№ 242
гр. Пловдив, 18.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20225001000078 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №14/09.12.2021г., постановено по търг. д. №46/2021г. по
описа на окръжен съд К., в производство по чл.422 от ГПК, е признато за
установено съществуването на вземане на ЕТ „А.-**-А.К.“ - гр.С., с ЕИК
********* от „Д.-****“ ООД - гр.Д., с ЕИК *********, в размер на 30
170.82лв., представляващо неизплатена главница по договор за заем с дата
08.03.2018г., ведно със законната лихва, считано от 23.12.2020г. до
окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед
№208/23.12.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК, изд. по ч.гр.д. №546/2020г. по описа на РС – М..
Отхвърлен е предявеният иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК, във вр.
с чл.240 от ЗЗД, в останалата част и за разликата над 30 170.82лв. до пълния
му предявен размер на 103 595лв. „Д.-****“ ООД е осъдено да заплати на ЕТ
„А.-**-А.К.“ разноски за заповедното и исковото производство в размер на 3
420.24лв., съразмерно на уважената част от иска. ЕТ „А.-**-А.К.“ е осъдено да
заплати на „Д.-****“ ООД разноски за исковото производство в размер на 3
898.19лв., съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство - „Д.-****“ ООД в частта, с която е уважен предявеният
положителен установителен иск по чл.422 от ГПК за сумата от 30 170.82лв.,
ведно със законната лихва, считано от 23.12.2020г. Счита, че решението в
1
обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в противоречие
с материалния закон. Изразено е несъгласие с изводите на
първоинстанционния съд за дължимост на присъдената сума, като са
въведени оплаквания, че тези изводи са необосновани, несъобразени с
депозираните по делото писмени доказателства и преди всичко със
заключението от съдебносчетоводната експертиза, съдържащи констатации за
прекомерно начислена неустойка от страна на търговеца – ищец, която
неустойка е несъвместима с добрите нрави и е налице неправилно погасяване
по поредност задълженията по договора за заем. Наведени са и други
подробни възражения за прекомерност на предвидената с договора за заем
неустойка и нищожност на клаузата, предвиждаща неустойка и месечни
разходи за управление в размер на 7 000лв. – чл.3 от договора, поради
противоречие с добрите нрави. Иска се отмяна на решението в обжалваната
част и постановяване на друго, с което предявеният положителен
установителен иск да бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемата страна – ЕТ „А.-**-А.К.“ в представения отговор на
въззивната жалба в срока по чл.263 ал.1 от ГПК оспорва същата.
С въззивната жалба и постъпилия отговор не се предявяват
доказателствени искания.
Страните претендират сторените по делото разноски.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения
срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в
жалбите и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от
ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие за установено следното :
Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно
основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.417,т.3 от ГПК и чл.240 от ЗЗД.
Ищецът в първоинстанционното производство, въззиваема страна в
настоящето – ЕТ „А.-**-А.К.“, е изложил фактически обстоятелства за
успешно проведено заповедно производство по реда на гл.37 от ГПК, като
издадената Заповед №208/23.12.2020г., съдържаща разпореждане за
незабавно изпълнение, по ч.гр.д. №546/2020г. по описа на РС М., е била в срок
възразена. С цитираната заповед ответникът „Д.-****“ ООД е осъден да
заплати на заявителя сумата от 103 595 лв., представляваща непогасена от
длъжника част от главница по договор за заем с нотариална заверка на
подписите, ведно със законната лихва върху главницата от 23.12.2020г. до
изплащане на вземането, както и разноски по делото - платена държавна такса
в размер на 2 071.90лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 3 500лв.
