РЕШЕНИЕ
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………..,гр.София,
29.01.2018г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV ”в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на двадесет и пети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия:
Калина Христова
при участието на
секретаря Валентина Илиева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело
№ 15762 по описа за 2016 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Обжалва се решението
на СРС, 48 състав под № 14341 от 15.09.2016г., постановено по гр.дело №
75067/2015г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от З.П.П. срещу „У.Б.“
АД, иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД – за разликата над
уважения размер от 1 875,56лв.- до пълния предявен размер от
6 349,45лв., ведно със законната лихва от 04.12.2015г.- до окончателното
изплащане, претендирана като недължимо платена лихва за периода 04.12.2010г.-
04.12.205г. по договор за банков кредит № 34/ 2006г. Решението се обжалва и в
частта за разноските.
Въззивникът З.П.П.
поддържа доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната
отхвърлителна част. Счита за неправилен извода на първата инстанция, с който е
прието, че договорената възнаградителна лихва с процесния договор за кредит е с
фиксиран размер. Поддържа, че с
договора за кредит между нея и ответника безспорно е постигнато съгласие
договорната /възнаградителна/ лихва да е с променлив размер, който се определя в
зависимост от два компонента – променлив компонент- БЛП и твърда надбавка. Намира за правилен извода на съда, с който е
прието, че в договора липсва изрична клауза, която да установява начинът на
формиране на БЛП, но счита за неправилен
извода на съда, с който е прието, че липсват клаузи, от които може да бъде
изведен начинът и критериите за формиране на променливия компонент на
договорната лихва- БЛП. Твърди, че при
извеждане на този извод от първата инстанция е допуснато нарушение на нормата
на чл.147,ал.2 от ЗЗП, която разпорежда, че при съмнение относно смисъла на
определено условие то следва да се тълкува по най-благоприятния за потребителя
начин . Поддържа, че волята на страните
по договора е била БЛП да се формира от основния лихвен процент /ОЛП/,
определян от БНБ и фиксирана надбавка за ликвидност от 0.74%. Твърди, че за нея е била налице яснота за този
начин, по който се формира променливият компонент на лихвата /БЛП/, като той й
е бил разяснен при сключването на
договора, а този начин се установява и
от приетите по делото заключения на ССЕ ,
от разменената между нея и ответника кореспонденция, както и от
представения по делото Бюлетин № 249/ 08.09.2006г. за лихвените проценти. Поддържа, че от събраните по делото
доказателства се установява, че промяната на лихвата през исковия период от
време в посока на нейното увеличение, е последица от включването при
определянето й на трети компонент- „премия“, определена едностранно от
ответника. Поддържа възражението за
нищожност на договорните клаузи, даващи право на ответника едностранно да
променя размера на БЛП. Въззивницата-ищца счита, че от неоспореното заключение
на ССЕ се установява, че в резултат на включването на т.нар.“премия“ при формирането на БЛП, недължимо платената от нея договорна
лихва е в претендирания размер от 6 349,15лв. При условията на
евентуалност поддържа, че ако от съда бъде прието, че за исковия период от
време размерът на договорната лихва е в рамките на първоначално договорения от
7,,28%, то недължимо платената лихва е в размер на 2 871,60лв. С
изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивницата-ищца мотивира
искането си за отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска в пълния му
заявен размер от 6 349,15лв., евентуално- до размера на сумата от
2 871,60лв. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна „У.Б.“
АД , оспорва жалбата като неоснователна
и заявява искане за потвърждаване на атакуваното решение като законосъобразно и
правилно. Поддържа, че изводът на съда, с който е прието, че възнаградителната
