№ 445
гр. Варна , 03.02.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в закрито заседание на трети
февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Красимир Т. Василев
Членове:Невин Р. Шакирова
Ивелина Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Невин Р. Шакирова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100500240 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 вр. чл. 78, ал. 7 от ГПК.
Образувано е по повод частна жалба на Теменуга Николова Янева срещу
Определение № 9275 от 22.07.2020г. по гр.д. № 13086/2018г. по описа на ВРС, IX-ти състав,
с което на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК частната жалбоподателка е осъдена да заплати в
полза на Националното бюро за правна помощ, с адрес: гр. София, ул. „Развигор“ № 1
сумата от 450 лв., представляваща изплатено на адвокат съгласно Решение № ВН-2214-
12878/28.06.2019г. на Председателя на НБПП възнаграждение за оказана на ответника
правна помощ по делото.
В частната жалба са наведени оплаквания за незаконосъобразност на определението с
доводи, че по приключило дело през 2016г. по нейно искане й е била предоставена правна
помощ на основание чл. 94 от ГПК, която по искане на НБПП е осъдена да заплати.
Съгласно чл. 78, ал. 7, изр. 2 от ГПК не дължи разноски на НБПП, осигурило безплатна
адвокатска помощ, при наличие на изискванията за предоставянето й – като страна по
гражданско дело, неразполагаща със средства за заплащане на адвокат, но желае да има
такъв и интересите на правосъдието изискват това. На основание чл. 2 от ЗПП и чл. 94 от
ГПК тази правна помощ е безплатна, което означава, че лицата, на които е предоставена
поначало не дължат възстановяване на държавата на изразходваните от нея средства.
Принципното положение, върху което почива уредбата на правната помощ по ЗПП е, че
такава се предоставя на физически лица, поема се от държавата, като по този начин се
гарантира конституционно признатото им право на защита в процеса. Произнасянето на ВРС
в обжалваното определение противоречи на съдебната практика, цитирана конкретно. В
конкретния случай и двете хипотези на чл. 78, ал. 7 от ГПК са неприложими, доколкото
предявеният от нея иск е отхвърлен, а втората хипотезаурежда отношенията между двете
страни в производството, а не и разноските в полза на трето лице. Отправила искане с оглед
1
изложеното за отмяна на обжалваното определение.
В отговор на жалбата, НБПП оспорило доводите в нея противопоставяйки други, с
които обосновало дължимост на определеното на адвоката възнаграждение съгласно
представен отчет, от страната по делото в полза на бюрото. Отправено е искане частната
жалба да се остави без уважение като неоснователна.
При служебна проверка, съдът констатира, че частната жалба е подадена в продължен
срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу обжалваем акт – определение, което попада в
хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, от страна с правен интерес от обжалване и
удовлетворява изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:
Производството пред ВРС е образувано по повод предявен от Николай Стелиянов
Николов срещу Теменуга Николова Янева положителен установителен иск с правно
основание чл. 23, ал. 1 от СК.
С Определение № 3182 от 07.12.2017г. по ч.гр.д. № 2468/2017г. по описа на ВОС на
основание чл. 94 от ГПК вр. чл. 23, ал. 3 вр. чл. 21, т. 3 от ЗПрП на ответницата Теменуга
Янева е предоставена правна помощ под формата на осъществяване на процесуално
представителство по делото, развиващо се пред ВРС. За осъществяване на правната помощ с
писмо от 02.01.2018г. е определена адв. Наталя Хвърчилкова, вписан в НРППОПП под №
5745. С разпореждане на съда от 03.01.2018г. определеният адвокат е назначен като особен
представител на ответницата.
С влязло в сила на 13.07.2020г. решение, предявеният срещу Теменуга Янева иск с
правно основание чл. 23, ал. 1 от СК е уважен.
На 04.10.2018г. по делото е постъпило писмо от НБПП, придружено с Решение №
ВН-2148-14968/16.07.2018г. на председателя на бюрото, с което на основание представен
отчет и чл. 25, ал. 1 вр. ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, на адв. Наталия
Хвърчилкова е определено за изплащане възнаграждение в размер на 450 лв. На 09.09.2019г.