Вземането се основава на Договор за заем с нотариална заверка на подписите
с peг. №**** от 05.04.2018г. на Нотариус №*** Е.Е. – на ищеца и на
ответника, чрез законния му представител - Е.А.А. на 08.03.2018г., peг. №***
2
от 08.03.2018 г. на Нотариус №*** Е.К.. Заемодателят е изпълнил
задължението си за предоставяне на заемната сума от 200 000лв. на
08.03.2018г., като до момента длъжникът не е погасил изцяло задължението
за връщане на заемната сума. Дължимият остатък от главницата по договора
за заем е в размер на 103 595лв. Длъжникът е погасил на няколко вноски
сумата в общ размер на 235 000лв. за задълженията си по договор за заем за
неустойка, законна лихва, месечни разходи за управление и част от
главницата от 200 000лв. както следва: 1.на 25.07.2018г. - 50 000лв.; 2.на
02.08.2018г. - 25 000лв.; 3.на 06.08.2018г. - 20 000лв.; 4. на 08.08.2018г. - 5
000лв.; 5.на 13.08.2018г. - 13 000лв.; 6.на 14.08.2018г. - 2 000лв.; 7.на
03.09.2018г. - 15 000лв.; 8.на 17.09.2018г. - 15 000лв.; 9.на 26.09.2018г. - 15
000лв.; 10.на 12.10.2018г. - 10 000лв.; 11.на 18.01.2019г. - 8 000лв.; 12.на
27.03.2019г. - 22 000лв.; 13.на 26.11.2019г. - 5 000лв.; 14.на 10.02.2020г. - 20
000лв.; 15.на 13.02.2020г. - 10 000лв. Позовава се и на неточно по време
изпълнение от страна на длъжника, поради което настъпили
неблагоприятните последици, като длъжникът имал задължение за неустойка
от 3% дневно по чл.3 от договора върху месечна сума на разходите, както и
законна лихва за забава върху главницата от 200 000лв. Поради наличието на
неточно изпълнение и възникнали задължения за неустойка върху разходите
за управление и законна лихва върху главницата по договора за заем,
направените погасявания били прихванати със задълженията за неустойки,
законна лихва, месечни разходи за управление и част от главницата, като по
изчисления на ищеца непогасеният остатък от главницата е в размер на 103
595лв. Моли съда да постанови решение, е което да бъде установено по
отношение на ответника, че дължи сума в размер на 103 595лв по договор за
заем с нотариална заверка на подписите, както и законната лихва върху
сумата от 23.12.2020г. до окончателното плащане на вземането.
С депозирания при първоинстанционното разглеждане на делото
писмен отговор ответникът „Д.-****“ ООД е оспорил така предявения иск.
Възраженията по основателността на иска са идентични с доводите за
незаконосъобразност на обжалваното решение, основно свеждащи се до
релевирана нищожност на клаузата на чл.3 от договора за заем по смисъла на
чл.26, ал.1, предложение трето от ЗЗД – поради противоречие с добрите
нрави. Твърди се, че неустойката за просрочие в размер на 3% на ден върху
сумата от 7000лв. е в размер на 6300лв. за 30 календарни дни и в размер на
6510лв. за 31 календарни дни. Така формулираната неустойка излизала извън
присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, същата
целяла единствено обогатяването на кредитора. Степента на санкцията водела
до нарушаване принципа да не се допуска неоснователно обогатяване на
едната страна за сметка на другата. Формулираната неустойка била
определена върху разходите за управление и обслужване на заема, като
подобен резултат бил несъвместим с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предложение трето от ЗЗД, поради което клаузите за неустойка и за разходи
за управление, обслужване, такси и комисионни в размер на 7000лв. се
3
явявали нищожни на посоченото основание. Признава се фактът, че по
процесния договор за заем са извършени плащания в общ размер на 235
000лв. Изложени са конкретни обстоятелства относно начина на погасяване
на задължението и съображения за липса на останали задължения в
претендирания размер. В случай, че съдът не обяви нищожността на клаузите
на договора, счита че претенцията е неоснователна поради факта, че на
14.04.2018г. е настъпила предсрочна изискуемост на целия заем, поради
неизпълнение на задължението на заемателя по чл.4 от договора – за
обезпечение на вземането на заемодателя да учреди договорна ипотека и
ответникът дължи единствено главница, разходи за управление, обслужване,
такси и комисионни в размер на 7000лв. и законна лихва върху главница от
13.04.2018г. Тези възражения се поддържат и с въззивата жалба.
При така посочените твърдения и възражения на страните в
първоинстанционното производство, въззивната инстанция намира за
установено следното:
Искът по чл.422 от ГПК е средство за защита на кредитора на
признатото му в заповедното производство вземане, чрез което да установи
съществуването му. Заповедта за незабавно изпълнение в настоящия случай -
по ч.гр.д. №546/2020г. по описа на РС М., е издадена на изпълнителното
основание по чл.417 т.3 от ГПК – договор за заем, с нотариална заверка на
подписите относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на
парични суми /като подписите на заемодател и заемател са заверени на
различни дати, съответно – на 05.04.2018г. и на 08.03.2018г./.