лихва по процесния договор е фиксирана в размера от 7,28% е изведен при тълкуване на договора именно по
най-благоприятния за ищеца-потребител начин в съответствие със ЗЗП, тъй като икономическите последици за
потребителя са напълно предвидими по размер. Счита, че присъдената на ищцата
сума от 1 875,56лв. с частта на
решението, която е влязла в сила, е в
съответствие с неоспореното първоначално заключение на ССЕ. Моли съда да
кредитира това заключение, с което е съобразено, че за времето преди датата
04.12.2010г., /начален момент на исковия период/ вземанията на ищцата са
погасени по давност , с оглед заявеното от него възражение за погасителна
давност с отговора на ИМ. Претендира присъждане
на направените по делото разноски във въззивното производство.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на
страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на
въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено
следното:
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, ето защо съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с
въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.55,ал.1,
предл.1 от ЗЗД– за сумата от 6 349,45лв., претендирана като недължимо
платена от ищцата възнаградителна лихва по процесния договор за кредит за
периода 04.12.2010г.- 04.12.2015г. Като обстоятелства, с които е обосновава липсата
на основание за плащането,ищцата се позовава на нищожност на клаузи от
процесния договор, даващи право на ответника
едностранно да изменя размера на лихвата, които клаузи ищцата счита за
неравноправни.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,
че страните са се съгласили годишният лихвен процент да се формира от два
компонента- променлив – БЛП и твърда надбавка. Прието е, че от страните не е
договорен начин и методика, които да определят формирането на променливия
компонент на размера на възнаградителната лихва- БЛП. Като последица от това от
първоинстанционния съд е прието, че размерът на договорната лихва е фиксиран и
е в рамките на договорения при сключването на договора – от 7,28%. С
решението във влязлата му в сила част е прието, че каузата по т.11.1.1,изр.1 от
процесния договор е нищожна, на основание чл.146,ал.1 от ЗЗР, като неясна и
като неравноправна-противоречаща на нормата на чл.143 от ЗЗП и предвид липсата
на друга клауза от договора, която да допуска изменението на БЛП- чрез
намаляване или увеличаване, е прието, че за целия процесен период лихвата е
била в размера, първоначално установен при подписването на договора от
7,28%. Като последица от това, с решението
е прието, че дължимата от ищцата лихва за исковия период при процент от 7,28% е била в размер на 10 309,86лв., а
платената от нея за същия период е в размер на 12 185,42лв., съгласно
първоначалното заключение на ССЕ, поради което разликата от 1 875,56лв. се
явява недължимо платена и като такава- подлежи на връщане от ответника на
основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД. За
разликата над сумата от 1 875,56лв.- до пълния предявен размер от
6 349,45лв., с първоинстанционното решение в обжалваната му част е прието,
че искът е неоснователен и като такъв той е отхвърлен.
Настоящият
съдебен състав намира, че от представения по делото договор за кредит се
установява постигнатото между страните съгласие дължимата от ищцата цена за
ползването на заетата сума, каквато по своята правна същност представлява
годишният лихвен процент, да се образува от два компонента- БЛП и фиксирана
надбавка от 3,60%. С клаузата на т.4.1
от договора страните са постигнали съгласие размерът на договорната
/възнаградителна/ лихва към датата на
сключване на договора да бъде в размер на 7,28%, в рамките на която БЛП е 3,68%
и съответно- надбавката от 3,60%. Между страните по делото няма спор, че БЛП е променливият компонент , който определя
образуването на размера на ГЛП, като в този смисъл е и клузата на т.11.1.3,
изр.2 в първата му част, която не е нищожна, като неравноправна и с която
изрично е предвидена промяна на ГЛП в зависимост от промяната на БЛП.