по делото е постъпило писмо, обективиращо искане на НБПП на основание чл. 81 вр. чл. 78,
ал. 7 от ГПК вр. чл. 27а от ЗПрП за присъждане на разноски за възнаграждение на адвоката,
предоставил правната помощ в определения размер.
С обжалваното определение, ВРС приел, че са налице предпоставки за присъждане на
разноски на НБПП и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК възложил същите в тежест на
ответницата, получила правната помощ.
ВОС, за да се произнесе съобрази следното:
Съгласно чл. 23, ал. 2 вр. чл. 21, т. 3 от ЗПрП, правната помощ, във вида на
процесуално представителство, обхваща и случаите когато страната по едно висящо
2
гражданско дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, но желае да има такъв и
интересите на правосъдието изискват това. В чл. 23, ал. 3 от ЗПрП съдът е посочен като
органа, който в хипотезата на ал. 2 предоставя правната помощ, както и критерият,
комплексен по естеството си, който той съобразява. В сравнение с чл. 22 от ЗПрП, чл. 23 от
ЗПрП не посочва изрично, че правната помощ във вида процесуално представителство е
безплатна, но тази нейна характеристика се извлича от чл. 2 от ЗПрП, където е посочено, че
тя се финансира от държавата, както и от чл. 94 от ГПК, който я посочва изрично като
безплатна. Безплатна означава, че лицата, на които е предоставена, не дължат по начало
възстановяване на средствата, чрез които тя им се осигурява, на държавата. Именно това е
принципното положение, върху което почива уредбата на правната помощ в ЗПрП -
правната помощ се предоставя на физически лица, съгласно чл. 5 от ЗПрП и се поема от
държавата, като по този начин се гарантира конституционно признатото им право на защита
в процеса. От този принцип, чл. 27а от ЗПрП предвижда изключение, като постановява, че
възстановяването на средствата на държавата, в лицето на НБПП, от лицата, на които
правната помощ е предоставена, е възможно в предвидените със закон случаи.
Уредените в чл. 78, ал. 7, изр. 1 и 2 от ГПК две хипотези не са такива случаи. Това се
налага от граматическото и систематическо тълкуване на разпоредбата. В първия случай ако
иска на лицето, на което е предоставена правна помощ е уважен, съответно то има право на
разноски, за НБПП възниква вземане срещу изгубилата спора страна за разноските за
адвокатско възнаграждение на служебния защитник. Тогава, при наличие на искане от
НБПП, подкрепено с доказателства, че възнаграждението на служебния защитник е
действително изплатено от бюрото, съдът следва да присъди на същото сумата, осъждайки
изгубилата спора страна за нея. В тази хипотеза по изключение, в ГПК е признато директно
вземане на НБПП, без бюрото да е страна в процеса, срещу изгубилата спора страна, която
не е страната, на която е предоставена правна помощ. Това негово вземане не го прави
страна нито в процеса, нито по материалноправната по своето естество безвиновна
отговорност за разноски. Именно отговорността за разноски урежда чл. 78 от ГПК, която е
отговорност на страните в процеса, не и на трети лица, и която е поставена в зависимост
основно от материалноправния изход на делото между тях. Ето защо хипотезата на чл. 78,
ал. 7, изр. 2 от ГПК следва да се тълкува не във връзка с изр. 1, който урежда и въвежда
вземането на НБПП като изключение, а в общия контекст на чл. 78 от ГПК, касаещ
разпределяне на отговорността за разноски между страните по делото съобразно изхода по
него. Съгласно чл. 78, ал. 7, изр. 2 от ГПК в случаите на осъдително решение лицето,
получило правна помощ, дължи разноски по делото съобразно принципа, установен в чл. 78,
ал. 1 и ал. 3 от ГПК – изхода на спора. Този текст акцентира единствено върху това, че в
случай на уважен осъдителен иск срещу лицето, получило правна помощ, последното дължи
разноски на насрещната страна по делото /а не, че дължи на НБПП средствата, които
бюрото е разходвало за възнаграждение за адвокат/. Следователно чл. 78, ал. 7, изр. 2 от ГПК
не е от изключенията, предвидени в чл. 27а от ГПК, за разлика от чл. 97, ал. 2 от ГПК –
случаят на лишаване от правна помощ и чл. 96, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 27 от ЗПрП –
3
хипотезата на прекратяването й поради промяна в обстоятелствата, въз основа на които тя е
предоставена /в този смисъл Определение № 238 от 27.10.2016г. по гр.д. № 5920/2015г. на
ВКС, I ГО; Определение № 131 от 24.06.2016г. по ч.гр.д. № 2020/2016г. на ВКС, II ГО,
Определение № 99 от 14.04.2016г. по ч.гр.д. № 730/2016г. на ВКС I ГО и др./.
