Решение по дело №6140/2018 на Районен съд - Стара Загора

Р Е Ш Е Н И Е

 

№.........                           16.12.2019 г.         Гр. Стара Загора

 

В  ИМЕТО   НА    НАРОДА

 

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА                                 ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ състав

На 26 ноември                                                                    2018 г.

В публично заседание в следния състав:

 

                                                         Председател: ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА                                                       

 

Секретар: Диана Стоянова

Прокурор: 

като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА

гр. дело № 6140 по описа за 2018 година.

 

Производството е по реда на чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 422, ал.1  от ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.

 Ищецът Р.С.С. твърди в исковата си молба, че на 15.02.2018 г. в качеството на заемодател сключил договор за заем, според който предоставил на ответника сума в размер на 11 000 (единадесет хиляди) лева. Предоставянето на заема било удостоверено от страните в чл. 1 от Договора.

Според чл. 3 /1/ от Договора, заемателят Ч. се задължил да връща предоставената в заем сума на равни месечни вноски с конкретно уговорени падежи за всяка от тях, а именно: До 01.04.2018 г. - 500.00 лв.; До 01.07.2018 г. - 500.00 лв.; До 01.10.2018 г. - 500.00 лв.; До 01.01.2019 г. - 500.00 лв.; До 01.04.2019 г. -  500.00 лв.; До 01.07.2019 г. - 500.00 лв.; До 01.10.2019 г. - 500.00 лв.; До 01.01.2020 г. - 500.00 лв.; До 01.04.2020 г. -500.00 лв.; До 01.07.2020 г. -500.00 лв.; До 01.10.2020 г. - 500.00 лв.; До 01.01.2021 г.  -500.00 лв.; До 01.04.2021 г. - 500.00 лв.; До 01.07.2021 г. -500.00 лв.; До 01.10.2021 г.  - 500.00 лв.; До 01.01.2022 г. - 500.00 лв.; До 01.04.2022 г. - 500.00 лв.; До 01.07.2022 г. - 500.00 лв.; До 01.10.2022 г. - 500.00 лв.; До 01.01.2023 г. - 500.00 лв.; До 01.04.2023 г. - 500.00 лв. и До 01.07.2023 г. - 500.00 лв.;

На уговорените падежи, заемателят-ответник не изплатил нито една от дължимите вноски, поради което, в съответствие с чл. 5 от Договора, целият дълг ставал автоматично предсрочно изискуем.

Сочи, че по изложените причини, поискал от Районен съд Стара Загора издаване на Заповед за изпълнение, основана на чл. 410 от ГПК.

Така, със Заповед за изпълнение на парично задължение № 2624/14.09.2018 г., постановена по ч.гр.д. № 4603 по описа на съда за 2018 г., районен съд Стара Загора разпоредил ответникът Ч. да му заплати сума в размер на 11 000.00 (единадесет хиляди) лева, ведно със законната лихва върху главния дълг, считано от 13.09.2018 г. до окончателното плащане.

Сочи, че с Разпореждане от 02.11.2018 г., Районен съд Стара Загора констатирал, че заповедта била връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си.

Моли съда да постановите решение, с което да признаете за установено, че ответникът Н.К.Ч., с ЕГН **********,***, дължи на Р.С.С., с ЕГН **********,*** сума в размер на 11 000.00 (единадесет хиляди) лева, представляващи предсрочно изискуем дълг по Договор за заем, сключен между страните на 15.02.2018 г., в едно със законната лихва върху главния дълг, считано от 13.09.2018 г. до окончателното плащане.

Претендира направените разноски в настоящия процес, както и разноски в заповедното производство.

 

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Н.К.Ч., чрез назначения особен представител адв. Г.М., в който заявява, че предявеният иск е допустим, но го оспорва по основание и размер. 