Законосъобразно и правилно с обжалваното решение е прието, че в процесният договор
за кредит между страните не е постигнато съгласие за елементите, които се
включват и определят размера на БЛП. В договора липсва действителна /валидна/ клауза,
с която страните да са постигнали съгласие БЛП да се определя от ОЛП на БНБ за
съответния период и фиксирана надбавка от 0,72%, както неоснователно поддържа
ищцата. Клаузите от процесния договор, които касаят промяната на БЛП са
неравноправни и като такива- са нищожни, на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП. На първо място това е клауза на т.11.1.1 от договора, с която е установено, че БЛП се определя по
критериите, определени от Управителния съвет на ответната банка, съответно- от
оторизираните да го определят органи и/или служители на банката, обявени в
лихвените условия за този период, разпространени на гишетата на банката. С
влязлата в сила част на първоинстанционното решение, което съдът зачита, на
основание чл.297, вр. с чл.298,ал.1 от ГПК, тази договорна клауза е приета за нищожна,
като неравноправна- противоречаща на нормата на чл.143 от ЗЗП и като последица
от това е прието, че ответникът дължи връщане на недължимо платената лихва в
размер на 1 875,56лв. Неравноправни
и съответно- нищожни, на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП са и договорните клаузи , както следва: по
т.11.1.2- в частта, с която е предвидена автоматична промяна на размера на
договорната лихва по т.4.1 , като
последица от промяната на БЛП по реда на т.11.1.1 ; клаузата
на т.11.1.1.1 в частта, с която е договорено, че при кредити, изплащани чрез
анюитетни вноски /какъвто е процесният/,
общият лихвен процент се променя, когато пазарните условия водят до
необходимост от увеличаването му с най-малко два пункта , както и клаузата на т.11.1.3 в частта, с която е
предвидено, че при промяна на БЛП автоматично се променя общият лихвен процент
по кредита в съответствие с приетите изменения
по реда на т.11.1.1. Изброените
договорни клаузи настоящият съдебен състав приема, че са неравноправни, като
противоречащи на общото изискване за добросъвестност, установено с нормата на
чл.143 от ЗЗП. По отношение на клаузата
по т.11.1.2- доколкото обвързва автоматичната промяна на договорната лихва по
т.4.1 като последица от изменението на БЛП по реда на нищожната /неравноправна/
клауза на т.11.1.1. Клаузата на т.11.1.1.1се явява неравноправна, тъй като
липсва яснота за понятието „пазарни условия“ , което е прието като фактор за
промяната на лихвата по т.4.1 и то
единствено с оглед увеличаване на същата, като тази неясни пазарни
условия не са зачетени като фактор за намаляване на договорната лихва, което
несъмнено поставя потребителя в неравностойно положение и е в разрез с общото изискване за
добросъвестност по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Що се отнася до клаузата на т.11.1.3 в горепосочената й част,
неравноправността и съответно- нищожността й произтичат от предвидената с нея автоматична промяна на
общия лихвен процент при промяна на БЛП по реда на неравноправната клауза на
т.11.1.1. Като последица от така установената нищожност на договорните клаузи,
които регламентират формирането на БЛП ,
като елемент на годишния лихвен процент, настоящият съдебен състав приема, че
законосъобразно и правилно от първоинстанционния съд е прието, че липсва
действителна /валидна/ договорка в
процесния договор относно компонентите и начинът на формиране на БЛП. Неоснователно се явява твърдението на ищцата,
че волята на страните относно начина на определяне на размера на БЛП може да
бъде установен чрез препращането, което
е направено с клаузата на т.4 от процесния договор, тъй като това препращане е
към нищожната клауза на т.11.1.1.
Неоснователно е и твърдението на ищцата , че постигнатото между страните
съгласие относно елементите, определящи БЛП се установяват от разменената между
тях кореспонденция и заключението на
ССЕ. Тези елементи следва да бъдат видни от съдържанието на самия договор и от
него следва да е ясно каква е изричната воля на страните към момента на
сключването на договора. Фактът, че с изпратените от ответника – до ищцата
писма е налице позоваване на евентуална промяна на ОЛП, като променлива
компонента не може да обоснове твърдението на ищцата, че именно тя и сочената
от ищцата фиксирана надбавка са единствените елементи, които формират БЛП.
