№ 1215
гр. София, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20211100510832 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение от 16.05.2021 г., постановено по гр. дело № 36423/2020 г. по
описа на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният от ищцата Д. П.
положителен установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК за приемане
за установено по отношение на ответника Г. М., че ищцата е станала
собственик на недвижим имот: апартамент № 149, находящ се в жилищна
сграда в гр. София, р-н „Връбница“, кв. „Модерно предградие“, ул. *******,
със застроена площ 84,65 кв.м. , при съседи: апартамент № 148, апартамент
147 и апартамент № 151, заедно с мазе с площ от 4,51 кв. м. и заедно с 5,601%
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху
терена, на основание изтекла в полза на ищцата придобивна давност в
периода от 01.10.2006 г. до датата на подаване на исковата молба - 07.08.2020
г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищцата Д. П., с която
същото се обжалва като неправилно поради противоречие с материалния
закон и като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. В
жалбата се поддържа, че по делото не е доказано наличието на договор за
наем или заем за послужване между ищцата и собственика на имота. Излага
се довод, че дори да е имало предложение за сключване на договор от страна
на собственика на имота, ищцата била отказала да ползва имота въз основа на
договор и е заявила намерение за своене на вещта, а пребиваването й в
процесния имот до приключване на ремонта имало характер на търпими
1
действия. Въззивницата релевира оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила, изразяващи се в неправилно разпределяне на
доказателствената тежест между страните, както и че първоинстанционният
съд неправилно е оставил без уважение доказателствените искания на
страната, в това число съдът в нарушение на чл. 176 ГПК не е задължил
ответника да се яви лично в съда и да даде отговор на поставените въпроси.
Предвид изложеното се иска въззивният съд да отмени обжалваното решение
и да постанови друго, с което да уважи предявения от ищцата положителен
установителен иск за собственост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия Г. М., с който се поддържа, че обжалваното първоинстанционно
решение е правилно, обосновано и законосъобразно поради което следва да
бъде оставено в сила. Въззиваемият излага становище, че правилно е било
установено от първоинстанционния съд, че ищцата е имала качеството на
държател, а не владелец на процесния имот. Твърди, че намерението си за
своене ищцата е заявила едва след смъртта на М. И.а, когато е била поканена
от страна на ответника да подпишат договор за наем при същата наемна цена
от 300 лв. Излага довод, че дори да се приеме наличие на обективния елемент,
не било установено наличието на субективния елемент на владението.
Поддържа, че не са налице твърдените от въззивницата процесуални
нарушения, като счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че
представените писмени доказателства за извършен ремонт са преклудирани, а
искането по чл. 176 ГПК за изслушване на ответника е било преклудирано и
необосновано. Предвид изложеното моли въззивния съд да отхвърли
исковите претенции на ищцата като неоснователни и недоказани. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с положителен установителен иск по реда
на чл. 124 ГПК, по силата на който да се признае за установено по отношение
на ответника Г. И. М., че ищцата Д. К. С. е придобила недвижим имот:
апартамент № 149, находящ се в жилищна сграда в гр. София, р-н
„Връбница“, кв. „Модерно предградие“, ул. *******, със застроена площ
84,65 кв.м. , при съседи: апартамент № 148, апартамент 147 и апартамент №
151, заедно с мазе с площ от 4,51 кв. м. и заедно с 5,601% идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, на основание
изтекла в полза на ищцата десетгодишна придобивна давност през периода от
01.10.2006 г. до 07.08.2020 г.
