Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.10.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на тринадесети октомври
през
две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря ЮЛИАНА ШУЛЕВА
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 10318 по описа
за 2020 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпила
въззивна жалба от Д.М. - ответник в производството пред СРС срещу решение №
74788/22.04.2020 г. по гр. д. № 10955/2019 г. на СРС, І ГО, 165 състав.
Решението се обжалва в частта, в която претенциите на ищеца срещу
ответника-въззивник по чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени и в негова тежест са
възложени разноските по делото. Излагат се доводи за неправилност на съдебното
решение. Поддържа се, че страните не са обвързани от облигационно отношение.
Според въззивника отговорността за вземанията, претендирани от ищеца е на
наемателя.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени обжалваното решение в частта, в която
претенциите по чл.422 ГПК са били уважени и да постанови друго, с което да
бъдат отхвърлени така предявените искове. Разноски не се претендират.
От въззиваемата страна, ищец в производството пред СРС –„Т.С.“
ЕАД не е постъпил отговор. В течение
на производството се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното първоинстанционно решение. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач-„Т.с.” ЕООД не взема становище по
въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
При отчитане на специалните
разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение
и пар. § 13. (1) от заключителните разпоредби на Закона за здравето,
съгласно последният от които, сроковете по чл. 3, т. 1 и т.
2 относно "други срокове" в досегашната редакция и по отменената
т. 3, спрени от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този
закон, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в
"Държавен вестник", т.е. до 22.05.2020 г., въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в
частта, в която претенциите на ищеца са уважени срещу ответника /въззивник/
следователно е налице правен интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите по чл.422 ГПК са
отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция
намира, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес:
На 23. 01.2017 г. по ч.гр.д.№ 56716 по описа за 2016
г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, видно
от която заявлението е уважено и претендираните суми са присъдени в полза на
заявителя-въззиваем пред настоящата инстанция.
За така издадената заповед за изпълнение липсват данни
длъжникът да е уведомен.
В срока по чл.414 ГПК – на 01.03.2017 г. длъжникът е
подал възражение срещу така издадената заповед за изпълнение, и на ищеца е
указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок.
Указанията са достигнали до последния на 22.01.2019 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 22.02.2019 г.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.153, ал.1 от
ЗЕ. Същият бил титуляр на вещното право на ползване на процесния имот до който
била доставена и потребена топлинната енергия, която възлизала в общ размер на
1 596,60 лв. при отчитане на изравнителните сметки. Без значение било дали
ответника обитава имота или не; възражението му, че няма достъп до имота не
било доказано. Представеният договор за наем не доказвал това възражение на
ответника, тъй като липсвали доказателства този договор да е изпълняван. Освен
това законът не предвиждал в тази хипотеза носителят на вещно право на ползване
да бъде освободен от отговорността. Недееспособността на ответника също не се
отразявало на обстоятелството, че ответника е страна по облигационното
отношение с ищеца. Това правоотношение
възниквало спрямо действителния титуляр на вещното право върху топлоснабдения
имот. Установено било, че ответника дължи сумата в размер на 1 596,60 лв.,
т.е. задължението било в по-голям от предявения размер - 1 557,19 лв. За
последната сума претенцията на ищеца е приета за доказана и като такава уважена
като основателна. Относно стойността на услугата дялово разпределение съдът се
е позовал на чл.36 от ОУ -2014 г. на ищцовото дружество. Въз основа на доказателствата,
представени от третото лице помагач съдът е достигнал до извода, че е
осъществена услугата. В случая била налице суброгация. Размерът на услугата е
определен по реда на чл.162 ГПК – 42,37 лв. и тази сума е призната като
задължение на ответника.
Относно претенциите за забава:
По отношение на забавеното издължаване на сумите за
главницата за топлинна енергия и подгряване на вода СРС е констатирал, че не е
изпълнено изискването на чл.33, ал.1 от ОУ-2014 г. , тъй като ищецът не бил
представил доказателства относно публикуването на сметката за процесния
топлоснабден имот. Не била представена и покана до потребителя.
По отношение на забавеното издължаване на сумите за
дялово разпределение също е прието, че е необходима покана.
Затова и претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени
като неоснователни.
Спорно пред настоящата инстанция е обстоятелството, е ли
ответника /в производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно дължи ли
заплащане на стойността на потребената топлинна енергия за имот с аб. № 005330
и представляващ ап.№ 1 с административен адрес: гр. София, бул.“Княз *********за
периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г.
Съгласно чл.107 от Закона за енергетиката, доставчикът
на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
потребителя.
Потребител на енергия или природен гази за битови
нужди е физическо лице-собственик или титуляр на вещното право на ползване на
имот, което ползва ел. или топлинна енергия- чл.153, ал.1 ЗЕ.
Действително, по силата на покупко-продажба,
изповядана с нот. акт № 20 от 28.12.2009 г. Д.И.М. се е разпоредил с процесния
недвижим имот, същият, обаче, си е запазил вещното право на ползване върху така
продадения имот до края на живота си.
При това положение правилен е извода на СРС, че
страните по спора са обвързани от облигационно отношение по доставка и
потребление на топлинна енергия; същото е възникнало по силата на ОУ на
ищцовото дружество.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС и по арг.
от чл.272 ГПК, същите се считат и за мотиви на настоящето решение.
Обжалваното решение е в съответствие и с т.1 на ТР №
2/2017 г. , прието на 17.05.2018 г. от ОСГК на ВКС по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, в което са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.
153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди
("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна
по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В конкретния случай нито се твърдеше, нито се установи
наемателят да е изразил волеизявление за откриване на партида на негово име или
да е сключил договор с ищцовото предприятие.
При това положение обжалваното решение в частта, в
която претенциите на ищеца по чл.422 ГПК са приети за установени, е правилно и
като такова ще следва да бъде повърдено.
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно
и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски.
Въззиваемата страна претендира разноски и такива са били сторени, изразяващи
се за процесуално представителство от юриск. Съдът определя
юриск.възнаграждение по реда на чл.78, ал.8 ГПК в размер на 50 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 74788/22.04.2020 г. по гр. д. № 10955/2019
г. на СРС, І ГО, 165 състав , в частта,
в която в полза на ищеца – „Т.С.“ ЕАД, са признати на основание чл.422 ГПК,
вземания срещу Д.И.М., ЕГН **********,
в размер на 1 557, 19 лв.за доставена топлинна енергия за аб.№ 005330 за периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г. ведно
със законната лихва от 11.10.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, както
и за сумата в размер на 42,37 лв.- цена
на услугата „дялово разпределение“ за периода м.06.2014 г. до м.05.2015 г. ведно със законната лихва от 11.10.2016
г. до окончателното изплащане, за които
суми на 23. 01.2017 г. по ч.гр.д.№ 56716 по описа за 2016 г. е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, както и относно разноските.
ОСЪЖДА Д.И.М., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление:*** Б, разноските пред
въззивната инстанция в размер на 50 лв.-
юриск.възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.