Съгласно чл.1 и 2 от договора за заем, който е с посочена дата
08.03.2018г. и с нотариална заверка на подписа на заемателя от същата дата и
нотариална заверка на подписа на заемодателя от 05.04.2018г., ищецът ЕТ
„А.-**-А.К.“ предоставя на ответника „Д.-****“ ООД, а последният приема
заем в размер на 200 000лв., който да е преведен по посочена банкова сметка
на заемателя в тридневен срок от подписване на договора. Няма спор, като е
представено и доказателство – преводно нареждане, че сумата е преведена от
заемодателя на заемателя.
В чл.3 от договора е предвидено, че върху реално дадената сума от 200
000лв., отделно ежемесечно се начисляват разходи за управление,
обслужване, такси и др. в размер на 7 000лв., която сума заемателят се
задължава да заплаща на заемодателя на датата на всеки месец, следваща
датата на подписване на договора. При неплащане в срок всеки месец на
договорената сума от 7 000лв., заемателят дължи неустойка за просрочие
върху тази сума в размер на 3% на ден.
Съгласно чл.5 от договора заемателят се задължава да плати на
заемодателя дадената в заем сума по чл.1, ведно със сумата по чл.3 в срок от
четири месеца, считано от датата на подписване на договора – на 08.07.2018г.
Основният спорен въпрос по делото, пренесен и пред въззивната
4
инстанция се свежда до това – налице ли е частично неизпълнение от страна
на заемателя за връщане на главницата по договора, което неизпълнение се
обуславя от валидността, съответно – нищожността на клаузата – чл.3 от
договора и с оглед безспорния факт, че заемателят е изплатил на отделни
вноски общо сума в размер на 235 000лв.
Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора, като се вземат предвид специфичните
факти и обстоятелства за всеки конкретен случай, при съобразяване на
примерно посочени критерии като размера на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вида
на уговорената неустойка и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди. В гражданскоправните отношения е приложим принципът на свобода
на договарянето, но автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора, включително да уговарят неустойка, е ограничена
от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави. Това ограничение се отнася както за гражданските, така и
търговските сделки – аргумент - чл.288 от ТЗ. В случая е предвидена
неустойка за забава плащането на т.н. разходи за управление, обслужване,
такси и др. в размер на 7 000лв. Уговорената неустойка от 3% на ден върху
тази сума се равнява на 210лв. на ден, което за един месец е в размер на
6 300лв. Или размерът на неустойката е приблизително равен на самото
задължение. В договора е предвидено изпълнението на задължението да се
обезпечи и с друг правен способ – чл.4 от договора – учредяване на договорна
ипотека. Не е без значение и че неустойката е уговорена без краен предел.
Уговорената неустойка от 3% на ден значително надвишава размера на
законната лихва. Съгласно Постановление №426 на МС от 18.12.2014г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения
годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в
размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Основният лихвен процент на БНБ към процесния момент е 0.0. Уговорената
неустойка от 3% на ден дава годишна лихва от 1 095%. Преценката на
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди сочи, че уговорената в чл.3 от договора
неустойка е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и противоречи на добрите нрави – т.е. – същата е
нищожна поради накърняване на добрите нрави - чл.26 ал. 1, пр.3 от ЗЗД.
Самата уговорка за ежемесечно начисляване на разходи за управление,
обслужване, такси и др. в размер на 7 000лв. също противоречи на добрите
нрави, а и съдържа известна неопределяемист с оглед употребата на „и др.“.
