Р
Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Лом, 20.01.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ломският районен
съд, в публичното съдебно заседание на тринадесети февруари, две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА МИРОНОВА
при
секретаря Румяна Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Миронова гр.д.
№ 271 описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Обективно
съединени искове с правно основание чл. 422 ал.1 във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК.
Предявени са
обективно съединени искове от П.К.Б.ЕООД,
ЕИК *********, *****, представлявано от пълномощника К.А., срещу
Е.З.Г., ЕГН **********,***, за заплащане
на дължими суми по договор.
ИЩЕЦЪТ посочва, че ответникът е
сключил Договор за потребителски кредит П.К.С.№
**********/15.08.2016 год., по силата на който, при действието на ОУ на
дружеството е получил кредит в размер на 500 лв., които се е задължил да върне
съгласно погасителен план за срок от 9 месеца /т.е. до 15.05.2017 год./. Заедно
с кредита, ответникът закупил и пакет допълнителни услуги на стойност 465,66
лв.
Ищецът изпълнил
задължението си да предаде договорената сума по кредита на ответника, но
последният не изпълнил задължението си да погасява кредита. На 22.11.2016 год.
Договорът бил автоматично предсрочно прекратен поради неизпълнение.
Уведомително писмо за това било изпратено на ответника на 23.11.2017 год.
По заявление по чл.
410 ГПК от ответника, по ч.гр.д. № 2417/2017 год. на ЛРС била издадена заповед за изпълнение
срещу ответника, но заповедта била връчена при условията на чл. 47 ГПК, поради
което и за ищеца е налице правен интерес от предявяването на иск за
установяване на вземането си.
Иска
се: да бъде признато от съда за установено между страните, съществуването
на вземането в полза наищеца срещу ответника, възникнало на основание
неизпълнение на Договор за потреителски кредит «П.К.С.» № **********/15.08.2016
год., в общ размер на 1055,25 лв., представляващи главница.
Претендират се и направените разноски по заповедното и исковото
производство.
Писмен отговор в
срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил от ответника.
Ответникът, чрез назначеният си по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител, адв. Е. К., МАК, оспорва предявените искове по основание и
размер.
Твърди, че по делото не е установена предсрочната изискуемост на вземането,
доколкото не се установява от доказателствата, представени от ищеца, че
уведомителното писмо за това обстоятелство е достигнало до ответника.
За това моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Предвид
процесуалното поведение на ответника, съдът е
приел с доклада си, че между страните е спорно настъпването на
предсрочна изискуемост и достигането до ответника на уведомлението за това.
Оспорва се и размерът на претенцията.
В съдебно заседание ищецът не изпраща процесуален представител, като в
писмена молба поддържа исковете така, както са предявени и счита, че следва да
бъдат уважени в цялост, тъй като възраженията, въведени с отговора на ответника
са неоснователни. Претендира разноски, като представя списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът, редовно и своевременно призован не се
явява. Представлява се от адв. Е.К., МАК, назначен при условията на чл. 47, ал.
6 ГПК, който поддържа становището, изразено в писмения отговор.
Съдът, като анализира и прецени доказателствата по
делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
От фактическа страна:
По ч.гр.д.№ 2417/2017 г. по описа на Ломският районен съд е издадена на
осн. чл.410 ГПК Заповед № 1884 от 18.09.2017 год., за изпълнение на парично
задължение, в полза на заявителя – настоящ ищец, против ответника – Е.З. Г., за
сумата от 1064,88 лв., представляваща: 1055,25 лв. – главница – задължение по
договор за потребителски кредит № **********/16.08.2016 год., както и 9,63 лв.
– лихва върху главницата за периода 17.09.2016 – 22.11.2016 год., ведно със
законната лихва върху главницата от 15.09.2017 год. /датата на подаване на
заявлението/, до изплащане на вземането и разноски в размер на 175,00 лв., направени
по заповедното производство.
За издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
длъжникът е уведомен при условията на чл. 47 ГПК и съдът, с Разпореждане от 08.12.2017
год. е указал на заявителя правото да предяви иск относно вземането си в
едномесечен срок от съобщението.
Съобщението е получено от заявителя, ищец в
настоящото производство на 03.01.2018 г.
Искът на Заявителя, основан на чл. 415 ал.1 вр.
чл. 422 ГПК е подаден в указания срок /в първия работен ден, следващ датата, на
която изтича срокът/.
В с.з. страните са се съгласили с изготвеният от
съда предварителен доклад по делото и правната квалификация и същият е обявен
за окончателен.
От доказателствата по делото се установява, че по
искане за отпускане на потребителски кредит № ********** от 15.08.2016 год., ответникът
е заявил кредит в размер на 500 лв., с период на погасяване 24 месеца и падежна
дата – 16-то число на месеца. На същата дата е сключен между страните Договор
за потребителски кредит П.К.С.№ **********, по силата на който на ответника е
отпуснат кредит в размер на 500 лв., с период на погасяване 9 месеца и падежна
дата – 16-то число на месеца. Договорени са ГПР 49,87 % и Годишен лихвен
процент 41,17%.
Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е 589,59 лв., без да е уточнено дали
сумата включва главница и такси или главница и лихви. Включен е избран и
закупен пакет от допълнителни услуги на
стойност 465,66 лв., като така общо дължимата сума на задължението по
кредита е 1055,25 лв.
Съгласно отделно подписаното Споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги, те се изразяват в:
1. Приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит,
2. Възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски,
3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски,
4. Възможност за смяна на датата
на падеж и
5. Улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Останалите условия на договора
за кредит и на споразумението за
ползване на допълнителни услуги са регламентирани в общите условия на ищеца.
Общият размер на месечната
вноска съгласно приложеният към договора погасителен план е договорен на 117,25
лв., от които – 65,51 лв. – вноска по кредита и 51,74 лв. – вноска по
закупеният пакет допълнителни услуги. Последната
падежна дата съгласно погасителния план е 16.05.2017 год.
Сумата по кредита – 500 лв. е
преведена на ответника на посочена от него банкова сметка ***.08.2016 год.
От приложеното извлечение по сметка,
представено от ищеца, ответникът не е заплатил нито една погасителна вноска.
С писмо, представено от ищеца и
датирано 23.11.2016 год., договорът е бил едностранно прекратен, а задължението
– обявено за предсрочно изискуемо.
По делото няма данни това писмо
изобщо да е било изпращано на ответника, но към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, по което е образувано ч.гр.д. № 2417/2017 год. на
ЛРС /15.09.2017 год./, срокът по договора вече е бил изтекъл.
По принцип с иска по чл. 422 ГПК се цели
установяване на съществуването на вземане, реализирано по реда на заповедното
производство в случай на подадено възражение от страна на длъжника или при уведомяването
му по реда на чл. 47 ГПК /настоящият казус попада във втората хипотеза/. В това
производство по същество се установява и дали вземането съществува и дали е
изискуемо.
В тежест на ищеца е доказване на факта на съществуване на
валидно облигационно отношение между него и ответника, произтичащо от договор
за заем, изпълнение на поетите от него задължения по договора, основното от
които е за предаване на заемната сума, факта на осъществяване на всички
предпоставки по договора, въз основа на които е възникнало правото му да обяви
кредита за предсрочно изискуем, надлежното уведомяване на длъжника за
последното и размера на претендираното вземане, а в тежест на ответника е и да установи факта на
изпълнение на претендираните задължения, респ. основанието, поради което счита,
че не дължи претендираната сума.
По
делото следва да се приеме, че ищецът е финансова институции по смисъла на чл. 3
ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства
/както е в конкретния случай/, което определя дружеството като кредитор по
смисъла на чл. 9 ал. 4 ЗПК.
За
това и съгласно разясненията дадени в т.18 на ТР № 4/2013г.на ОСГТК на ВКС, изискването
за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем важи и за него.