В исковата молба се твърди, че ищцата се е запознала с М. Г. И.а през
м. юли 2006 г., когато същата е била собственик на процесния недвижим
имот. В резултат на развилите се между тях приятелски отношения, ищцата е
споделила на М. Г. И.а за проблеми с жилището, което е ползвала под наем, а
М. И.а я е поканила да живее в процесния апартамент, който е бил празен и
2
имал нужда от основен ремонт. Ищцата твърди, че се е съгласила да направи
основен ремонт на апартамента за собствена сметка, но предвид големите
разходи, които ремонтът е изисквал, предложила да стане собственик. Според
ищцата след ремонта са били подменени входната врата и бравата на
апартамента, като ключ на М. И.а не е бил предоставен. Ищцата поддържа, че
от този момент до смъртта на М. Г. И.а /06.07.2020 г./ към нея не са били
предявявани никакви претенции и през този период е упражнявала постоянно,
непрекъснато, несъмнено спокойно и явно владение върху имота в
продължение на повече от десет години, въз основа на което е станала
собственик на процесния имот. Твърди, че на 04.08.2020 г. е получила
телефонно обаждане, с което й било съобщено, че Г. М. - баща и единствен
наследник по закон на М. И.а, е собственик на процесния имот и че дължи
наемна цена за ползването на имота. Предвид изложеното ищцата счита, че за
нея е налице правен интерес от предявяване на положителен установителен
иск по чл. 124 ГПК, по силата на който да бъде призната за собственик на
процесния имот.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника Г. И. М., с който се оспорва същата като неоснователна и
недоказана. Ответникът твърди, че ищцата или членове на нейното семейство
никога не са упражнявали владение върху процесния имот. Твърди, че
ответницата е пребивавала в апартамента в качеството й на наемател и е била
само държател. Заявява, че между ищцата и М. Г. И.а е бил сключен договор
за наем, по силата на който ищцата е поела задължение да заплаща месечна
наемна цена в размер на 300 лв. за ползването на имота. Поддържа, че по
делото не са представени никакви доказателства, обективиращи намерението
за своене на имота. Посочва, че към 26.01.2010 г. М. Г. И.а се е подписала
като собственик в Книгата на етажните собственици на сградата, където се
намира процесния имот. Ответникът оспорва твърдението на ищцата за
извършен основен ремонт в процесния имот, като счита, че не са представени
никакви доказателства в подкрепа на това твърдение. Заявява, че е отправил
нотариална покана за връщане на държането върху имота, след като ищцата е
отказала да плати претендираната от него наемна цена. Ответникът също така
твърди, че в качеството си на собственик е подал искане до „ЧЕЗ
Разпределение България“ АД за преустановяване на електрозахранването в
процесния имот и от 19.10.2020 г. електромерът в апартамента е бил
демонтиран. Предвид изложените в отговора на исковата молба съображения,
моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.
Видно от схема №15-831626-11.09.2020г., СГКК – гр. София,
процесният имот представлява самостоятелен обект в жилищна сграда –
апартамент №149 с идентификатор 68134.2824.2436.5.7., находящ се в гр.
София, р-н Връбница, ул. „*******, вх. „Ж“.
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените писмени
доказателства – Заповед РД – 41-1600/22.12.1988 г., съставена на основание
чл. 98 от ЗТСУ /отм./ в гр. София, че имотът е бил определен като
обезщетение на М. И.а и Р.Ц. за отчуждаване на имот пл. №1554, кв. 16, ул.
„*******, местност бул. „*****“, за държавни нужди, за строителство на бл. 3
3
и бл. 4. С удостоверение за идентичност от 06.10.2020 г., издадена от
Столична община, е констатирана идентичността на процесния недвижим
имот с имота, индивидуализиран в заповедта. Установява се, че с договор за
делба от 1991 г. е прекратена съсобствеността между Р.Ц. и М. И.а, която е
станала индивидуален собственик. Видно от приложено по делото от ищеца
копие на книгата на етажните собственици на сграда, намираща се в гр.
София, р-н Връбница, ул. „*******, вх. „Ж“, към 26.10.2010 г. управител е
бил свидетелят Т.Т., а на л. 12 в гарафа „временно пребиваващи лица в обекта
за повече от 1 месец“ е отбелязано името на ищцата Д. К. С. – П., както и
имената на членовете на нейното семейство: Х.В.П. и Г. Х. П..
Установява се от удостоверение за наследници от 13.08.2020 г., че
единствен наследник по закон на М. И.а е нейният баща и ответник по
настоящото дело -Г. И. М..