5
Тази уговорка противоречи и на закона, доколкото безспорно заемодателят не
е кредитна институция и липсва основание, на което да се извършват разходи
за управление, обслужване и такси. /Съгласно вписванията по партидата на
ЕТ в ТРРЮЛНЦ, ЕТ „А.-**-А.К.“ е с предмет на дейност „ПOKУПKA HA CTOKИ ИЛИ
ДPУГИ BEЩИ C ЦEЛ ДA ГИ ПPEПPOДAДE B ПЪPBOHAЧAЛEH, ПPEPAБOTEH ИЛИ OБPAБOTEH BИД;
ПPOИЗBOДCTBO HA CTOKИ C ЦEЛ ПPOДAЖБA; TPAHCПOPTHA, KOMИCИOHHA, CKЛAДOBA, CПEДИЦИOHHA
И ЛИЗИHГOBA ДEЙHOCT; PAЗPEШEHИ ПO CЪOTBETHИЯ ЗAKOHOB PEД BAЛУTHИ CДEЛKИ; CДEЛKИ C
ИHTEЛEKTУAЛHA COБCTBEHOCT; TPAHCПOPTHA, TУPИCTИЧECKA, XOTEЛИEPCKA, PECTOPAHTЬOPCKA,
PEKЛAMHA, ИHФOPMAЦИOHHA, ПPOГPAMHA И ИMПPECAPCKA ДEЙHOCTИ; ПOKУПKA, CTPOEЖ ИЛИ
OБЗABEЖДAHE HA HEДBИЖИMИ ИMOTИ C ЦEЛ ПPOДAЖБA; TЪPГOBCKO ПPEДCTABИTEЛCTBO,
ПOCPEДHИЧECTBO И AГEHTCTBO HA MECTHИ И ЧУЖДECTPAHHИ ФИЗИЧECKИ И ЮPИДИЧECKИ ЛИЦA,
KAKTO И ДPУГИ ДEЙHOCTИ, KOИTO HE CA ЗAБPAHEHИ CЬC ЗAKOH. KATO EДHOЛИЧEH TЪPГOBEЦ ЩE
ИЗBЪPШBA ДEЙHOCTTA CИ B CTPAHATA, ЧУЖБИHA И CBOБOДHИTE БEЗMИTHИ ЗOHИ“./
Като нищожна клаузата на чл.3 от договора не поражда целените
правни последици, при което изпълнението на договорните задължения се
подчинява на останалите клаузи от договора.
При първоинстанционното разглеждане на делото е допусната
съдебносчитоводна експертиза и допълнителна такава. Вещото лице е
представило в табличен вид /стр.92/ извършените плащания по договора за
заем /като първото плащане е извършено на 25.07.2018г., а последното – на
13.02.2020г./ и съответно счетоводния начин на погасяване на задължението
отразен в счетоводна сметка 498 – Други дебитори в счетоводството на
ищеца. Съгласно заключението от съдебносчетоводната експертиза от
изследването по счетоводните записвания е установено, че е възприето
погасяване на задълженията в следната последователност: неустойка; разходи
за управление, главница и по този начин е извършено разпределението на
посочените суми. При този начин на разпределение дължимата сума по
главница към 31.12.2020г. /съответно – към датата на подаване на заявлението
– 23.12.2020г./ е така, както е претендирана с исковата молба – 103 316,75лв.
Но констатацията на вещото лице е, че счетоводството на ищеца не е водено
редовно по отношение на условията по договора за заем, тъй като:
счетоводните записвания за разходи за управление /предвидените в чл.3 от
договора 7 000лв./ не отразяват вярно и точно съдържанието на договора за
заем; начислени са неустойки в по-висок размер от дължимия; не е спазен
редът за погасяване на задълженията, който е разноски, неустойка, лихви,
главница при разпределението на постъпилите от длъжника суми.
Със първоначалното заключение и допълнителното заключение вещото
лице е дало различни варианти за непогасения размер на главницата, според
различен ред на погасяване/разпределение на постъпилите суми, като са взети
предвид направените от ответника погасявания в общ размер от 235 000лв. на
съответните дати, отнесени към главницата от 200 000лв. Съгласно
заключението размерът на главницата по сключения договор за заем, без да се
има предвид клаузата на чл.3 от договора за разходи за управление,
обслужване, такси и комисионни в размер на 7 000лв. на месец и за неустойка
върху тази сума от 3% на ден от падежа на задълженията – 05.08.2018г. до
датата на депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК – 23.12.2020г., е
надплатена сума от 32 223,32лв., като е посочена и законната лихва при
6
съобразяване реда за погасяване – 2 776,68лв. /Доколкото няма спор, че
заемателят е превел на заемодателя общо сумата от 235 000лв./.