Напротив, установеният с приетите по делото заключение на ССЕ факт, че при определянето
на БЛП при приложение на нищожната /неравноправна /клауза на т.11.1.1 от
договора, ответникът е включил и друг компонент- премия, безспорно сочи, че не
е налице твърдяното от ищцата изрично постигнато съгласие между нея и ответника
към релевантния момент на сключването на договора относно елементите, които
формират БЛП. При липсата на договорна клауза, установяваща еднозначно
компонентите, които формират БЛП и наличието на обективни фактори, в зависимост
от които е обусловен размерът на този променлив компонент на договорната /възнаградителна/
лихва, законосъобразно с обжалваното решение от първата инстанция е прието, че
за процесният период от време дължимата от ищцата договорна лихва е в рамките
на размера, за който между нея и ответника е постигнато съгласие при
сключването на договора от 7,28%. Незаконосъобразен
е изводът на първоинстанционния съд, с който е прието, че за целия срок на
действие на договора дължимата от ищцата договорна лихва е във фиксиран размер.
Както вече бе посочено по-горе в мотивите, видно от съдържанието на процесния
договор –т.11.1.3, изр.2- в първата му част, която не е неравноправна и
съответно- нищожна, а и страните не спорят по този факт, постигнатото между тях
съгласие е за променлив размер на договорната лихва. Няма правна пречка при
постигната между страните договореност
за ясни и обективни критерии, от които да е обусловен размерът на променливия
компонент на договорната лихва- БЛП, от момента на постигане на съгласието
относно тези критерии – дължимата от ищцата лихва да е в размера, определен
съобразно тези критерии. До този момент, обаче, включително и за исковия
период, както вече бе посочено по-горе, при липсата на валидна договорна клауза
, която да определя тези критерии, дължимата от ищцата лихва е в размера, за
който е налице постигнато съгласие- от 7,28%.
От приетите по делото и
неоспорени заключения на ССЕ се установява, че дължимата от ищцата договорна
лихва за исковия период 04.12.2010г.-04.12.2015г. при приетия процент от 7,28% е в размер на 10 309,86лв. По спорния
въпрос относно платената от ищцата лихва за исковия период, настоящият съдебен
състав приема, че той следва да бъде определен по допълнителното заключение на
ССЕ от 12.04.2016г. Настоящият съдебен състав приема, че при определяне на платената
от ищцата лихва за процесния период от време неправилно от първата инстанция е
прието, че тя е в размер на 12 185,42лв., определен по първоначалното
заключение на ССЕ от 16.03.2016г. Видно
от съпоставката на двете заключения /първоначално и допълнително/ и уточнението
към тях, направено от вещото лице във въззивното производство, при формирането
на размера на платената лихва при първото заключение не е включена заплатената
авансово /на 01.12.2010г./ лихва ат 310,22лв. Това плащане е извършено от ищцата
в съответствие с разпореждането на т.7.2 от договора, регламентираща падежа на
месечната вноска. Безспорно е , че част от това авансово плащане попада и касае процесния период, чийто
начален момент е 04.12.201г. При второто заключение е взето предвид това
плащане на сумата от 310,22лв., но е зачетено плащането на цялата сума,
включително и частта, относима към времето 01.1.2010г.-03.12.2010г., което е
извън исковия период. Настоящият съдебен състав приема, че при определяне размера
на платената от ищцата сума следва да бъде включена тази част от авансово платената сума на
01.12.2010г. от 310,22лв., касаеща частта от процесния период
04.12.2010г.-31.12.2010г. За последната
част, съответната сума от общо платената е в размер на 280,20лв. /= 28 дни х 10,007лв.-
сумата за 1 ден/. Като последица от това съдът намира, че за целия исков период
заплатената от ищцата сума, съгласно допълнителното заключение на ССЕ от
12.04.2016г. , е размер на 12 645,62лв. При установената дължимост на сумата от
10 309,86лв. за исковия период, недължимо платена в рамките на исковия
период сума е в размер на 2 155,76лв. / = 12 645,62лв.-
10 309,86лв./ и тя подлежи на
връщане от страна на ответника- на ищцата, на основание чл.55,ал.1 , предл.1 от ЗЗД.