По делото е приложена нотариална покана от 03.11.2020 г., с която
ищцата е поканена от ответника в едномесечен срок да освободи процесното
жилище. Приложен е констативен протокол от 19.10.2020 г., съставен от
„ЧЕЗ Разпределение България“ АД, съгласно който е демонтиран електромера
и е преустановено електрозахранването в процесния имот. Представени са
приходна квитанция от 04.10.2016 г., от чието съдържание се установява, че
годишните данъци и такси, дължими за процесния имот за 2015 и 2016 г. са
били погасени от М. И.а, а видно от приходна квитанция от 14.09.2020 г.
годишните данъци и такси, дължими за 2020 г., са внесени от ответника Г. М..
По делото е изслушан свидетелят С.К., който пред съда споделя, че не е
влизал в процесното жилище, но от разговор, проведен между нея и М. И.а по
време на среща, състояла се през лятото на 2006 г., е чул от съседната маса, че
имотът й се предоставя безвъзмездно, за да не бъде отново разбиван и да има
кой да го пази и че ищцата е направила в него ремонт. Според свидетеля
ищцата не е предоставила ключ от апартамента на М. И.а.
Пред съда е разпитана свидетелката З. Г., която споделя, че е съседка на
ищцата и живее на първия етаж в същия блок. Споделя, че е влизала в
жилището по време на ремонта и след неговото приключване. Свидетелката
посочва, че само ищцата е присъствала на събранието на етажните
собственици и е била касиерка на входа.
Разпитан е и свидетелят Т.Т., който споделя, че е бил домоуправител на
входа и живее в апартамента срещу процесния имот. Споделя пред съда, че
апартаментът не е бил разбиван. Според свидетеля ремонтът в апартамента е
извършен от собственика– М. И.а, която е идвала в апартамента поне веднъж
месечно, а понякога и по-често, присъствала е на общите събрания на
етажните собственици, както и че е имала ключ от жилището и лично той я е
виждал да отключва апартамента. Споделя, че е виждал на общите събрания
да присъства и ищцата Д. П..
От показанията на свидетелката Л.С. се установява, че процесният имот
е бил собственост на М. И.а и след смъртта на баба й тя го е отдала под наем.
Според свидетелката М. И.а е ходила в жилището поне веднъж месечно, за да
взима наема. Споделя, че ищцата й се е обадила по телефона, докато М. И.а е
4
била в болница, притеснена, че не може да се свърже с нея, за да й плати
наема за последните два месеца.
Пред въззивната инстанция на основание чл. 263, ал. 3 ГПК са
допуснати нови писмени доказателства и са изслушани свидетели. Приложен
е договор за възлагане на строително-монтажни /ремонтни/ работи, сключен
на 21.07.2006 г. между ищцата Д. П. и Ч.А. за извършване на СМР в
процесния апартамент срещу възнаграждение от 6 100 лв. Представен е и
приемо-предавателен протокол от 17.09.2006 г., с който са приети
строително-монтажните работи от възложителя без забележки. Приложени са
и два броя разписки от 21.07.2006 г. за заплащане на сумата от 1 000 лв. от
възложителя на изпълнителя и от 19.09.2006 г. за заплащане на сумата от
5 100 лв. Въззиваемият представя разписка от 06.08.2021 г. за погасяване на
задължения за електричество, дължими за периода от 13.09.2020 г. до
12.10.2020 г. на стойност 102 лв. и от 13.10.2020 г. до 17.10.2020 г. на
стойност 22,94 лв.
Въззивният съд е назначил съдебна техническо-документна експертиза
за установяване приблизителния период, през който са положени подписите и
са написани имената в представените от въззивницата писмени документи, по
която вещото лице е дало заключение, че не е възможно по експертен път да
се определи времето, когато са положени подписите и са написани имената в
изследваните документи.
Пред въззивния съд е изслушан свидетелят И.М., който споделя, че е
съсед на ищцата и живее на шестия етаж, в апартамент №153. Споделя, че
преди да се настани ищцата в процесното жилище през 2006 г. апартаментът е
бил няколко пъти разбиван и след настаняването си ищцата е направила
ремонт в жилището. Свидетелят споделя, че е виждал М. И.а да идва в
апартамента в ден, който съвпаднал с рождения ден на детето на ищцата, за
да поиска ключ от апартамента, но ищцата отказала да й предостави такъв.