Сочи, че ищецът е подал Заявление по чл. 410 ГПК пред РС-Стара Загора на 13.09.2018 г., като поискал да му бъде издадена Заповед за изпълнение по ЧГД № 4603/2018 г. на РС-Стара Загора. Заповедта була връчена на ответника на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК.

Ищецът твърдял с исковата си молба, че на 15.02.2018 г. като заемодател бил сключил договор за заем, според който е представил на ответника сумата в размер на 11 000 лв., като предоставянето на заема било отразено в чл. 1 на договора.

Оспорва обстоятелството, че между страните бил сключен представеният Договор за заем от 15.02.2018 г., като на основание чл. 193 от ГПК оспорва истинността на представения с исковата молба Договор за заем в частта на положените от ответника в графа ЗАЕМАТЕЛ, подпис, име и фамилия.

Счита, че с исковата молба не е представено доказателство, че ответника бил получил сумите, посочени в договора, така както изисква чл. 240 ЗЗД.

Твърди, че с исковата молба е представен като писмено доказателство само Договор за заем от 15.02.2018 г. Ищецът не представил писмено доказателство, че превел посочената парична сума чрез превод или с платежна сметка на ответника, както и какво е било основанието на превода, така както изисквал чл. 3, т. 1 на Закона за ограничаване разплащанията в брой.

В случай, че ищецът представил документ доказващ, че ответника получил заемната сума, заявява, че оспорва, че за ответника била настъпила така наречената „автоматична предсрочна изискуемост'' на дълга, посочена в чл. 5 от договора. В исковата молба ищецът претендирал, че заемателят -ответник не бил изплатил нито една от дължимите вноски, поради което в съответствие с чл. 5 от Договора целият дълг ставал предсрочно изискуем.

Сочи, че посочената клауза била обвързана с чл. 4 в Договора, в който не била посочена при каква забава на плащанията, следвало да се приеме че „... ЗАЕМАТЕЛЯТ дължи на ЗАЕМОДАТЕЛЯТ обезщетение в размер на законната лихва върху дължимите суми...", като не била посочена датата на падежа, от който следвало да се счита забавата на плащането.

ЗАЕМОДАТЕЛЯТ в договора не бил посочил в чл. 5 коя е „ датата на падежа", от която следвало да се приеме, че настъпва „автоматичната предсрочна изискуемост", както и при колко забавени плащания настъпва тя.

Сочи, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в PC Стара Загора - 13.09.2018 г. е настъпил срока за плащане само на първите две от вноски по договора, за общата сума от 1000 лв. Ищецът не сочил в Исковата молба твърдения за неплатежоспособност на ответника, която налагала изпълнението на задължението да бъде искано преди срока, така както указва чл. 71 ЗЗД. Тъй като на осн. чл. 70, ал.1 от ЗЗД „ Срокът се смята уговорен в полза на длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от естеството на задължението/", като към момента на подаване на Заявлението падеж за останалите вноски не бил настъпил и същите не били станали изискуеми.

На основание чл. 415 ГПК, счита, че предявения срещу ответника иск е неоснователен и недоказан, като моли съда да го ОТХВЪРЛИ ведно с всички законови последици от това.

 

От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в съвкупност, съдът намира за установено следното:

Видно от приложеното към настоящото дело ч.гр.д.  № 4603/2018 г. по описа на РС Стара Загора е налице издадена заповед за изпълнение № 2624 от 14.09.2018 г. по чл. 410 от ГПК, с която Н.К.Ч. е осъден да заплати на ищеца по настоящото дело сумата 11000 лева за неизплатено задължение по договор за заем от 15.02.2018 г., ведно със законната лихва от 13.09.2018 г. до изплащане на вземането.

Безспорно е по делото, че между страните е сключен договор  за заем на 15.02.2018 г. за сумата от 11 000 лв. със срок на кредита до 01.07.2023 г., размер на вноските 500 лв. и общо задължение 11000 лв.

