РЕШЕНИЕ
№ 1454
гр. Пловдив, 30.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330115243 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от М. Ж. М., ЕГН: ********** против „Кеш Кредит
Мобайл” ЕАД – гр. София, ЕИК: *********, с която са предявени евентуално съединени
установителни искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 1 вр. с чл.
10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 20 и чл. 22 ЗПК, за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между страните договор № **** за
потребителски кредит тип кредитна линия от 22.07.2017 г. е нищожен.
В случай на отхвърляне на главния иск, се иска да се признае за установено в
отношенията между страните, че клаузата, уговорена в чл.1, ал. 2 от договора за кредит е
нищожна като противоречаща на принципа на добрите нрави и неравноправна.
В исковата молба се твърди, че на 22.07.2017 г. страните по делото сключили договор
№ ****, по силата на който ответникът се задължил да предостави на ищеца сумата в размер
на 1800 лева, при фиксиран лихвен процент от 36 % и ГПР – 50 %. Ищецът сочи, че по
силата на чл. 1, ал. 2 от Договора, заемът се обезпечавал с поръчителство на две физически
лица, отговарящи на условията по договора, с банкова гаранция или с лично обезпечение от
дружество-поръчител, избрано от кредитора. Поради тази причина, на 22.07.2017 г. ищецът
сключил договор за възлагане поръчителство с „Кредит Гаранця” ЕООД, по силата на който
дължал престиране на възнаграждение от 1038.30 лева. Страните се били уговорили заемът
да се погаси за срок от 15 месеца, с месечна вноска, съгласно погасителния план. Счита, че
не дължи плащания за лихва и за възнаграждение за поръчител, тъй като договора за
потребителски кредит бил недействителен, поради нарушение на изискванията на чл.19, ал.1
ЗПК, във вр. чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК. Излага, че в договора липсвала яснота как се
формирал ГПР, а същият бил посочен само като величина – 50 %. Намира, че посочването в
договора за кредит на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между
страните представлява „заблуждаваща търговска практика” съгласно чл. 68 д, ал.1 и ал. 2,
т.1 ЗЗП. Твърди, че уговореното възнаграждение по сключения договор за възлагане на
1
поръчителство от 22.07.2017 г. следвало да се включи в ГПР, тъй като представлявало
разход по кредита. Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен и на основание чл. 22
ЗПК поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Не било спазено и
изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК. В тази връзка се излага, че потребителят имал правото
да бъде информиран каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на
отказ. При липсата на тази информация, същият бил изправен пред опасността да не
изпълни точно задължението си при направен отказ от договора, което би довело до
негативни последици за него. Счита, че договорът бил недействителен и поради
противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави, като надвишаваща
трикратния размер на законната лихва. Излага съображения, че разпоредбата на чл. 26, ал. 4
ЗЗД, не намирала приложение, в конкретния случай.
Евентуално, в случай, че не се възприемат доводите за нищожност на целия договор,
навежда твърдения за недействителност на отделни клаузи. Сочи, че клаузата на чл.1, ал. 2
от договора е неравноправна и противоречи на добрите нрави. В тази връзка излага, че
изискването да се учреди лично обезпечение било уговорено по начин, създаващ
предпоставки за неизпълнение, тъй като били поставени ограничителни условия–
поръчителите следвало да бъдат минимум двама, да са само ФЛ и да имат минимум доход от
1500 лева, който да произтича само от трудово правоотношение. Счита, че посочената
клауза противоречи на Директива 2008/48.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на договора за нищожен, а в условията
на евентуалност – за прогласяване на чл. 1, ал. 2 от договора за нищожна. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирал писмен отговор, с който се
изразява становище за недопустимост на предявените искове, а по същество и за тяхната
неоснователност.
Счита, че предявеният в условията на евентуалност иск е насочен срещу ненадлежен
ответник, доколкото размера на иска бил сформиран от възнаграждението за поръчителство
по приложен погасителен план, който не бил част от процесния договор, а се отнасял до
договорни отношения с трето лице - „Кредит гаранция“ ЕООД, по които ответникът не бил
страна. Отделно от това счита, че липсвал правен интерес от установяване нищожността на
договора, тъй като ищецът предсрочно погасил същия.
В случай, че съдът приеме предявените искове за допустими, то счита същите за
неоснователни.
Признава, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит тип
„Кредитна линия” № **** от 22.07.2017 г. с посоченото от ищеца съдържание.
Оспорва размерите на предявените искове. Не ставало ясно по какъв начин бил
формиран размера.
Оспорва да са налице твърдените основания за недействителност на договора, както и
на отделните му клаузи. Сочи, че в чл.1, ал. 4, т.7 от договора бил посочен размер на ГПР,
както и взетите предвид допускания за неговото изчисление. Оспорва доводите за
неправилно изчисление на ГПР, като поддържа, че в него са включени всички, изискуеми от
закона общи разходи по кредита за потребителя. В тази връзка сочи, че твърденият разход за
ищеца дори не бил възникнал, тъй като сумите по договора били предсрочно погасени
преди настъпване на 5-тия ден от неговото усвояване. Твърди, че договорът съдържал
всички изискуеми в чл.11, ал.1 ЗПК реквизити. Изискването на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК било
спазено, с оглед разпоредбите на чл.1, ал.3 и ал.4, т.6 от договора; на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК –
в клаузите по чл.4, чл.5, чл.8 от договора и точки 22, 23, 24, 25, 26 и 27 от Общите условия.