С оглед гореизложените мотиви, съдът приема, че
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен
за разликата над уважения размер от 1 875,56 лв.- до размера на сумата от
2 155,76лв. и вместо него- постановено друго, с което
искът за тази разлика да бъде уважен. Съответно, в частта, с която искът е
отхвърлен за разликата над доказаната дължима сума от 2 155,76лв. – до
пълния предявен размер от 6 349,45
лв., обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ищцата има правото на разноски за първата инстанция в размер на 481,09лв.
, съразмерно на уважената част от иска, поради което допълнително й се дължи
сумата от 57,21лв., над присъдената с първоинстанционното решение сума от
423,88лв. На ответника се следват
разноски , съразмерно на отхвърлената част от иска от 668,40лв., поради което
за разликата над тази сума- до пълния присъден размер на разноски от 713,06 лв., първоинстанционното решение следва да
бъде отменено. За въззивното производство на ищцата следва да се присъдят
разноски, съразмерно с уважената част от жалбата от 59,31лв. /включващи
държ.такса и адв.възнаграждение/. От друга страна, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, ищцата дължи на ответника разноски за въззивното производство, съразмерно
с отхвърлената част от жалбата от 509,99 лв.-адвокатско възнаграждение за един
процесуален представител. Ищцата не дължи на ответника разноски за въззивното
производство, представляващи заплатено от последния адвокатско възнаграждение
за втория му процесуален представител.
Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението на СРС, 48
състав под № 14341 от 15.09.2016г., постановено по гр.дело №
75067/2015г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от З.П.П. срещу „У.Б.“
АД, иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД – за разликата над
уважения размер от 1 875,56лв.- до размера на сумата от 2 155,76лв.,
ведно със законната лихва от 04.12.2015г.- до окончателното изплащане,
претендирана като недължимо платена лихва за периода 04.12.2010г.- 04.12.205г.
по договор за банков кредит № 34/ 2006г. , както и в частта, с която З. П.П. е осъдена да заплати на „У.Б.“ АД, на
основание чл.78,ал.3 от ГПК - разликата над дължимата сума от 668,40лв.- до
пълния присъден размер от 713,06лв.- разноски по делото, ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА
„У.Б.“ АД да заплати на З.П.П., на
основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД –
разликата над сумата от 1 875,56лв.- до размера на сумата от
2 155,76лв., ведно със законната лихва от 04.12.2015г.- до окончателното
изплащане, представляваща недължимо платена договорна лихва за периода
04.12.2010г.- 04.12.205г. по договор за банков кредит № 34/ 2006г.
ПОТВЪРЖДАВА
решението на СРС, 48 състав под № 14341 от 15.09.2016г., постановено по гр.дело
№
75067/2015г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от З.П.П. срещу „У.Б.“
АД, иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД – за разликата над
дължимата сума от 2 155,76лв.- до пълния предявен размер от
6 349,45лв., ведно със законната лихва от 04.12.2015г.- до окончателното
изплащане, претендирана като недължимо платена лихва за периода 04.12.2010г.-
04.12.205г. по договор за банков кредит № 34/ 2006г., в частта, с която „У.Б.“
АД е осъдено да заплати на З.П.П. разноски по делото , на основание чл.78,ал.1
от ГПК в размер на 423,88лв., както и в
частта, с която З. П.П. е осъдена да
заплати на „У.Б.“ АД - сумата от 668,40лв.- разноски по делото, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК.
В останалата част, като
необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД да заплати на З.П.П. – сумата от 57,21лв.-
допълнително дължими разноски по делото за първата инстанция и сумата от
59,31лв.- разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА З. П.П. да
заплати на „У.Б.“ АД- сумата от
509,99лв.- разноски по делото за въззивното производство, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението
подлежи на обжалване в 1 месечен срок от връчването му на страните пред
ВКС, при условията на чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.