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договор за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да  върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Действително,  валидността на договора за заем за потребление не е обусловена от спазването на някаква форма. Простото съгласие, придружено с предаване, е достатъчно за действителността на договора. В случая, по делото е представен Договор за заем в оригинал от 15.02.2018 г., който е оспорен от ответника и в съдебно заседание е открито производство по оспорване автентичността на документа.

Назначената съдебно-почеркова експертиза, по която вещото лице заявява, че подписът положен в реквизит „Заемател” на представеният Договор за заем от 15.02.2018 г. е изпълнен от Н.К.Ч..

От изложеното съдът, намира че по безспорен начин се установява наличието на задължение за ответника да върне заетата сума в размер на 11000 лв. по договор за заем от 15.02.2018 г.

Съдът приема, че между страните е възникнало заемно правоотношение, като доказване на изпълнението на поетото задължение за връщане на сумата е в тежест на ответника, но от събраните по делото доказателства този факт не се доказа.

Предвид гореизложените съображения съдът счита, че по делото  се установи по безспорен начин, че ищецът е предоставил в заем на ответника сумата от 11000 лв. и последният се е задължил да му върне сумата в посочения в договора срок.

По предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.

Съобразно правилата на доказателствената тежест в гражданския процес, за уважаването на предявения иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, в тежест на ищцовата страна е да проведе пълно и главно доказване относно наличието на договорното правоотношение с ответната страна и предоставянето на заемната сума.

При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема, че между Р.Т. и В.Г. не е възникнало валидно правоотношение със съдържание договор за заем, законодателно уреден в чл. 240 и сл. от ЗЗД.

 

Настоящият съдебен състав счита, че предсрочната изискуемост на вземанията по този договор е настъпила, тъй като      .

За да има договор за заем, освен постигнато съгласие между страните следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора, като предаването на заетата сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем и основава претенциите си на този договор. Признанието представлява обяснение на страна по делото, което представлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти, като може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора.

………………………………….

 

По иска с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.

Съобразно правилата на доказателствената тежест в гражданския процес, за уважаването на предявения иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно наличието на договорното правоотношение с ответната страна и предоставянето на заемната сума.

При твърдения за липса на валидно възникнало задължение ответникът носи доказателствената тежест относно обстоятелствата, изключващи изразено от него съгласие за получаване на сумата от 35 000 лева.

Договорът за заем е реален договор, който е сключен с предаването на сумата от заемодателя на заемателя. В конкретния случай наличието на договорното правоотношение се основава на предоставена на 13.01.2006 г. в полза на ответника сума от ищеца.

Възражението на ответника, че не е получил сумата и че подписът под разписката от 13.01.2006 г. не е положен от него остана недоказано. Оспорването на разписката, имаща характер на частен документ, досежно нейната формална доказателствена сила по чл. 180 от ГПК в частта, в която от С.Р.С. е положен подпис не се доказа от страната, която носи доказателствената тежест. С протоколно определение от 06.02.2015 г. на ответника е указано, че негова е тежестта да докаже неавтентичността. След представен от ищеца оригинал на разписката е допусната съдебно-графологическа експертиза, но ответникът не се е възползвал от възможността да докаже твърдяната от него неавтентичност. Поради това следва да се приложат последиците от пропуска да се извърши процесуалното действие по проверка на автентичността на оспорения документ, като същият се приеме за истински и следователно съдържащ подпис на ответника под направеното от него изявление – заемане на сумата от 35 000 лева.

По тези съображения съдът намира, че в конкретния случай наличието на договорното правоотношение е безспорно установено от представената по делото разписка от 13.01.2006 г.