В чл.1, ал. 4, т.3 от договора бил посочен размерът на лихвения процент и условието, че се
прилагал при „максимален срок на договора”, който бил 12 месеца. Оспорва доводите за
2
нищожност на лихвата от 36% поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че
изискването за обезпечаване на потребителския кредит било разписано в изпълнение на
Директива 2008/48 и ЗПК. Счита, че нормата на чл. 10, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК не е
нарушена, доколкото заплащане на такси и комисионни, които не са били уговорени в
договора за кредит, не са събирани от ищеца. Посочените в чл. 7 от договора и чл. 31 ОУ
към него разходи не били свързани с „усвояването и управлението“ на кредита, а с
погасяването на същия.
По изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове и
присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
От приетия по делото подписан договор за потребителски кредит тип „Кредитна
линия” № **** от 22.07.2017 г., се установява, че между страните сключен процесния
договор. С процесния Договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 2000 лева, с
уговорен годишен лихвен процент по заема 36 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е
50 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 15 месечни погасителни вноски в размер
150.78 лева всяка.
По делото е приет и погасителен план с включено възнаграждение за обезпечение
/л.14/, подписан между ищеца и „Кредит Гаранция“ ЕООД.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
3
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 50 %/. Посочената
годишна фиксирана лихва от 36 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по
отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 50 % и общата
сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при
самото му сключване, е предвидено, уговорено в чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от договора, че
кредитополучателят се съгласява в петдневен срок от усвояване на всяка сума в рамките на
кредитния лимит по договора, да осигури като обезпечение по кредита поръчителство от
страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно
месечно възнаграждение в размер на 1 500 лева или неотменима и безусловна банкова
гаранция от одобрена от Кеш Кредит Мобайл ЕАД банка, съгласно списък с одобрени от
кредитора банки, достъпен на уеб-страницата на Кеш Кредит. Според уговореното в чл. 1,
ал. 4 от договора, кредитът е предоставен, при някое от следните обезпечения:
поръчителство от две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално
месечно брутно възнаграждение за всеки в размер на 1500 лева или неотменима и
безусловна банкова гаранция от одобрена от кредитодателя банка или поръчителство от
одобрено от Кредитодателя дружество.
От приетия по делото погасителен план с включено възнаграждение за обезпечение,
подписан между ищеца и „Кредит Гаранция“ ЕООД, се установява, че кредитополучателя
следва да заплаща на поръчителя възнаграждение на 15 равни месечни вноски, всяка в
размер на 69.22 лева, които съвпадат с датите на вноските по кредита.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – петдневен от усвояването на предоставената по договора сума, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се
създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, тъй като същите следва да
отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни
източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата
гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния
падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и изначалното предвиждане на сключване на договор за поръчителство с
одобрено от заемодателя срещу заплащане на възнаграждение на поръчителя от заемателя,
което да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до
скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Това
обстоятелство, обаче не е включено в ГПР разходите, поради което е налице нарушение на
чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо и поради липса на част от задължителните
реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен. Доколкото се касае за
възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които
следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото
ограничение. Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите от 50 % не
4
отговаря на действителния такъв. Това се потвърждава и от изготвената от в.л. М.М. и
приета по делото съдебно – счетоводна експертиза като обективна, компетентно дадена и
неоспорена от страните, че годишния процент на възнаградителната лихва и
възнаграждението на дружеството – поръчител, с който се оскъпява кредита, е 46.14 %.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33
от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно
да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка
една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10
ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск за нищожност на клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 132 лева,
както и депозит за вещо лице по ССЕ в размер на 120 лева, които суми следва да му се
възстановят от ответника, като законна последица от решението.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
5
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 28) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
(размера на недействителния договор за потребителски кредит - 3300 лева) тук следва да
бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 461 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на
процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е
реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. Ж. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. П. **** и „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление– гр. София, ж.к. Света Троица, ул. „Зографски манастир“
№ 15, вх. Г, че сключеният между тях Договор № **** за потребителски кредит тип
кредитна линия от 22.07.2017 г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на М. Ж.
М., ЕГН **********, сумата от 252 лева (двеста петдесет и два лева)– деловодни разноски
за производството по настоящото гражданско дело № 15243/2021 г. по описа на РС -
Пловдив.
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв.
Е.Г.И., АК-П., личен № **********, със служебен адрес– гр. П., ул. ***, сумата от 461 лева
(четиристотин шестдесет и един лева) – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на М. Ж. М. за производството по настоящото гражданско дело № 15243/2021
г. по описа на РС - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
6