпълнение е посочено,
че във връзка със забавеното изпълнение на задълженията на длъжника по договора за
потребителски кредит и погасителния план към него, кредиторът направил допълнителни
разходи за извънсъдебното събиране на вземането, определени в Тарифа за таксите на
„Прп.к.б” ../
Съдът намира, че клаузата, установяваща, че длъжникът дължи и разноски за
извънсъдебно събиране на задължението, е нищожна и не поражда права и задължения за
страните. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда
и по специално императивното правило, установено в разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2
ЗПК. Цитираната норма в ал. 1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на
чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че с
твърденията за въведени с договора клаузи за начисляване на разходи и такси за
извънсъдебно събиране, по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от
ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост de facto е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума,
която се дължи автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея
кредиторът да дължи никакви конкретни действия или резултат. С оглед изложеното съдът
приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като преследват забранена от
закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Тези клаузи са установени и в
противоречие на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Разходите за извънсъдебно събиране на вземането, т.е. такива свързани с
изпълнение на поетото договорно задължение, представляват разходи по управление на
договора. Поради това те не пораждат права и задължения за страните, респективно в частта,
с която са претендирани произтичащите от тях вземания за сумата от 20 лв., представляваща
такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, заявлението по чл. 410 от ГПК
следва да се отхвърли.
Поради така изложените тези клаузи не пораждат права и задължения за страните,
респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания заявлението
по чл. 410 от ГПК следва да се отхвърли.
Следва на основание чл. 415, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 3 ГПК да се укаже на заявителя, че
може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за които е отхвърлено заявлението.
Срокът, установен в посочената разпоредба е едномесечен от връчване на разпореждането,
но доколкото настоящото разпореждане подлежи на обжалване с частна жалба, следва да се
укаже на заявителя, че може да предяви иск за вземането в едномесечен срок, който започва
да тече от датата на влизане в сила на настоящото разпореждане.
Така мотивиран, съдът
3
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Прп.к.б” ..,
ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С.., бул. „Б...“ № бл. ..., вх. В, против К. Н.
Б., в частите, с които се иска да бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от сумата от
590,32 лева (петстотин и деветдесет лева и 32 стотинки), представляваща неплатено
възнаграждение за закупена и използвана услуга фаст , 1 086,09 лева (хиляда осемдесет и
шест лева и 09 стотинки), представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга
флекси, 500,00 лева (петстотин лева), представляваща неплатени такси по тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане
на вноска по договора за кредит за период от 19.08.2022 г., както и за разноски за ДТ за
сумата над сумата от 90,53 лева.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок
от съобщаването му на заявителя пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4