Валидното възникване на заемно правоотношение не е обусловено от наименованието на документа, който го материализира, а от съвпадане на две насрещни волеизявления на страните, съдържащи съществените елементи на договора за заем: даване на определена парична сума и поемане на задължение за нейното връщане. Разписката от 13.01.2006 г., по отношение на която е открито производство по оспорване на нейната автентичност в частта, в която е положен подпис от ответника, но е неуспешно проведено от ответника, чиято е доказателствената тежест, удостоверява заемно правоотношение между страните по делото. Липсата на уговорки относно други, несъществени условия на договора – срок, лихви, неустойки, не се отразява на действителността на съглашението. Напротив, в разписката изрично е отбелязано, че сумата от 35 000 лева се дава от В.С.М. на С.Р.С. като заем. В този смисъл разписката материализира и предаването на сумата, което е задължително условие за завършване на фактическия състав на сключването на договора за заем.

…………………………………………………………………….

 

 

От друга страна, на 12.01.2011 г. е депозирана искова молба, по която е образувано настоящото производство. Получаването на препис от нея съставлява покана до ответника да върне сумата. В случая исковата молба би имала характер на покана, получаването на препис от която определя падежа на задължението, ако този препис беше получен преди нотариалната покана. Исковата молба е получена от С.С. на 21.11.2011 г., което е след датата на получаването на нотариалната покана. Едномесечният срок за връщане на сумата от 35 000 лева е изтекъл на 30.04.2011 г.

Ответникът носи доказателствената тежест относно погасяване на задължението – чрез плащане, прихващане, влагане на сумата или по друг начин.

В настоящото производство ответникът не доказа правопогасяващи възражения за недължимост на сумата и не представя доказателства за връщането на заетата сума от 35 000 лева.

По тези съображения искът по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, като ответникът бъде осъден да върне заетата от него сума в размер на 35 000 лева, ведно със законната лихва от 01.05.2011 г. да окончателното изплащане.

…………………………….

 

 

правоотношение, тъй като разписката не е подписана от ищеца като заемодател.

Договорът за заем се счита сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума, а не от момента на писмения договор /писмената форма не е форма за действителност/ или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Предвид реалния характер на договора разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума.

В настоящата хипотеза съставената разписка от 18.05.2007 г. съставлява доказателство за сключване на договор и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Издадената разписка съставлява доказателство за сключването на договор за заем, а не е такава по смисъла на чл. 77, ал.1 ЗЗД за изпълнение на задължението.

По силата на разпоредбата на  чл. 240, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, заемателят е длъжен да върне на заемодателя получената сума, предмет на заемния договор след изтичане на уговорения срок. Същият е 36 месеца от получаването на първия транш или от 28.11.2008 г. Според чл. 20, б.А, б."с" от договора, заемодателят има право да обяви за предсрочно изискуемо задължението за плащане на заемателя ако същия не е внесъл която и да е вноска по погасителния план. По делото липсват доказателства, ответникът да е плащал своето задължение по договора.

 

с уведомяването на К. с изпращане ИМ  дължимостта на вноските по кредита, ищцовата страна е изпълнила своето задължения и се е възползвала от правото да иска предсрочно погасяване на заема, съобразно чл. 20 б."с" от договора. С изтичане на дадения седмичен срок за доброволно връщане на заема, ответникът е изпаднал в забава. Поради това и следва да бъде осъден за сумата от 30 000 лв.

 

 

 

 

Ето защо, съдът намира, че предявеният иск е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен изцяло в предявения му размер: сумата от 11000 лв., ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на исковата молба в съда – 13.09.2018 г. до окончателното връщане на същата, за което има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №2624/14.09.2018 г. по ч.гр.д. № 4603/2018 г. по описа на РС-Стара Загора

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на ответника следва да бъдат присъдени и направените от ищеца разноски в настоящото и заповедно производство в размер на 2550 лв., представляващи ДТ, възнаграждение за особен представител, възнаграждение за вещо лице и възнаграждение за един адвокат, съгласно представеният списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Водим от горните мотиви, съдът

         

Р  Е  Ш  И:

 

            ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.К.Ч., с ЕГН **********,***, /със съдебен адрес:  адв. Г.М., назначена за особен представител - гр. Стара Загора, ул. „Пазарска” № 13, ет. 3, оф. 11/, че дължи на Р.С.С., с ЕГН **********,***, /със съдебен адрес: адв. С.Ш. ***/, сума в размер на 11 000.00 (единадесет хиляди) лева, представляващи предсрочно изискуем дълг по Договор за заем, сключен между страните на 15.02.2018 г., в едно със законната лихва върху главния дълг, считано от момента на подаване на заявлението - 13.09.2018 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 2424 от 14.09.2018 г. по ч.гр.д.  № 4603/2018 г. по описа на РС Стара Загора.      

 

ОСЪЖДА Н.К.Ч., с ЕГН **********,***, /със съдебен адрес:  адв. Г.М., назначена за особен представител - гр. Стара Загора, ул. „Пазарска” № 13, ет. 3, оф. 11/,  да заплати на Р.С.С., с ЕГН **********,***, /със съдебен адрес: адв. С.Ш. ***/, направените от последния разноски по делото в размер на 2330 лв., както и направените разноски по заповедното производство в размер на 220 лв.

 

            Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Стара Загора в двуседмичен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено.

  

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Прието е по делото, че договорът е сключен в писмена форма - върху лист от бележник, като клаузите му са изписани от заемополучателя, а и номерът на банковата му сметка и подписа са положени на гърба на документа лично от ответника. Прието е, че предвид реалния характер на договора за заем, в тежест на ищеца е да установи по пътя пълното и главно доказване предаването исковата сумата на ответника, естеството на сумата - предоставянето й в заем, като с оглед цената на иска и предвид забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК същото може да бъде установено единствено с писмени доказателства. Прието е, че представените по делото копия от два боря вносни бележки - от 17.03.2009 г. и от 27.04.2009, обективиращи внасянето на суми от жалбоподателя по сметка на ответника по жалба и по иска, не съдържат всички изискуеми реквизити- не носят печата на банката, поради което и не могат да установят завършването на фактическия състав на внасянето, чрез реалното предаване на сумата в касата на банката, респективно отнасянето й по сметката на ответника.

При така приетите за установени факти по делото и без да е обсъдено признанието на ответника, че е получил сумите, съдът е счел предявеният иск за неоснователен, тъй като в процеса не е установен фактът на внасяне на сума в размер на 30 000 лева от ищеца по банкова сметка ***. Прието е, че валидното наличие на всички съществени елементи на договора за заем за послужване, реален по своя характер не е доказано от ищеца, поради което предявения иск следва да бъде отхвърлен. Като обусловена от главната като неоснователен е отхвърлен и иска за заплащане на мораторна лихва върху главницата в размер на 3 187,90 лева, дължима за периода 26.09.2011 г. - 10.10.2012 г.

Касационно обжалване е допуснато по въпроса за за това кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника по иск с правно основание чл. 240 ГПК и каква е доказателствената стойност на признанието на ответника.

Настоящият състав намира, че въззивният съд е дал отговори на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, в противоречие с практиката на ВКС, изразена и в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., III г. о. на ВКС, представено от жалбоподателя. В практиката са приема, че за да има договор за заем, освен постигнато съгласие между страните следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора, като предаването на заетата сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем и основава претенциите си на този договор. Приема се, че признанието представлява обяснение на страна по делото, което представлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти, като може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. Посочва се, че ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения:

Въззивният съд неправилно е приел, че представените по делото копия от два боря вносни бележки - от 17.03.2009 г. и от 27.04.2009, обективиращи внасянето на суми от жалбоподателя по сметка на ответника по жалба и по иска, не могат да установят завършването на фактическия състав на внасянето, чрез реалното предаване на сумата в касата на банката, респективно отнасянето й по сметката на ответника, при направено от ответника съдебно признание, че е получил сумите. Постановеното решение е неправилно и следва да се отмени, като настоящата инстанция постанови решение по съществото на спора.