С оглед на тази констатация на вещото лице и тъй като задължението за
7 000лв. разходи за управление на месец и предвидената неустойка върху
същото са уговорени в недействителна клауза, то прилагайки останалите
клаузи от договора, липсва неизпълнение на задължението на заемателя за
връщане на заетата сума. Това води до неоснователвност на предявения иск
по чл.422 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД.
По изложените съображения въззивната жалба се явява основателна, а
решението в обжалваната част, като неправилно, следва да бъде отменено.
Следва да се постанови друго, с което предявеният установителен иск за
сумата от 30 170.82лв., представляващо неизплатена главница по договор за
заем с дата 08.03.2018г., ведно със законната лихва, считано от 23.12.2020г.,
да бъде отхвърлен.
По разноските, сторени в първоинстанционното производство:
С оглед изхода от спора пред въззивната инстанциа следва да бъде
отменено първоинстанционното решение и в частта, с която „Д.-****“ ООД е
осъдено да заплати на ЕТ „А.-**-А.К.“ разноски за заповедното и исковото
производство в размер на 3 420.24лв., съразмерно на уважената част от иска.
На ответника се дължат разноски за първоинстанционното
производство в пълен размер. Съгласно представения списък на разноските
по чл.80 от ГПК /л.148/ същите са в размер на 5 500лв. – адвокатско
възнаграждение и 300лв. – възнаграждение за вещо лице или общо 5 800лв.
Неоснователно е заявеното от ищеца в първоинстанционното производство
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 5 500лв.
/платено в брой съгл. договор за правна защита и съдействие – л.85/. При
материален интерес от 103 595лв. минималното адвокатско възнаграждение,
съгласно чл.7ал.2, т.5 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, е 3 601,90лв. Така заплатеното адвокатско
възнаграждение не надвишава минималното такова в пъти, а и с оглед
фактическата и правна сложност на делото същото не е прекомерно. Или,
освен присъдените с първоинстанционното решение разноски от 3 898.19лв.,
следва да бъдат присъдени допълнително 1 901,81лв.
По разноските, сторени във въззивното производство.
С оглед основателността на въззивната жалба въззиваемата страна
следва да заплати на жалбоподателя разноски за въззивното производство в
пълен размер. Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК
същите са в размер на 1 500лв. – заплатено в брой адвокатско
възнаграждение, като е заплатена и ДТ за въззивно обжалване в размер на
603,42лв. Или общият размер на сторените от жалбоподателя разноски е
2 103лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК и чл.270 от
7
ГПК, Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №14/09.12.2021г., постановено по търг. д.
№46/2021г. по описа на окръжен съд К., в обжалваната част, с която в
производство по чл.422 от ГПК, е признато за установено съществуването на
вземане на ЕТ „А.-**-А.К.“ - гр.С., с ЕИК ********* от „Д.-****“ ООД -
гр.Д., с ЕИК *********, в размер на 30 170.82лв., представляващо
неизплатена главница по договор за заем с дата 08.03.2018г., ведно със
законната лихва, считано от 23.12.2020г. до окончателното изплащане на
сумата, за което вземане е издадена заповед №208/23.12.2020г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, изд. по
ч.гр.д. №546/2020г. по описа на РС – М., както и в частта, с която „Д.-****“
ООД е осъдено да заплати на ЕТ „А.-**-А.К.“ разноски за заповедното и
исковото производство в размер на 3 420.24лв., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЕТ „А.-**-А.К.“ - гр.С., с ЕИК *********
срещу от „Д.-****“ ООД - гр.Д., с ЕИК ********* иск за приемане за
установено, че съществува вземане на ЕТ „А.-**-А.К.“ - гр.С., с ЕИК
********* от „Д.-****“ ООД - гр.Д., с ЕИК *********, в размер на
30170.82лв., представляващо неизплатена главница по договор за заем с дата
08.03.2018г., ведно със законната лихва, считано от 23.12.2020г. до
окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед
№208/23.12.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК, изд. по ч.гр.д. №546/2020г. по описа на РС – М. –
като неоснователен.
ОСЪЖДА ЕТ „А.-**-А.К.“ - гр.С., с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ
„Д.-****“ ООД - гр.Д., с ЕИК ********* разноски за първоинстанционното
производство в размер на 1 901,81лв., както и разноски за въззивното
производство в размер на 2 103лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8
9