Разпитана пред въззивния съд свидетелката П.З. споделя, че е
придружавала няколко пъти М. И.а до апартамент в кв. „Модерно
предградие“, за да получи месечния наем за имота, но тъй като изчаквала М.
И.а в колата, не е ставала свидетел на самото плащане.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявен е положителен установителен иск по реда на чл. 124 ГПК, вр.
чл. 79 от Закона за собствеността за признаване за установено по отношение
5
на ответника Г. И. М., че ищцата Д. К. С. е придобила недвижим имот:
апартамент № 149, находящ се в жилищна сграда в гр. София, р-н
„Връбница“, кв. „Модерно предградие“, ул. *******, със застроена площ
84,65 кв.м. , при съседи: апартамент № 148, апартамент 147 и апартамент №
151, заедно с мазе с площ от 4,51 кв. м. и заедно с 5,601% идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, на основание
изтекла десетгодишна придобивна давност през периода от 01.10.2006 г. до
07.08.2020 г.
При защита на собствеността по чл. 124 ал.1 ГПК в тежест на ищеца е
установяване на първо място на правен интерес от търсената защита, по
отношение на посочения ответник, което е условие за допустимост на иска.
Ищецът може да насочи исковата си претенция спрямо всяко физическо или
юридическо лице, но само и доколкото твърди в исковата си молба, че
последният има поведение или прояви, с които притежаваното от него право
на собственост е застрашено или нарушено, както и че именно спрямо лицето
ответник следва да се реализира търсената на субективното материално право
съдебна защита. В случая настоящата съдебна инстанция намира, че за
ищцата е налице обоснован правен интерес от воденето на положителен
установителен иск именно срещу ответника, който е поканил ищцата да му
заплати наем за ползването на процесния имот, като е заявил, че счита себе си
за собственик.
На следващо място, ищцата претендира, че е придобила правото на
собственост въз основа на изтекла в нейна полза десетгодишна придобивна
давност, съгласно чл. 79 от Закона за собствеността /ЗС/. По прилагане
института на придобивната давност е налице константна практика на ВКС,
според която владението се определя като упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. За да е
основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде
постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно, които
предпоставки подлежат на пълно и главно доказване от страна на ищеца.
Когато фактическата власт върху имота е установена като държане за
собственика, този който я упражнява е държател на имота и в този случай
презумпцията по чл.69 ЗС е опровергана и държателят трябва да докаже като
допълнителен елемент от фактическия състав и промяна в намерението за
своене на имота, която да намери външна проява чрез действия, които
несъмнено да отричат правата на досегашния собственик. Преобръщането на
държането във владение трябва да намери израз в конкретни действия,
насочени към собственика, които несъмнено да показват отричане на
неговите права /решения на ВКС - № 291/2010г., по гр.д.№859/2009г., ІІ г.о.,
решение 376/2012г. по гр.д.№260/2012г., І г.о., решение №31/2011г. по гр.д.
№1273/2009г., ІІ г.о./. Ответникът, от своя страна, следва да докаже, че през
процесния период ищцата е имала качеството на държател, както и
основанието, което твърди - сключен договор за наем.
В конкретния случай между страните не е спорно, а и се установява и от
събраните по делото писмени и гласни доказателства, че М. И.а е била
собственик на процесния недвижим имот към 2006 г., когато се е запознала с
6
ищцата и се е съгласила да й го предостави за ползване за жилищни нужди, а
ищцата от своя страна се е съгласила да направи основен ремонт в
апартамента.
На първо място, настоящата съдебна инстанция намира, че по делото не
се установява от събрания доказателствен материал твърдението на
ответника, че между ищцата и М. И.а е бил сключен договор за наем срещу
месечна наемна цена от 300 лв. Страната, която се позовава и черпи права от
конкретно основание – в случая договор за наем, има задължението да го
докаже при условията на пълно и главно доказване. Твърденията на ответника
в този смисъл се подкрепят само от някои от събраните гласни доказателства,
при съвкупна оценка на които съдът стига до заключение, че са
противоречиви и взаимноизключващи се. Това обстоятелство не се подкрепя
и от останалите доказателства по делото поради което се налага извод, че
ответникът не е изпълнил задължението си да докаже при условията на пълно
и главно доказване, че между ищцата и М. И.а е бил сключен договор за наем
с такъв предмет и поради което по правилата на доказателствената тежест,
това обстоятелство следва да се приеме за неосъществило се.