По същество искът с правно основание чл. 240 ЗЗД за сумата 30000 лева е основателен и следва да бъде уважен. През април на 2009 г. страните са сключили писмено договор за заем, според който заемодателят предава на заемателя сумата от 30 000 лева, която да му преведе по банкова сметка ***а година. При така обективираното съдържание на договора, задължението на заемодателя се явява изпълнено видно от представените по делото копия от два боря вносни бележки - от 17.03.2009 г. и от 27.04.2009 г. и признанието на ответника в отговора на исковата молба на неизгодния за него факт че сумата е получена. Няма твърдение, нито доказателства заетите парични средства да са върнати, поради което искът следва да бъде уважен изцяло със законните последици. В тежест на жалбоподателя е било да докаже, че сумите са получени на друго правно основание, различно от твърдяното в исковата молба, но такова доказване не е налице.

Ответникът е в забава, считано от получаване на нотариална покана на 26.09.2011 г., но искът по чл. 86 ЗЗД не е доказан по размер, поради което следва да се отхвърли.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът следва да заплати на жалбоподателя сумата 5 722,25 лева разноски за всички инстанции.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение от 14.07.2014 г. по гр. д. № 1469/2014 г. на АС София, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Е. Ж. да заплати на А. Р. сумата 30 000 лева, предоставена от ищеца на ответника по силата на договор за заем, ведно със законната лихва считано от 10.10.2012 г., до окончателното й изплащане, както и сумата 5 722,25 лева разноски по делото.

ОТХВЪРЛЯ предявения от А.

 

 

 

Ищцовото дружество [фирма] е предявило срещу Б. Б. С. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата 234 000 евро. Ищецът е поддържал, че е сключил няколко договора за заем с ответника, на което лице в качеството му на заемател са били предадени 234 000 евро със задължение да ги върне както и, че за сключените договори за заем и предаването на паричните суми на ответника страните подписали разходни касови ордери за валута и разписки за договорите суми, които разписки удостоверяват получаване на паричните суми от ответника; че търси връщане на получените от ответника суми по сключени договори за паричен заем с твърдението, че последните не били върнати.

За да обоснове извод за неоснователност на иска и да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел: че заемът за потребление е договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума; че същият е реален договор и се счита сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем пари, а едва когато въз основа на това съгласие заетите пари бъдат предадени на заемателя; че представените по делото двадесет и два броя разписки установяват само предаване на суми в общ размер на 234 000 евро на ответника от дружеството - ищец, но не и поетото задължение на получателя да върне предадените му суми на ищеца. Приел е също, че ищецът с представените доказателства не е доказал твърдението си, че е предал на ответника 234 000 евро по силата на сключен между тях договор за заем; че не е ангажирал доказателства, че получените от ответника пари имат характер на "заета сума" или сума, която подлежи на връщане след получаването й. Въведеното от ищеца искане за допускане на свидетели относно обстоятелствата, при които средствата са предоставени на ответника, е оставил без уважение с оглед недопустимостта на свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5000 лева. Приел е също, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че между представлявано от ответника дружество [фирма] от една страна и ищцовото дружество, по време на издаване на всичките представени с исковата молба двадесет и два броя разписки е съществувало правоотношение по договор за наем на недвижим имот. Съобразно това е обосновал извод, че наличието на това възмездно правоотношение установява несъстоятелността на развития във въззивната жалба довод, че за ищеца е възникнало вземане за връщане на получените от ответника суми само на основание доказване на реалното предаване на същите на насрещната страна.

С процесуалните си действия по хода на производството и с решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че в процесния случай е приложимо ограничението на нормата на чл. 164, ал. 1, т. З ГПК и гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигнатата между страните договореност, при наличието на документ за предаване на сумите на ответника са недопустими.

С посочените в определението по чл. 288 от ГПК по делото съдебни актове от обхвата на задължителната

………………………………….