В
случая обаче, към датата на подаване на заявлението всички вноски са били падежирали, следователно изискуеми. Поради
това, съдът счита за неоснователно възражението на особения представител на
ответника – адв. Е. К. за неизискуемост на претенцията за главница поради
ненадлежно уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост.
Установено е по делото, че между
страните е възникнало правоотношение по
договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл. 9 ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.10 ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл. 11 ал. 2 ЗПК общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора.
По делото е доказано, че сумата по кредита
- 500 лв. е преведена на ответника на
16.08.2016 год. от ищеца – т.е, кредиторът е изпълнил. Доказано е също, че
срокът за погасяване на задължението е изтекъл, поради което и то е изискуемо.
По отношение останалите елементи на
претендираното вземане извън главницата по кредита – допълнителен пакет услуги,
следва да се приеме, че като сключен при наличие на неравноправни клаузи, той е
нищожен в тези части, респективно не поражда валидни правоотношения между страните,
при следните съображения:
Отпуснатият на ответника като физическо
лице заем представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла
на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и същият има
качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на този закон, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Като потребител ответникът разполага със
защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които
съдът следи служебно, /по този въпрос е налице категорично установена съдебна
практика, която задължава съда да следи служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнася, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка
дали клаузите на договора са нищожни.
Съгласно практиката на Съда на ЕС по
приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в
българското законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика.
В Закона за защита на потребителите и
по-конкретно в чл. 143 от същия е дадено определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор с потребител, а именно - всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба.
Според чл. 146 ал. 1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в
алинея 2-ра от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потреби-телят не
е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия.
Такова разрешение е дадено и в Директива
93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се счита за
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно
потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че
някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално
договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата
част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт.
В случая е видно, а и не се спори от ищеца,
че процесният договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т.е.
при предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи.
Доколкото самият договор е бланков, съдът
намира, че същият не е бил предмет на предварително договаряне между страните, от
което следва извод, че ответникът не е имал възможност да влияе върху
съдържанието му.
В случая е бил подписан стандартизиран
бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от кредитора.
Видно още от договора, е, че кредиторът
се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване.
Правната уредба на
потребителските кредити е разрешена в Закона за потребителския кредит /ЗПК/,
който е в сила 12.05.2010 г., а разпоредбата за размера на възнаградителната
лихва е в сила от 23.07.2014 г. - чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно този текст, Годишният
процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Съобразно чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Именно
тази разпоредба следва да бъде приложена към настоящия договор, тъй като същия
е сключен след приемането на изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Измененията са в
сила от 23.07.2014 г., а договорът е сключен на 15.08.2016 г.
При съобразяване дали клаузите
на договора по отношение на лихвата са нищожни, съдът изследва кой е
материалния закон действал по време на сключването. Както по-горе беше
посочено, ГПР не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва. По
договора ГПР е в размер на 49,87%, т.е. той е под законоустановения размер. В
годишният процент на разходите е включен и размера на договорената
възнаградителна лихва, който е 41,17 % и е част от размера на ГПР по договора.
Не може самостоятелно да се разглежда лихвата извън годишния процент на
разходите, защото законодателят е поставил горна граница на разходите по
потребителския кредит и в тази граница те следва да се съобразяват. В случая, в
тази си част договора е сключен съобразно правилата на ЗПК.
Неясно защо обаче цялата сума, посочена в
Раздел VІ като дължима сума по кредита – 589,59
лв. се претендира в настоящото производство като главница.
В Раздел VI от договора е уговорено и
заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в общ
размер на 465,66 лева – сума, близка
по размер на сумата по кредита.
Възнаграждението, което се е задължил да
заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги се явява
прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. На първо място,
предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора за
потребителски кредит каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, а наред с това не е формирана цена за всяка от услугите по отделно.
Следва да се има предвид, че в чл.10а, ал. 4 ЗПК е предвидено, че „видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит."
В настоящия случай в договора за
потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се
събират съответните такси.
