Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
12.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 13206 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 161296
от 09.07.2019 г., постановено по гр. д. № 2727/2019 г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 163-ти състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД установителни искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът М.П.Н. дължи на ищеца
сумата от 565,45 лева,
представляваща сбор от сумата от 461,30 лева - главница за топлинна енергия за
период 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 15.11.2018 г.
до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 61,35 лева за период
21.02.2017 г. - 02.11.2018 г., както и 38,51 лева главница за дялово
разпределение за период 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г., ведно със законна лихва
от 15.11.2018 г. до изплащане на вземането, и 4,29 лева лихва за забава за
период 21.02.2017 г. - 02.11.2018 г.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Т.С.“
ЕАД, в която се излагат съображения за неговата неправилност. Счита се, че
ответникът е собственик на процесния имот – кафе-аперитив ресторант, поради
което се явява и потребител на топлинна енергия за стопански нужди, дължи
цената на доставената топлинна енергия, като не е необходимо да бъде доказано
дали собственикът е ползвал имотът или не. Сочи се, че по делото не се твърди
или установява трето за спора лице да е ползвало имота или да е подписало
договор с ищцовото дружество, с оглед което ползвател
на имота се явява неговия собственик. Намира се, че неоснователното обогатяване
се основава на спестяване на разходи за топлинна енергия, а не с
обстоятелството на ползване на имота. С оглед изложеното се отправя искане
решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което
предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
М.П.Н., в който се излагат подробни съображения за нейната неоснователност. Акцентира
се, че правилно районната съдебна инстанция е установила липсата на проведено
от страна на ищеца доказване на обстоятелството, че ответникът е потребител на
топлинна енергия за стопански нужди. Оправя се искане за потвърждаване на
обжалвания съдебен акт и за присъждане на сторените по делото разноски.
Третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява
становище по жалбата на ищеца.
От страна на
ответника, чрез процесуалния му представител адв. Т.П.,
е подадена и частна жалба срещу постановено от СРС по реда на чл. 248 от ГПК
определение № 197811/21.08.2019 г., с което е изменено решение № 161296 от 09.07.2019
г. в частта за разноските, като e
присъденo
възложените в тежест на ищцовото дружество разноски
да бъдат заплатени на адв. Т.П.. В жалбата се излагат
подробни съображения за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен
акт. Сочи се, че в последния съдът не е изложил мотиви за отказа си да се
съобрази с разпоредбата на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2 от НМРАВ при определяне
размера на адвокатското възнаграждение за исковото производство. Счита се, че в
процесния случай минималният размер на адвокатското възнаграждение, претендирано от процесуални представител на ответника,
следва да се определи съобразно материалния интерес на всеки един от
предявените срещу него четири иска поотделно. Намира се, че присъденото
адвокатско възнаграждение от 300 лева не отговаря на фактическата и правна
сложност на делото и на извършената от адвоката работа. Твърди се, че по
отношение претендираното от ответника възнаграждение за заповедното
производство, то същото следва да се изчисли по материални интерес на
предявените със заявлението претенции съобразно предвиденото в разпоредбата на
чл. 7, ал. 7 от НМРАВ, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от
НМРАВ, вр, чл. 2, ал. 5 от НМРАВ – адвокатското
възнаграждение се дължи за всяка една от заявените четири претенции в половин
размер от предвидените в чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ. Оправя се искане за отмяна на определение №
197811/21.08.2019 г., като по отношение претендираните от процесуалния
представител на ответника разноски за заповедното производство, същите да бъдат
допълнени със сумата от 550 лева, а тези за исковото производство да бъдат
допълнени със сумата от 900 лева. Претендират се и разноски във връзка с
подадената частна жалба.
В срока по чл.
276 от ГПК „Т.С.“ ЕАД и третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват
становище по частната жалба.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е
допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 1 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран искова молба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която се твърди, че ответникът е потребител на топлинна енергия за стопански нужди, но между страните не бил сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия съобразно изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ. Въпреки това през процесния период ответникът е потребявал енергия в имота, поради което се е обогатил неоснователно, а ищецът се е обеднил със стойността й. Ето защо се претендира от съда да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 565,45 лева, представляваща сбор от сумата от 461,30 лева - главница за ТЕ за период 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 15.11.2018 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 61,35 лева за период 21.02.2017 г. - 02.11.2018 г., както и 38,51 лева главница за дялово разпределение за период 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 15.11.2018 г. до изплащане на вземането, и 4,29 лева лихва за забава за период 21.02.2017 г. - 02.11.2018 г. За посочените суми е постановена заповед от 03.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 72735/2018 г. на СРС. В срока по чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражения срещу заповедта. Претендира сторените по делото разноски включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва исковете като неоснователни. Акцентира на обстоятелството, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за стопански нужди за топлоснабдения имот.
На 15.11.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу М.П.Н. за сумата от 499,81 лева– главница, както и 65,64 лева – мораторна лихва за забава от 21.02.2017 г. до 02.11.2018 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г.за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. Триадица, ул. „*****, кафе-аперитив ресторант. Посочено е, че длъжникът се е обогатил без основание за сметка на дружеството, като дължимите суми са както следва: за доставена, но незаплатена топлинна енергия: 461,30 лева - главница и 61,35 - лихва, а за дялово разпределение: 38,51 лева - главница и 4,29 лева - лихва.
На 03.12.2018
г. по ч. гр. д. № 72735/2018 г. по описа на СРС, ГО, 163-ти състав, е
постановена исканата заповед, като на заявителя е присъдена сумата от 25 лева –
държавна такса, и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по
чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената
заповед, в което е посочил, че не дължи изпълнение на сумите, за които същата е
постановена. В срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
За
да постанови обжалваното решение съдът е приел, че ответникът е собственик на
процесния имот, чието предназначение е за извършване на търговска дейност. По
тези съображения е направен извод, че в хипотезата на доставяне на топлинна
енергия в обекта, правоотношението между доставчика и потребителя се
развива съобразно правилото на чл. 149, ал.
1, т. 3 от ЗЕ за продажба за стопански нужди. Посочено е,
че липсата на сключен договор в законоустановената
писмена форма за действителност, води до извод, че източникът на облигационно
правоотношение между страните е неоснователното обогатяване. Съдът е обсъдил
представените по делото доказателства, като е приел, че от последните не се
установява именно ответникът да е ползвал топлоснабдения
имот през процесния период, включително М.Н. да е
титуляр на партидата за същия. Ето защо е приел, че ответникът не е пасивно
легитимирана да отговаря по предявения иск.
Съгласно
чл. 149, ал. 1, т. 3 /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, продажбата
на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи
условия, сключени между топлопреносно предприятие и
клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Според § 1, т. 43 от ДР
на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди“ е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопнаски нужди, както и лица на издръжка на държавния или
общинския бюджет. Тази разпоредба не намира приложение, тъй като същата е
отменена- ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.
Намират
приложение разпоредбите на § 1, т. 33а
от ДР на ЗЕ, според която небитов клиент е физическо или юридическо
лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични
нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна
енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при
общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя - арг. чл. 149, ал.
1, т. 3 ЗЕ.
В
разглеждания в настоящото производство случай от събраните по делото
доказателства несъмнено се установява, че собственик на процесния имот,
представляващ кафе-аперитив ресторант, находящ се в
гр. София, общ. Триадица, ул. „*****, е ответникът М.П.Н.. Установено е също
така обстоятелството, че няма сключен между страните по делото писмен договор
за доставка на топлинна енергия за процесния период. При липсата на такъв
договор, който трябва да бъде изрично сключен, а да не се предполага за такъв,
то между тях не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на
топлинна енергия за стопански/небитови нужди. При липсата на възможност
топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна
енергия на договорно основание, то същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1
от ЗЗД, с която норма законодателят е предвидил, че всеки, който се
е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването.
Съгласно
разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1
от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който
може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно
преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно
уредена възможност в други текстове на закона.
Фактическият
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД съдържа
следните елементи: 1/ имуществено разместване в патримониума
на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на
ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника,
която произтича от общи факти, породили обогатяването и обедняването; 3/ липса
на правно основание за имущественото разместване; 4/ липса на друго основание
за защита на правата на обеднелия ищец.
Както
правилно е посочила и районната съдебна инстанция, в конкретния случай
твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца
при пълно и главно доказване на обедняването му до размера и количеството на
доставената на ответника през исковия период топлинна енергия, обогатяването на
ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за
нейното овъзмездяване, както и наличието на връзка
между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е доставяна до
имот на ответника при липса на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двете страни. Следователно, основателността на
предявения иск се предпоставя от установяването на
следните факти: 1/ реално доставена топлоенергия за небитови нужди за
процесния имот; 2/ реално ползване, в смисъл на обитаване на имота от
ответника, за който се твърди да е доставяна топлинна енергия.
Имуществените
облаги се изразяват в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в
намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи,
които той е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи
води до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по
иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД е
трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи
за тяхното връщане /решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС,
ГО, ІV ГО/. В настоящия случай ищецът твърди, че ответникът си е спестил
разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия в процесния
имот, на който е собственик. Но при състава на неоснователното обогатяване
следва да бъде доказано при условията на пълно и главно доказване наличието на
реална доставка в твърдяното от ищеца количество топлинна енергия, както и
обстоятелството, че същата е ползвана именно от ответника. Ищцовото
дружество е следвало да докаже, че М.Н. се е обогатил със стойността на
доставената стока, съответно че той действително е ползвал кафе-аперитив
ресторантът и е консумирал претендираното количество топлинна енергия. От
представените по делото индивидуални справки за отопление и топла вода се
установява, че за част от процесния период – 01.05.2016 – 31.12.2016 г., такава
е била издадена на третото за спора лице – посочен е като клиент „И.– М“ ООД,
като за остатъка от периода за клиент е бил посочван М.П.Н., но по делото не се
установява въз основа на какви обстоятелства името на клиента е било сменено,
респ. дали и по какъв начин партидата за процесния имот при ищцовото
дружество е било променена и като нейн титуляр е бил
посочен ответникът. Приетото по делото заключение на СТЕ е било изготвено въз
основа на документи, съставени от ищеца и третото лице-помагач и от тях също не
се установява, че претендираното количество топлинна енергия е било потребено именно от ответникът. Поради което съдът следва
да приложи неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест и да приеме за ненастъпили тези
правни последици, чиито юридически факт е останал недоказан. Отнесено към
разглежданата хипотеза това означава, че СГС приема, че ответникът не е
консумирал топлинна енергия за топлостабдения
имот за процесния период, поради което и не е налице хипотеза на спестяване на
разходи за нейното овъзмездяване. При така
установеното се налага извод, че не е налице елемент от фактическия състав
на чл. 59, ал. 1
от ЗЗД – липсва обогатяване от страна на ответника, поради
което предявеният иск е неоснователен.
Предвид
изхода на делото по иска с предмет главното парично вземане неоснователна се
явява и претенцията за присъждане на акцесорното
вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна
лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Така, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение предявения иск, предмет на въззивната проверка, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.
По частната жалба на въззивника.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебни актове, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, съображенията за което са следните:
Настоящият съдебен състав не споделя поддържаното от жалбоподателя становище, че в процесния случай минималният размер на адвокатското възнаграждение за исковото, а и за заповедното производство, претендирано от процесуалния представител на ответника, следва да се определи съобразно материалния интерес на всеки един от предявените срещу него четири иска поотделно. Съгласно практиката на върховната съдебна инстанция, при обективно съединяване на искове материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове /в този смисъл определение № 533/30.10.2017 г. на ВКС, ч.т.д. № 1649/2017 г./. Поради което, доколкото процесуалното представителство на ответника е било по реда на чл. 38 от ЗА, то минималният размер на адвокатското възнаграждение за исковото производство, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., е в размер на присъдената от СРС сума от 300 лева, като настоящият съдебен състав не намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния представител действия в хода на първоинстанционното производство, то посоченият размер следва да бъде увеличен.
Не е налице основание и за уважаване
искането на частния жалбоподател претендираните от последния разноски за
заповедното производство да бъдат допълнени със сумата от 550 лева. Това е
така, тъй като подаването на възражение в срока
по чл. 414 от ГПК е основание за исков процес по чл. 422 от ГПК, за същото няма
задължение да се мотивира, одобрен е и образец. По възражението
заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за
предявяване на иска по чл. 422 от ГПК. То няма
самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на
заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника, и липсва и
функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право /в
този смисъл определение № 140/19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., Т. К.,
ІІ т. о. на ВКС, определение № 45/23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., ТК,
І т. о. на ВКС/. Затова и настоящият съдебен състав споделя извода на СРС, че в
случая при определяне дължимите разноски за заповедното производство следва да
намери приложение чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/2004 г.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода на спора в полза на адв. Т. С.П. – процесуален представител на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, определени според Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, които възлизат на сумата от 300 лева /при съобразяване на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие – 02.09.2019 г. /.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 161296 от 09.07.2019 г., постановено по гр. д. № 2727/2019 г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 163-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената
от адв. Т.П. – процесуален представител на ответника М.П.Н.,
частна жалба срещу постановено по реда на чл.
248 от ГПК определение № 197811/21.08.2019 г. по гр. д. 2727/2019 г., по описа
на Софийски районен съд, ГО, 163-ти състав
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на адв. Т. С.П. от САК, с адрес на упражняване на дейността в
гр. София, бул. „*****, офис 236, на
основание чл. 38, ал. 2,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА сумата
от 300 /триста/ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на М.П.Н.
по в. гр. д. № 13206/2019 г. по описа на СГС,
ГО, ІІ-Е въззивен състав.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.