Решение по дело №2091/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 888
Дата: 23 ноември 2020 г.
Съдия: Надежда Наскова Дзивкова Рашкова
Дело: 20205300502091
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 септември 2020 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
Номер 88823.11.2020 г.Град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ПловдивVI състав
На 22.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина С. Куршумова
Стойчева
Таня Б. Георгиева
Секретар:Ангелинка И. Костадинова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20205300502091 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от от Ф. Й. Г. против Решение № 2087/24.06.2020г.,
пост. по гр.д.№ 10099/2019, ПРС, с което е признато за установено в отношенията с Ф.
Й. Г. , че „Ти би ай банк“ ЕАД има вземане спряно него в размер на 7 476,05лв., от
които 5 046,95лв. главница, 2 211,09лв. договорна лихва, за периода 05.08.2018-
06.10.2018г., 218,01лв. обезщетение за забава за периода 05.08.2018-17.01.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата , считано от подаване на заявлението по
чл.417/01.02.2019г./ до окончателното изплащане на задължението; - осъден е за
разноски в заповедното и исковото производство.
Жалбоподателят Ф. Г. поддържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Счита, че договорът е нищожен поради противоречието му със
закона, заобикалянето на закона и накърняване на добрите нрави. Нищожни са
клаузите за лихвен процент и ГПР. Не сочи други конкретни пороци. Моли за отмяна
на постановеното решение и постановяване на ново такова, с което отхвърли
предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна „Ти
би ай банк“ ЕАД оспорва жалбата, като поддържа, че постановеното решение е
правилно и законосъобразно. Поддържа и че не е налице противоречие на договора със
ЗПК и ЗЗП, като счита, че процесният договор съдържа минималното съдържание
съобразно изискванията на чл.11 и чл.22 от ЗПК. Моли за потвърждаване на
1
решението. Претендира разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник по делото, останал недоволен от съдебното решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
Жалбоподателят е ответник в производството пред първоинстанционния съд,
сезиран с обективно съединени установителнни искове за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи заплащане по Договор за
потребителски кредит № **********, за които претенции е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№1743/2019, ПРС.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на
изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.
За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е установил, че
между страните е сключен процесният Договор №**********/27.04.2018 с предмет
предоставяне на потребителски кредит от 6249,48лв., която сума е следвало да бъде
върната, съобразно погасителния план към договора. Приел е за установено, че
плащанията са преустановени на 27.06.2018г., като е кредитирал заключението на
ССЕ, че са изплатени общо 1510,94лв. Приел е, че е настъпила предсрочна изискуемост
поради неплащане на повече от три месечни вноски /м.08,09,10,2018г./, като
кредиторът е направил волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост,
което е получено от длъжника на 28.12.2018г. Обсъдил е възражението за наличие на
неравноправни клаузи, като е приел, че са изпълнени изискванията на чл.10, чл.11 от
ЗПК относно формата и съдържанието на договора. Приел е, че посоченият ГПР не
надвишава максимума, посочен в закона, поради което и не е налице нарушение на
чл.19 от ЗПК. Обсъдил е и възражението за нарушаване на добрите нрави, като е
приел, че в случая не е налице подобно нарушение. Въз основа на това е приел, че
кредитополучателя следва да върне главницата по договора за кредит, както и да
заплати договорните лихви и договореното обезщетение за забава.
2
Настоящата инстанция намира, че фактическата обстановка е правилно
установена от първоинстанционния съд въз основа на приетите по делото писмени
доказателства, поради което и на осн. чл.272 от ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционното решение.
Оплакванията на жалбоподателя са свързани с нищожност на клаузите за
договорната лихва и ГПР, както и нищожност на договора поради противоречие със
закона и накърняване на добрите нрави. Доколкото не се сочи в какво се изразява
противоречието със закона и накърняване на добрите нрави, а оплакванията са
бланкетни, съдът, при служебна проверка на договора между страните, не установява
подобни пороци. Най-общо, с процесния договор не се цели поставяне на потребителя
в неравноправно положение, не са договорени необосновано високи възнаградителни
лихви, не се цели облагодетелстване на единия договарящ за сметка на другия, не се
изполва монополно положение на пазара и т.н., или обобщено не се преследват
забранени от закона цели.
В процесния договор за кредит е посочено, че ГПР е 41,55 % , а ГЛП –
27,09%. Безспорно договорът е съобразен с изискванията на ЗПК относно максимално
допустимия размер на ГПР /под петкратния размер на законната лихва/. В случая е
уговорена възнаградителна лихва в размер на 27,09%. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е
посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва, която не надвишава
трикратния размер на законната лихва, който размер е приет от практиката като
максимално допустим. Доколкото потребителят е по-слабата икономически страна,
уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем противоречи
на принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка
накърняваща добрите нрави, пък съгл. чл.26 от ЗЗД е нищожна. В тази насока е и
ориентирана трайната съдебна практика /напр. в О№901/10.07.2015, гр.д.№6295/2014,
4г.о., ВКС е разяснил, че „за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва
се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и
по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В тези случаи се дължи
само законната лихва.“/. Предвид тези разяснения, в случая не е налице договорка,
която да накърнява добрите нрави и да поставя потребителя в неравноправно
положение. Договорената лихва е под приетия от практиката максимален размер.
3
Наведените оплаквания във въззивната жалба се явяват неоснователни. В този смисъл
искът за установяване на дължимост на претендираната възнаградителна лихва се
явява основателен и следва да бъде уважен.
До същите фактически и правни изводи е достигнал и първоинстанционния съд,
поради което и постановеното решение като праавилно и законосъобразно ще следва
да бъде потвърдено.
По разноските
Жалбоподателят следва на осн. чл.78 от ГПК да заплати на въззиваемата страна
разноски за юрисконсултско възнаграждеение в размер на 100лв..
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2087/24.06.2020г., пост. по гр.д.№ 10099/2019,
ПРС.
ОСЪЖДА Ф. Й. Г. , ЕГН **********, с. К***** , да заплати на „Ти би ай банк“
ЕАД, ЕИК *********, гр. София, ул. Димитър Хаджикоцев № 52-54, сумата от 100лв.
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в месечен срок
от връчването му.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4