От друга страна, показанията на всички разпитани свидетели, които са в
съответствие и с твърденията в исковата молба, водят до извод, че ищцата е
получила фактическата власт върху процесния недвижим имот от М. И.а на
договорно основание, която като собственик се е съгласила имотът да бъде
ползван от нея, а ищцата от своя страна е поела ангажимент да го ремонтира
и стопанисва през периода на ползването. В този смисъл са показанията на
свидетеля К., който разпитан пред първата инстанция споделя, че е чул
разговор между ищцата и М. И.а, която се е съгласила тя да живее в
апартамента безвъзмездно, защото е важно същият да бъде охраняван. Този
извод се подкрепя и от приложените по делото писмени доказателства и по-
конкретно извлечението от книгата на собствениците към дата 26.01.2010 г., в
която ищцата Д. К. С. – П., Х.В.П. и Г. Х. П. са посочени като временно
пребиваващи лица в обекта за повече от 1 година. От друга страна, не се
оспорва и твърдението на ответника в отговора на исковата молба, че
подписът, който стои срещу „Собственик“ в представеното извлечение от
книгата на етажните собственици, принадлежи именно на покойната М. И.а.
Когато собственикът на недвижим имот предостави ползването му на
трето лице на договорно основание, упражняваната от последното фактическа
власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС и е налице
основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се
трансформира така установената фактическа власт – държане във владение,
упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с
което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика
/interversio possessionis/ и открито да демонстрира своето намерение спрямо
собственика. В този смисъл са решение №291/09.08.2010г., постановено по
гр.д.№859/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №270/20.05.2010г., постановено
по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС. Следователно, след като веднъж
фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време
да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази
7
фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по
давност и само ако държателят промени намерението си и превърне
държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност.
За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в
намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго
изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които
недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик. Прието е, че в
такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност,
е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането
във владение.
Като явна промяна на държането във владение обаче не може да се
квалифицира извършеният от ищцата ремонт в процесното жилище. На първо
място, по отношение на това обстоятелство не следва да се кредитират
показанията на св. Тодоров и св. Сотирова, според които ремонтът е бил
извършен от М. И.а, доколкото това твърдение не е въведено от ответника с
отговора на исковата молба и не е поддържано в хода на процеса, а също така
тези показания не се подкрепят от съвкупния доказателствен материал по
делото. От друга страна, твърденията на ищцата, че е извършила ремонт в
апартамента се подкрепят от свидетелските показания на св. К., св. Г. и св.
М.., както и от представените пред въззивната инстанция писмени
доказателства - договор за възлагане на строително-монтажни /ремонтни/
работи от 21.07.2006 г.; приемо-предавателен протокол от 17.09.2006 г. и два
броя разписки от 21.07.2006 г. и от 19.09.2006 г. Настоящата инстанция по
отношение на този факт приема, че поддържането и ремонтирането на имота
от ищцата представлява израз на задължението й да се грижи за имота като
добър стопанин, съобразно постигнатото съгласие със собственика - М. И.,
включително и ремонтирайки и подобрявайки имота според конкретните
нужди, за които е предоставено ползването. Извършването на такъв ремонт от
страна на ищцата следва да се тълкува като действие по изпълнение на
поетото от нея договорно задължение към собственика М. И.а, а не като
действие, което недвусмислено отрича правата на досегашния собственик.
Промяната в намерението и преобръщането на държането във владение
/interversio possessionis/ не трябва да остане скрита, а трябва да намери
външна изява в предприемане на конкретни действия. Те трябва да бъдат
насочени към съответния собственик, както и да показват несъмнено, че с
тях се отричат правата на собственика върху имота и установяват владение
само за себе си. Не е доказано по категоричен начин по делото това да е
станало с извършения в имота ремонт и от този момент да е установено
владение вместо държане. Обратното има данни, че и след този момент -
например към 2010 г. М. И.а се е считала за собственик, след като е
продължила да плаща данъчните задължения за имота, съгласно приходна
квитанция от 04.10.2016 г. за годишните данъци и такси и е била вписана като
собственик в книгата на етажните собственици.