В сключеното между страните Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги /стр.23/, са изброени вида на
услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия договор,
нито в споразумението е предвидена клауза, която да приобщава последното към
процесния договор за потребителски кредит, то не би могло да се приеме, че е
изпълнено изискването на горепосочената правна норма – за посочване на всяко
конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски кредит.
В противоречие с императивното правило на
чл. 10а, ал. 4 ЗПК, в процесния договор за различните видове допълнителни
услуги е определено общо възнаграждение за плащане.
Същевременно заплащането на това възнаграждение от
потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за
предоставянето" на изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните договор. Следва да се има предвид, че принципът на добросъвестност
и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за
реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. Отделно,
включените в „пакета“ услуги по същество представляват действия, обслужващи
усвояването и управлението на кредита, а не допълнителни услуги по смисъла на
чл.10, ал.1 ЗПК, като посочената тяхна цена е съизмерима с размера на кредита.
Тези клаузи са нищожни, като
заобикалящи закона, като въвеждат допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по
кредита. Клаузата е противоречи на добрите нрави и следователно нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
По изложените съображения, настоящият
състав намира, че е налице неравноправна клауза в договора за потребителски
кредит, с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на
кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в общ размер на
465,66 лева.
Предвид установената нищожност на клаузите
на договора за кредит настоящият състав намира, че претендираните вземания за
договорно възнаграждение по пакет от
допълнителни услуги са неоснователни поради нищожността на клаузите, свързани с
неравноправния им характер при сключване на договора.
Ето защо и доколкото в настоящото
производство лихви не се претендират, искът следва да се уважи до размерът на
реално получената от ответника сума – главница по кредита – 500 лв., а над този
размер – до претендираните като главница 1055,25 лв. – да се отхвърли като
неоснователен.
При
този изход на спора страните си дължат разноски съобразно уважената/отхвърлена
част от исковете.
Съгласно
задължителната практика на съдилищата, т. 12 от ТР№ 4/2013 год. от 18.06.2014
год., ОСГТК, ВКС, съдът, разглеждащ исковото производство следва да се
произнесе и по разноските, сторени в заповедното, с осъдителен диспозитив.
Направените от ищеца
разноски за тази инстанция, видно от представения списък по чл. 80 ГПК и
доказателствата по делото са в общ размер на 853,87 лв.
47,38% от
предявените искове са уважени, съответно – 52,62% - отхвърлени.
Ответникът ще
следва да заплати на ищеца 403,71 лв. – разноски съобразно уважената част от
исковете.
Мотивиран от
горното, Съдът
Р
Е Ш И :
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1, т.1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал.1 от ЗЗП и чл.
21, ал. 1 и чл. 22 от ЗПК, Раздел VІ, в частта „По избран пакет допълнителни
услуги“, Договор за потребителски кредит П.К.С.№ **********/15.08.2016
год., със страни - П.К.Б.ЕООД, ЕИК *********, *****
и Е.З.Г., ЕГН **********,***.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че
съществува вземането на П.К.Б.ЕООД, ЕИК *********, ***** срещу Е.З.Г., ЕГН **********,***, за
заплащане на сумата
от 500 лв. /петстотин лева/,представляваща главница по Договор за
потребителски кредит П.К.С.№ **********/15.08.2016 год., ведно със законната лихва върху главницата от
15.09.2017 год. до окончателно погасяване на вземането, за
което вземане е била издадена Заповед
№ 1884 от 18.09.2017 год., за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д.№
2417/2017 г на ЛРС.
като ОТХВЪРЛЯ
ИСКОВЕТЕ над
уваженият размер от 500 лв., до претендираните 1055,25 лв. – главница, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Е.З.Г., ЕГН **********,*** да заплати на
П.К.Б.ЕООД, ЕИК *********, ***** сумата
от 403,71 лв., представляваща разноски пред първата инстанция по настоящото
производство и по ч.гр.д.№ 2417/2017 г на ЛРС съобразно уважената част от
исковете.
Решението
подлежи на обжалване пред Монтански окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщението.
Районен
съдия: