Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 10.06.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на девети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 3418 по
описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на Част
втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на „Т.С.“
ЕАД, чрез надлежно упълномощен представител, срещу съдебно решение № 554943 от 06.12.2018г.,
постановено по гр. дело № 4047/2018г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І
ГО, 32 състав, в частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателя за
суми представляващи главница над 1541.07 лв. до пълния предявен размер за
периода от м. 05.2013г. до м. 04. 2015г., ведно със законната лихва върху
главницата до окончателното изплащане на задължението и за мораторна лихва над
307.26 лв., както и в частта за разноските.
Въззивникът – ищец поддържа, че решението
в обжалваната част е неправилно поради допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи и нарушение на материалния закон. Излага съображения, че съдът е
допуснал разминаване в данните от писмените доказателства и тези от
експертизата относно количеството потребена топлинна енергия (ТЕ). Поддържа
още, че съдът неправилно е обсъдил приложението на чл. 111 от ЗЗД, тъй като
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е депозирано на
14.09.2017г., а процесния период обхваща м.05.2013г. – м.04.2015г. Твърди, че
погасителната давност е от 15.09.2014г., т.е. след влизане в сила на първата
обща фактура за реално потребена енергия за отоплителен сезон м. 05.2013г. до
м. 04. 2014г. Иска от съда да отмени решението в обжалваните части. Претендира
направените в производството съдебни разноски.
С писмена молба от 07.05.2019г., чрез
представител по пълномощие, въззивникът-ищец иска да бъде уважена въззивната
жалба и изцяло уважени исковете, като основателни и доказани. Претендира разноски
и за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Не сочи
доказателства.
Въззиваемата страна И.А.Н., в срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК, не е подал отговор на въззивната жалба на ищеца.
По делото е постъпила и въззивна
жалба от ответника И.А.Н., чрез надлежно упълномощен представител, срещу съдебно
решение № 554943 от 06.12.2018г., постановено по гр. дело № 4047/2018г. по
описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 32 състав, в частта, с която
са уважени предявените установителни искове за главница за сумата от 1541.07
лв. и за сумата от 307.26 лв. – обезщетение за забава за периода от
15.09.2014г. до 31.08.2017г.
Във въззивната
си жалба ответникът поддържа, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от
приложимите за този период от време ОУ от 2014 г. (в сила от 12.03.2014 г.) са
нищожни на основание чл. 146, ал. 1, предл. 1 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), като неравноправни - противоречащи на общия принцип за
добросъвестност, установен от нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и водещи до
значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца търговец и тези на
потребителите купувачи, поради което за вземанията на „Т.С.” ЕАД за дължимата
стойност на ТЕ, които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. (в сила от
12.03.2014г.), потребителят не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен
падеж. Твърди също, че по делото не са представени доказателства кога са били
публикувани месечните сметки, за да се определи кога е изпаднал длъжникът в
забава, което също е основание за отхвърляне на исковете за заплащане на
мораторни лихви, касаещи процесния период.
На следващо
място въззивникът – ответник поддържа, че правилно районният съд е приел, че
процесиите вземания се погасяват по давност с изтичане на 3-годишен срок, но
неправилно е определен началният момент, от който следва да се брои този срок. Твърди,
че с оглед липсата на представени от ищеца доказателства на коя дата са
публикувани месечните сметки в интернет, то падежът на всяко от задълженията за
плащане на потребената топлинна енергия е последното число на месеца, следващ
отчетния период (месеца на доставката). Твърди, че изискуемите вземания на „Т.С.”
ЕАД за три години назад, считано от 14.09.2017 г., са погасени по давност,
поради което към сумите, които първоинстанционният съд е счел за погасени по
давност, трябва да бъдат присъединени също вземанията за месеците май, юни и
юли 2014г., тъй като падежът на задължението за всеки месец настъпва след
изтичането на 30 дни от датата на отчетния период. Моли съда да отмени
обжалваното решение на Софийски районен съд, 32 състав, постановен по гр.д. №
4047/2018 г., в обжалваните части, и да бъде постановено решение, с което да
бъде уважена жалбата в цялост.
В открито съдебно
заседание въззивникът – ответник, чрез представителя си по пълномощие, поддържа
въззивната си жалба, по съображенията изложени в нея. Претендира присъждане на
направените по делото разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
Третото лице - помагач
„Т.с.“ ЕООД не изразява становище по въззивните жалби. Не сочи доказателства и
не претендира разноски.
В открито
съдебно заседание въззивникът „Т.С.“ ЕАД и третото лице - помагач „Т.с.“ ЕООД,
редовно призовани, не се представляват и не сочат доказателства.
Пред въззивната
инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си състав, като взе предвид подадените въззивни жалби
и съдържащите се в тях оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби
са депозирани в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадени са от легитимирани и с
правен интерес от обжалването страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение.
Решението е
допустимо в обжалваните му части, тъй като са били налице положителните
предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се
е произнесъл именно по исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради
което няма произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени
изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
А. По въззивната
жалба на „Т.С.“ ЕАД.
Въззивната жалба
на ищеца е неоснователна.
От събраните в
първоинстанционното съдебно производство доказателства се установи, че със заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3072071/14.09.2017г.
на СРС, „Т.С.“ ЕАД е поискала да бъде издадена заповед за изпълнение срещу И.А.Н.,
като претендира от длъжника сумите: 3703.82 лв. - неплатена главница за доставена
топлинна енергия през периода от м.05.2013г. до м.04.2015г. в топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. *********, вх. *, ап. **, аб. №
172862; 15.64 лв. - главница за дялово разпределение, ведно със законна лихва
за периода от 14.09.2017 г. до изплащане на вземането, както и 959.41 лв. -
обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна енергия и 3.65 лв. -
обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово разпределение за
периода 15.09.2014 г. до 31.08.2017г. Образувано е ч.гр.д. № 64729/2017г. на
СРС, І ГО, 32 състав по
което за посочените суми, както и за разноските по заповедното производство, е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.09.2017г., връчена
на длъжника на 27.11.2017г., чрез надлежно упълномощен представител. В срока по
чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е подал възражение от 04.12.2017г., в което е
посочено, че не дължи изпълнение за вземането по издадената заповед за
изпълнение. Дружеството е уведомено за оспорването и възможността да предяви
установителен иск на 18.12.2017г. В изпълнение указанията на съда е депозирана искова
молба вх. № 3005591/18.01.2018г. на СРС, като е образувано гр. д. № 4047/2018г.
на СРС, І ГО, 32 състав. От районния съд е поискано да установи с решението си,
че И.А.Н., дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите за които е издадена заповедта за
изпълнение на парично задължение от 21.09.2017г. по ч.гр.д. № 64729/2017г. на
СРС, І ГО, 32 състав.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК пред
първата инстанция ответника, чрез упълномощения представител, е депозирал писмен
отговор на исковата молба. В хода на съдебното производство районният съд е
събрал писмени доказателства, изслушани са и са приети заключенията на вещи
лица по назначени съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
С обжалваното решение съдът е приел
за установено, че ответника И.А.Н. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. 64729/2017г. по
описа на СРС, 32 състав:
- 1541.07 лв. (1527.47 лв. - главница за
топлинна енергия; 13.60 лв. - главница за дялово разпределение) – неплатена
главница по договор за доставка на топлинна енергия в топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, ж.к. *********, вх. *********, аб. № 172862,
през периода от м.05.2014г.-м.04.2015г., ведно със законна лихва за периода от
14.09.2017 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлил иска за сумата над
1541.07 лв. до предявения размер от 3719.46 лв.;
- 307.26 лв. (304.28 лв. -
обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна енергия и 2.98 лв. -
обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово разпределение) –
обезщетение за забава за периода 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г., като е отхвърлил
иска за сумата над 307.26 лв. до предявения размер от 963.06 лв.
Със същото решение съдът е осъдил И.А.Н.
да заплати на ищеца 315.31 лв. – разноски, съразмерно с уважената част от
исковете, а „Т.С.“ ЕАД да заплати на ответника сумата 526.59 лв. – разноски,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието
на „Т.с.“ ЕООД като трето лице – помагач на страната на ищеца.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия
и дължи нейното заплащане, а съгласно приетата по делото СТЕ, дължимата сума за
периода 01.05.2013г.-30.04.2015г. е в размер 3703.88 лв. – в която не са
включени изравнявания, корекции и просрочени задължения от предходни периоди,
както и не са включени стойности по фактури за извършване на услугата дялово
разпределение. Съобразявайки заключението по приетата ССчЕ е приел, че дължимата
сума за топлинна енергия за исковия период е в размер 3703.82 лв., за дялово
разпределение – 15.64 лв.; дължимата сума за обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия е 959.41 лв., а върху главницата за дялово
разпределение е 3.65 лв. Съгласно двете общи фактури (ОФ) с отчитане на
изравнителните сметки за съответния сезон е приел, че: ОФ от 31.07.2014г. е за
сумата 2176.35 лв. за периода м.05.2013г.-м.04.2014г., по която се дължи
обезщетение за забава за периода 15.09.2014г.-31.08.2017г. в размер на 655.13 лв.,
а по ОФ от 31.07.2015г. за сумата 1527.47 лв. за периода м.05.2014г.-м.04.2015г.
се дължи обезщетение за забава в размер на 304.28 лв. за периода 15.09.2015г.-31.08.2017г.
По отношение задълженията по
издадените фактури съдът е приел, че всяка от фактурите, включени в общите
фактури, има свой отделен падеж, но той касае срок за плащане, който е уговорен
в полза на длъжника, доколкото му дава възможност на плати на части, а не
наведнъж задължението си за съответния отоплителен сезон. Настъпването на
падежа по прогнозните фактури не води до отговорност за неизпълнение на
задължението, а именно - до задължение за плащане на обезщетение за забава
(чл.33, ал.4 от ОУ), тъй като задължението не става изискуемо по смисъла на
чл.114 от ЗЗД преди да бъде определено по размер, което в случая е възможно
едва след издаване на изравнителните сметки за съответния сезон, които са
отразени в двете общи фактури. Позовал се е на чл.33 от ОУ относно изискуемостта
на вземането, което е свързано с публикуване на задълженията на интернет
страницата на кредитора, а публикуването е покана за плащане, след изтичането
на срока по която задължението става изискуемо. Формирал е извод, че давността
съгласно правилото на чл.114, ал.2 от ЗЗД тече от деня на възникване на
задължението – в случая от деня на издаването на общата фактура, като вземанията
по първата ОФ от 31.07.2014г. се погасяват по давност с изтичане на 3-годишен
срок от датата на издаване на фактурата, т.е. след 31.07.2017г., а вземанията
по втората ОФ от 31.07.2015г. се погасяват по давност след 31.07.2018г. Първостепенният
съд е приел, че след като давността е прекъсната с подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК от 14.09.2017г., вземанията по ОФ от 31.07.2014г. са погасени по
давност, а тези по ОФ от 31.07.2015г. не са погасени по давност. Относно
размера на дължимите суми е кредитирал заключението на ССчЕ, като е приел
основателност на исковете за сумата 1527.47 лв. за периода м.05.2014г.-м.04.2015г.
– главница за топлинна енергия, за обезщетението за забава в размер на 304.28 лв.
за периода 15.09.2015г.-31.08.2017г.; за дялово разпределение – 13.60 лв.;
обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение – 2.98 лв.
По основателността на подадената
въззивна жалба на ищеца досежно правилността на оспорения съдебен акт, в
отхвърлителната му част, настоящият съдебен състав намира следното:
За уважаване на предявения иск по чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на
ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти:
съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на
топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на топлинна енергия,
обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период
и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия (ОУ), предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ). Писмената форма на договора
не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна същност на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и §. 1 от ДР на ЗЕ), които регламентират и страните по
договора при публично известни ОУ. Съгласно чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на
писмен договор (чл. 138, ал. 1 от ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни ОУ. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените
от КЕВР публично оповестени ОУ на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са и страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. В този смисъл са и указанията по тълкуването на закона,
дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Договорът за търговска продажба на
топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен
с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, а топлопреносното
предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите -
арг. чл. 150, ал. 2 от ЗЕ.