Неоснователни са и доводите във въззивната жалба, че до момента на
приключване на ремонта пребиваването в апартамента имало характер на
търпими действия. На първо място това твърдение е въведено за първи път с
8
въззивната жалба, което е недопустимо съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК. От друга
страна, следва да се има предвид, че търпимите действия не са фактическа
власт и се различават от държането, а също така и от владението, поради
което не могат да служат като основание за придобиване на владение и на
собственост. /Решение № 236 от 09.12.2015 г. по гр. д. № 3186 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение/.
Не представлява явна промяна на държането във владение и отказът на
ищцата да предостави ключ от апартамента на М. И.а. На първо място, това
твърдение не бе доказано по категоричен начин нито пред първата, нито пред
въззивната инстанция и свидетелските показания за това обстоятелство са
противоречиви и взаимноизключващи се. Твърденията на ищцата в този
смисъл се подкрепят единствено от показанията на св. М., който споделя, че е
чул разговор, в който М. И.а е поискала ключ от апартамента, и св. К., който
посочва, че ищцата не е предоставила ключ на собственицата, тъй като е била
сама с дете и е имала известни опасения. Съдът констатира, че е налице
противоречие между тези показания и показанията на останалите свидетели, в
това число на св. Тодоров, който споделя, че М. И.а е имала ключ и е
посещавала апартамента, както и че ищцата и собственицата са имали спор
дали собственикът да има ключ или да няма ключ от жилището. Отказът да се
предостави ключ, при изразени съображения за сигурност и спокойствие, сам
по себе си не може да бъде квалифициран като израз на явна манифестация за
своене на вещта спрямо собственика, тъй като това намерение трябва да бъде
явно, категорично и недвусмислено. Обстоятелството, че М. И.а е идвала в
апартамента, за да поиска ключ, а ищцата е отказала, защото живее с малко
дете, не може да се квалифицира като промяната в намерението й за своене на
вещта спрямо собственика, но разколебава твърдението на ищцата за явно и
необезпокоявано владение след 01.10.2006 г. до датата на предявяване на
исковата молба.
Предвид така изложеното от правна и фактическа страна, настоящият
въззивен състав намира, че по делото не е доказан при условията на пълно и
главно доказване фактическият състав на чл. 79 ЗС за придобиване на
недвижим имот въз основа на изтекла 10-годишна давност при постоянно,
непрекъснато, явно и спокойно владение, поради което предявеният иск по
чл. 124 ГПК следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Налице са доказателства тъкмо в обратния смисъл, че към 2010 г. М. И.а се е
подписала в книгата на етажните собственици като собственик на имота, а
към 2016 г. е продължила да плаща задълженията за имота. Този извод се
подкрепя и от останалите косвени доказателства по делото, в това число–
констативен протокол № 49720322 за демонтаж на СТИ, в който като
потребител на ел. енергия с аб. № ********** е идентифициран Г. И. М..
При съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като
правилно на основание чл. 272 ГПК.
По отговорността за разноски пред въззивната инстанция:
9
Страните пред въззивната инстанция са направили своевременно искане
за присъждане на разноски. С оглед изхода на спора право на разноски има
въззиваемата страна, която претендира разноски в размер на 1 200 лв., от
които 200 лв. депозит за вещо лице и 1000 лв. адвокатско възнаграждение.
Направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение следва да бъде оставено без
уважение, доколкото претендираният размер съответства на минималния
размер, предвиден в чл. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения / изм. и доп., бр. 68 от 31.07.2020 г./.
Воден от горното, СЪДЪТ:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.05.2021 г., постановено по гр. дело №
36423/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 128 състав.
ОСЪЖДА Д. К. С. – П., ЕГН **********, с адрес: гр. Монтана, ул.
„******* ******* да заплати на Г. И. М., ЕГН **********, а дрес: гр. София,
ж.к. „******* 4, ап. 47 сумата от 1200 лв. /хиляда и двеста лева/,
представляваща направени от въззиваемия разноски по делото, съобразно
изхода му.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10