Аргумент в подкрепа на изложеното може да се извлече и от чл. 24 от ЗПрП, който
урежда случаите, в които правна помощ не се предоставя, въпреки че може да са налице
предпоставките, очертани в чл. 22 и чл. 23 от ЗПрП. Една от хипотезите е, когато
претенцията на страната е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Само в
този случай законът обвърза правната помощ с възможния изход по делото, но на етап
предоставянето й. По никакъв начин ЗПрП не обвързва с изхода на делото възстановяването
на средствата от лицето, на което тя вече е предоставена, нито разпоредбата на чл. 78, ал. 7
от ГПК.
Следователно в случая не е налице нито една от горните хипотези, даващи основание
за възлагане в тежест на ответницата – частна жалбоподателка, да възстанови на НБПП
изплатеното от него адвокатско възнаграждение. Само фактът, че предявеният срещу нея иск
е уважен, не е основание за вменяване на подобна тежест върху тази страна, при липса на
предвидена възможност в закона. Извън изложеното, по делото пред ВРС не са представени
и доказателства за реално плащане на определеното по размер възнаграждение на особения
представител, което е отделно и самостоятелно основание, на което искането за
възстановяване на платеното възнаграждение от получилата правната помощ страна се явява
недоказано, съответно неоснователно.
В настоящия случай адвокатското възнаграждение, за плащането на което не е
представено доказателство по делото, следва да остане за сметка на НБПП, което по
аргумент от чл. 94 от ГПК вр. чл. 2 и чл. 22 от ЗПрП осъществява поетото от държавата
задължение за предоставяне на безплатна правна помощ на определени категории лица.
Обстоятелството, че в случая страната, на която е предоставена правна помощ, е
освободена от такси и разноски по делото, е неотносимо към спора. Средствата, които
държавата отделя за осигуряването на правна помощ, не са разноски по смисъла на чл. 78 от
ГПК.
Обжалваното определение е неправилно, като постановено в нарушение на чл. 78, ал.
7 от ГПК, поради което следва да се отмени, а искането на НБПП – оставено без уважение
като неоснователно.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 9275 от 22.07.2020г. по гр.д. № 13086/2018г. по описа на
4
ВРС, IX-ти състав, с което на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК частната жалбоподателка е
осъдена да заплати в полза на Националното бюро за правна помощ, с адрес: гр. София, ул.
„Развигор“ № 1 сумата от 450 лв., представляваща изплатено на адвокат съгласно Решение
№ ВН-2214-12878/28.06.2019г. на Председателя на НБПП възнаграждение за оказана на
ответника правна помощ по делото И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Национално бюро за правна помощ за
присъждане на разноските под формата на изплатено от него адвокатско възнаграждение за
предоставена на ответницата по гр.д. № 13086/2018г. по описа на ВРС, IX-ти състав правна
помощ.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едноседмичен срок, който за страните и Националното бюро за правна помощ започва да
тече от получаване на съобщението за постановяването му, при условията на чл. 274, ал. 3
вр. чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5