След като съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ „клиенти на топлинна
енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, то купувач (страна) по сключения договор за доставка
на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което
е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно тези субекти са и
задължени да заплащат продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. са в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Т.е. разпоредбата
на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява
кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. В този смисъл при наличие на установено
облигационно правоотношение между страните за исковия период и при съобразяване
на действащата нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, следва, че иска за
главница за топлинна енергия е доказан по основание.
Оплакването на въззивникът-ищец, че
първоинстанционният съд е допуснал разминаване в данните от писмените
доказателства и тези от експертизата относно количеството потребена ТЕ е неоснователно,
поради следните съображения:
Видно от приетото заключение на СТЕ
на вещото лице Х.Д.Б.(лист 53-61 от делото на СРС), същата е изготвена както
въз основа на представените по делото книжа и документи, така и след извършени
проверки в счетоводството на ищеца – за начислените и заплатени суми по
партидата на аб. № 172862 за процесния период. Съобразени са и сумите от
корекции подавани от фирмата за дялово разпределение. Съдебните експертизи
следва да проверят твърдените от страните по производството факти, като това
може да стане след като приетите писмени доказателства бъдат съпоставени с
други материали и документи, които изрично не са представени от страните като
доказателства по делото. Данните от такива документи (които не са писмени
доказателства по делото) биват инкорпорирани в делото именно посредством
заключението на вещото лице, което е прието от съда. Доколкото въззивникът-ищец
не е конкретизирал доводите си във въззивната жалба (бланкетна жалба), то
настоящият съдебен състав счита, че не се установи твърдяното разминаване в
доказателствата, приети от районния съд, относно потребената от ответника ТЕ за
процесния период и имот.
Неоснователно е и възражението на
въззивника-ищец, че районният съд неправилно е обсъдил приложението на чл. 111
от ЗЗД.
Съгласно разясненията дадени в
Тълкувателно решение 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС
вземанията за потребена топлинна енергия са такива за периодични плащания,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД; различният размер
на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането за нея,
защото то произтича от повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите
условия падеж. Предвид това в разглеждания случай следва да намери приложение
тригодишният давностен срок, установен в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а в ал. 2
законодателят е приел, че ако е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
За задълженията за процесния период
са приложими ОУ на ищеца, одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във в-к „Дневник“ на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г. и решение
№ ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, съдържанието и публичното оповестяване на които
е служебно известно на съда (представени в препис по лист 30-33 от делото на
СРС). В раздел IX от приложимите ОУ са уредени въпросите свързани със
заплащането на топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно
чл. 33, ал.1 и ал.2 на ОУ от 07.01.2008г. задължението на длъжника за плащане
на начислените по фактурите суми става изискуемо в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят (от датата на издаване на съобщението за
дължимата сума), а съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014г. клиентите са длъжни
да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че фактурите,
които са включени в двете общи фактури за процесния период, имат свой отделен
падеж, но той касае срок за плащане, уговорен в полза на длъжника, като му дава
възможност на плати на части, а не наведнъж задължението си за съответния
отоплителен сезон. Т.е. настъпването на падежа по прогнозните фактури за всеки
от двата отоплителни периода не води до отговорност за неизпълнение на
задължението. В този смисъл и задължението не става изискуемо преди да бъде
определено по размер, което в случая е възможно едва след издаване на
изравнителните сметки за съответния сезон, които са отразени във всяка от двете
общи фактури. Следва, че съгласно чл.114, ал.2 от ЗЗД давността започва да тече
от деня на възникване на задължението – в случая от деня на издаването на
общата фактура, т.е. от 31.07.2014г. за първата ОФ. Вземането по първата ОФ се
погасява по давност с изтичане на тригодишен срок от датата на издаването й,
тоест след изтичане на 31.07.2017г., съответно вземанията по втората ОФ, която
е от 31.07.2015г. се погасяват по давност след изтичане на 31.07.2018г. Тъй
като давността е прекъсната едва с подаване на заявлението по чл.410 от ГПК от
14.09.2017г., то вземанията по ОФ от 31.07.2014г. са погасени по давност
(тригодишният срок е изтекъл считано от 01.08.2017г.), а вземанията по ОФ от
31.07.2015г. не са погасени по давност, тъй като давностният срок е бил
прекъснат от 14.09.2017г., т.е. преди да изтече срока.
От заключението на ССчЕ, прието като
неоспорено от страните и кредитирано от съда по реда на чл. 202 от ГПК, се установи, че по ОФ от
31.07.2015г. сумата за потребена ТЕ за периода м.05.2014г.-м.04.2015г. е 1527.47
лв. Тази сума съответства на приетото в заключението на СТЕ (съгласно таблица
по лист 56 от делото на СРС), след като се отчете направеното изравняване
съгласно изравнителните сметки за същия период. Следва, че иска за главница за
топлинна енергия е неоснователен за сумата над 1527.47 лв. и за периода
м.05.2013г.-м.04.2014г.
Съгласно същото заключение на ССчЕ,
обезщетението за забава за периода 15.09.2015г.-31.08.2017г. върху главницата
от 1527.47 лв. е в размер на 304.28 лв., до която сума исковата молба е
доказана, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 963.06 лв. (включваща
сумата 959.41 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна
енергия и 3.65 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово
разпределение) следва да се отхвърли.
Като е достигнал до същия правен
извод, първостепенният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, в обжалваната
отхвърлителна част.
Б. По въззивната жалба на И.А.Н..
Въззивната жалба на ответника е
частично основателна.
Настоящият съдебен състав счита, че е
неоснователно възражението на въззивника-ответник, че районният съд е допуснал
процесуално нарушение, като не е обсъдил и разгледал служебно въпроса за
нищожността на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от 2014г.
Разглеждащият спора въззивен съд няма
правомощие да се произнесе по възражението за нищожност на чл. 33 от ОУ, която
според ответника е неравноправна. Такова възражение не е въведено от ответника
с отговора на исковата молба, а и съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 4 от ЗЕ за регулиране на
дейностите по производството, преноса и разпределението на електрическата
енергия и природен газ, производството и преноса на топлинна енергия, общите условия на договорите, предвидени в този
закон се одобряват от ДКЕВР. За изпълнение на своите правомощия
комисията се произнася с мотивирани решения (съгласно чл. 13, ал. 3 от ЗЕ),
които съгласно чл. 13, ал. 9 от ЗЕ подлежат на обжалване по
реда на Административнопроцесуалния кодекс, като обжалването не спира
изпълнението на решението. Отделно от изложеното Законът за енергетиката е
специален по отношение на Закона за защита на потребителите (ЗЗП),
тъй като регулира по-тесен кръг обществени отношения - ползването на топлинна
енергия. В случая следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя
възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ
разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Ответникът
не е установил да е упражнил правото си да възрази срещу цитираните ОУ, предвид
което може да се направи обоснован извод, че ги приема. Следва също да се
отрази, че съгласно чл. 143
от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, или
доставчика и потребителя. Подобно значително неравновесие в правата и
задълженията между страните по договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди липсва, тъй като в случая е налице еквивалентност на престациите
(задължение за предоставяне на топлинна енергия при насрещно задължение за
заплащане цената на потребената такава), а потребителят разполага с
възможността както да преустанови ползването на топлинна енергия в собствения
си имот, така и да възрази, в рамките на определен срок, срещу приетите от
дружеството общи условия. В настоящото производство липсват доказателства И.А.Н.
да е упражнила правото си да възрази срещу общите условия, а по безспорен начин
бе установено, че в недвижимия имот се полза топлинна енергия.
Не на последно място, дори и цитираните
клаузи на ОУ да са нищожни на основанието посочено от ответника, то този въпрос
е ирелевантен за изхода на настоящия правен спор, доколкото не влияе на това
дали е потребена и заплатена доставената от ищеца и ползвана от ответника
топлинна енергия за процесния период и имот.
Доколкото съдът изложи мотиви за
основателността на иска за главница за топлинна енергия за сумата 1527.47 лв.
за периода от 05.2014г. до м. 04. 2015г., въззивната жалба на И.А.Н. е
неоснователна, а обжалваното решение в тази част следва да бъде потвърдено.
Въззивникът-ответник не е изложил
конкретни оплаквания срещу обжалваното решение в частта за сумата от 13.60 лв.
– за дялово разпределение. При обосноваване изводите по този иск съдът не
намира да е нарушена императивна материално правна норма от районния съд,
поради което и при съобразяване на ограниченията по чл. 269 от ГПК съдът приема, че решението
на СРС и в тази час следва да бъде потвърдено.
Неоснователно е възражението на
въззивника-ответник, че към сумите, които първоинстанционният съд е счел за
погасени по давност, трябва да бъдат присъединени също вземанията за месеците
май, юни и юли 2014г. (в жалбата записано 2017г., което съдът счита за
техническа грешка).
Съдът изложи мотиви, че давността е
започнала да тече от деня на възникване на задължението – в случая от деня на
издаването на общата фактура, т.е. от 31.07.2014г. за първата ОФ, която обхваща
периода до м.04.2014г. (в този смисъл е и заключението по ССчЕ). Тъй като давността
е прекъсната с подаване на заявлението по чл.410 от ГПК от 14.09.2017г., то
вземанията по ОФ от 31.07.2014г. са изцяло погасени по давност (тригодишният
срок е изтекъл считано от 01.08.2017г.), но вземанията по ОФ от 31.07.2015г.,
която включва и сумите за потребена ТЕ за месеците май, юни и юли 2014г. не са
погасени по давност, тъй като давностният срок е бил прекъснат, считано от 14.09.2017г.,
т.е. преди срокът да изтече считано от 01.08.2018г.
По отношение на възражението за липса
на доказателства за установяване кога са публикувани месечните сметки, респ.
кога длъжникът е изпаднал в забава съдът приема следното:
Въззивникът-ответник е обжалвал
решението на районния съд в частта, в която са уважени исковете за признаване
за установено, че И.А.Н. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 307.26 лв., включваща 304.28
лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна енергия и 2.98
лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово разпределение – за
периода 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г.
По отношение режима на забавата за
дължими суми за ТЕ след 31.01.2014 г. са приложими Общите условия на ищеца,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Следователно,
за задълженията за тази част от процесния период, за която е уважен иска - от м.
05. 2014 г. – м. 04. 2015 г., са приложими ОУ от 2014 г. Съгласно чл. 32, ал. 2
от Общите условия от 2014 г. след отчитане на средствата за дялово разпределение
и изготвяне на изравнителните сметки
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал.
2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по
чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г. е
предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал.
2. От систематичното и логично тълкуване на посочените разпоредби на Общите
условия от 2014 г. следва, че макар да са изискуеми месечно дължимите суми в
30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията (съгласно чл. 32, ал.
1 от ОУ от 2014 г.), длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на
задължението си за заплащане цена на ТЕ в 30-дневен срок от публикуване на
фактурата за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период.
Т.е. с цитираната разпоредба от ОУ възникването на задължения за обезщетение за
забава върху вземането за потребено количество топлинна енергия е поставено под
условия, доказването на сбъдването на което е в тежест на продавача – ищец в
настоящото производство. Пред съда от ищеца не са доказани нито факта, нито
датата на която ответницата И.А.Н. е изпаднала в забава. Дружеството не е
доказало по делото дали и кога е публикувало на интернет страницата си фактурите
за ТЕ за периода от м.05.2014г.-м.04.2015г., следователно лихвите върху
главниците формираща сумата от 1527.47 лв. за процесните месеци, не са
установени. Този извод на съда не се опровергава от представените и приети
писмени доказателства, нито от заключенията на вещите лица по приетите
експертизи, поради което вземането за лихви не са доказани.
Неоснователен е предявеният иск за установяване
дължимостта на сумата от 2.98 лв. – лихва за забава върху възнаграждението за
дялово разпределение в размер за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г.,
настъпването на чиято изискуемост не е доказана по делото при носена от ищеца
тежест, тъй като ОУ от 2014 г. не установяват срок за заплащане на тези
задължения, а ищецът не е доказал какъв е определеният от него ред за заплащане
на таксите за услугата „дялово разпределение“, към който препраща чл. 36 от ОУ
от 2014г. Поради изложеното не се установява ответникът да е изпаднал в забава
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение като
предпоставка за дължимостта на вземането и не дължи обезщетение за исковия
период, поради което този иск също е неоснователен и първоинстанционното
решение следва да бъде отменено и в тази му част.
Поради несъвпадане на крайните правни
изводи на въззивния и първоинстанционния съд досежно претендираната сума от 307.26
лв., включваща 304.28 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за
топлинна енергия и 2.98 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за
дялово разпределение за периода 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г., решението на
районния съд в тази част следва да бъде отменено като неправилно, а вместо него
предявените искове за посочените суми бъдат отхвърлени.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Решението за разпределените в
първоинстанционното производство разноски, също следва да бъде частично
отменено. В частта си относно разноските за ответника решението следва да бъде
изменено при спазване нормата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК, както следва:
От изчислените и своевременно заявени
в първоинстанционното производство разноски на „Т.С.“ ЕАД са в размер на 500.00
лева – разноски за вещи лица, платена държавна такса от 105.13 лв. и
юрисконсултско възнаграждение (определено по чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37
от ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП) в размер от 100.00 лева. Следва, че на
дружеството, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат присъдени
съобразно уважената част от исковете разноски в размер от 232.07 лева.
Направените от „Т.С.“ ЕАД по заповедното производство разноски в размер на 93.65
лева за държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и 50 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал. 8 от ГПК, следва да
бъдат ценени съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно
решение № 4/2013 год. по тълк. дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. С решението
по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността
за заплащането на тези разноски съобразно с уважената и отхвърлената част от
иска. Следва на заявителя „Т.С.“ ЕАД да бъдат присъдени разноски по заповедното
производство в размер от 47.28 лева. Т.е. общият размер на разноските са 279.35
лв., поради което съдът отменя обжалваното решение в частта за разноските над
тази сума.
От И.А.Н. своевременно са заявени в
първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 570 лева за исковото производство и 300 лв. за заповедното, за което са
представени доказателства. Съдът е присъдил 526.59 лв., поради което на
ответницата следва да й бъдат присъдени още 57.01 лева, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, съразмерно на отхвърлената част от иска.
По разноските във въззивната
инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е постановен
съдебният акт. С оглед факта, че първоинстанционното решение бива частично
отменено, подадената въззивна жалба на ответника – частично уважена, а
въззивната жалба на ищеца – отхвърлена, то право на разноски има само И.А.Н.. Последната,
чрез адв. Г.Ц.Л. от САК, своевременно е заявила претенция за разноски, като е
представила списък по чл. 80 от ГПК за общ размер на разноските от 55.82 лева
(лист 34 от делото), за платена държавна такса във въззивното производство.
Съдът не следва да обсъжда възражението на ищеца за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение от ответника, тъй като такова не се претендира пред
въззивната инстанция. По изложените съображения и изхода от делото, на И.А.Н. следва
да се присъдят разноски за въззивната инстанция в размер на 9.28 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ съдебно решение № 554943 от 06.12.2018г., постановено по гр. дело № 4047/2018г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 32 състав, в частта, с която е признато за установено, че ответника И.А.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумите: 307.26 лв. (304.28 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна енергия и 2.98 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово разпределение) – обезщетение за забава за периода 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 64729/2017г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 32 състав, както и в частта с която И.А.Н., ЕГН **********, с адрес: *** е осъдена да заплати на Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** разноски, съразмерно с уважената част от исковете, за разликата над 279.35 лв. до 315.31 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу И.А.Н., ЕГН **********, с адрес: *** искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че И.А.Н., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** сумата: 307.26 лв. (включваща сумите 304.28 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. *********, вх. *********, аб. № 172862 и 2.98 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово разпределение) – обезщетение за забава за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 64729/2017г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 32 състав.
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 554943 от 06.12.2018г., постановено по гр. дело № 4047/2018г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 32 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, да заплати на И.А.Н., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 57.01 (петдесет и седем лева и една стотинка) лева, представляваща разноски по гр. дело № 4047/2018г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 32 състав и по ч.гр.д. № 64729/2017г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 32 състав;
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, да заплати на И.А.Н., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 9.28 (девет лева двадесет и осем стотинки) лева, представляваща разноски по въззивно гр.д. № 3418/2019г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Т.с.“ ЕООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.