№ 312
гр. Благоевград, 23.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Катя Сукалинска
Моника Христова
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Въззивно гражданско дело
№ 20221200500219 по описа за 2022 година
Производството по настоящото в.гр.д.№219/2022г. по описа на Окръжен съд-
Благоевград е образувано по въззивна жалба вх.№65109/03.11.2021г., подадена от Б. М.
К., ЕГН **********, с.Д., общ.Г., Б., против Решение №8511/05.10.2021г. по гр.д.
№232/2021г. по описа на Районен съд-Гоце Делчев, с което е признато за установено,
че Б. М. К. дължи на „Е., ЕИК ****, седалище и адрес на управление ГР.С........., сума в
размер 3500 лв., частично от общо задължение в размер на 6780 лв. по Договор за
потребителски кредит №FL490644 от 01.09.2009г., както и сумата от 500 лв. частично
от общо задължение за договорна лихва в размер на 1204.50 лв. за периода от
01.05.2017г. до 27.03.2020г. /датата на обявената предсрочна изискуемост/, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
10.09.2020г. до изплащане на вземането. С решението Б. М. К. е осъдена да заплати на
ищеца и сумата от 330 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 80 лв. –
разноски в заповедното производство.
Във въззивната жалба се твърди, че длъжникът не е направил нито една погасителна
вноска по договора за кредит, поради което и съобразно клаузите на същия, кредитът е
станал автоматично предсрочно изискуем на падежната дата на първа погасителна
вноска - 01.10.2009г. Според жалбоподателя, считано от тази дата, до датата на
предявяване на претенцията, е изтекла десетгодишната погасителна давност. По
изложените съображения се настоява за отмяна на решението на районния съд и
отхвърляне на предявения иск като неоснователен.
В срока по чл.263 от ГПК е подаден отговор от насрещната страна, в който
въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се настоява за потвърждаване на
първоинстанционния съдебен акт като правилен и законосъобразен.
Окръжен съд-Благоевград, след като съобрази материалите по делото, приема
следното от фактическа страна:
Въззивната жалба е процесуално допустима – отговаря на изискванията за
редовност, подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна с правен
1
интерес срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да се разгледа
по същество.
От приобщените по делото доказателства се установява, че на 01.09.2009г. в Г.Д.
между „Ю.“ АД, ЕИК **** като кредитор, от една страна, и Б. М. К. и И.Д.К. като
кредитополучатели, от друга страна, бил сключен Договор за потребителски кредит
№FL490644, по силата на който Банката предоставя на кредитополучателя
потребителски кредит в размер на 6 780 лв. за текущи нужди. Съгласно чл.3 от
Договора, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката през първата
година от срока за издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 12%
/чл.3, ал.1/; за всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия
лихвен процент /БЛП/ на БПБ АД за потребителски кредити /който към момента на
сключване на договора е 12.75%/ плюс договорна надбавка в размер на 4.25 пункта
/чл.3, ал.2/; БЛП се определя от Съвета на директорите на банката или от комитет към
Съвета на директорите и подлежи на ежемесечно преразглеждане; промяната в БЛП се
приема при съществени промени в пазарните условия, свързани с
колебанията/измененията на борсовия курс/индекс и/или размера на лихвения процент
на финансовия пазар и др.; Промяната на БЛП и датата на одобрение на промяната от
компетентния орган на Банката се публикуват на интернет страницата на Банката и
обявление за промяната се поставя на видно място в банковите салони с указание за
датата на промяната на БЛП /чл.3, ал.5/. Съгласно чл.6 крайният срок за издължаване
на кредита е 01.09.2021г. По силата на чл.7 кредитополучателят погасява кредита на
равни анюитетни месечни вноски, посочени като брой и размер в Погасителен план,
включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска – 89.05 лв. – през първата
година от срока за издължаване на кредита и 109.30 лв. – за всяка следваща година до
крайния срок за издължаване на кредита. В чл.7, ал.2 са уредени условията, при които
Банката може да едностранно да промени размера на горепосочените погасителни
вноски. Съгласно чл.15 при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска от
главницата или лихвата по кредита, вземането на банката за възстановяване на целия
кредит става предсрочно изискуемо, като изискуемостта настъпва, без да е необходимо
каквото и да е волеизявление на страните. Договорът съдържа изрична клауза, която
урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица /чл.18
от Договора/. В чл.19 е предвидено, че всички уведомления и изявления във връзка с
договора следва да бъдат направени в писмени форма и ще се считат за получени, ако
достигнат до адресите на страните, посочени в договора; в случай, че някоя от страните
промени адреса си, посочен в договора, тя е длъжна да уведоми писмено другата
страна, като посочи новия си адрес, а до получаването на такова уведомление, всички
съобщения достигнали до стария адрес ще се считат за получени. Представен е
Погасителен план към договора за кредит, видно от който размерът на дължимата
договорна лихва по кредита възлиза общо на 8 716 лв., или общият размер на дълга с
главницата е 15 496.471 лв.
По делото е представен превод на стр.3 и стр.52 от Договор за прехвърляне на
вземания, сключен на 18.01.2016г. между „Ю.“ АД /прехвърлител/ и „Е. /приобретател/
и Приложение №1 – Потвърждение за извършена цесия. „Ю.“ АД е упълномощило „Е.
във връзка с Договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016г., да уведоми
длъжниците за прехвърлянето към „Е. на вземанията на Банката срещу физическите
лица-длъжници, произтичащи от договорите за кредит – предмет на Договора за
прехвърляне на вземания. По делото е приложено Уведомително писмо с изх.
№143/24.03.2020г., изходящо от адв.П.В. – пълномощник на „Е., и адресирано до
ответника Б. М. К., с което се уведомява, че с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 18.01.2016г. задължението й към „Ю.“ АД, произтичащо от Договор за
потребителски кредит №FL490644/01.09.2009г., е прехвърлено на „Е.. Към исковата
молба е приложено и Уведомително писмо изх.№161/24.03.2020г. от адв.П.В. и
адресирано до ответника Б. М. К., с което се уведомява, че цялото задължение по
2
договора е обявено за предсрочно изискуемо. Двете писма са изпратени по куриер с
обратна разписка и на 27.03.2020г. са се върнали невръчени с отбелязване, че
получателят не живее на адреса.
На 11.09.2020г. ищецът „Е. е подал в Районен съд-Гоце Делчев заявление вх.
№5213/11.09.2020г. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК срещу ответника Б. М. К., по което е образувано ч.гр.д.№780/2020г. по
описа на Районен съд-Гоце Делчев. Съдът е уважил заявлението и е издал в полза на
заявителя срещу длъжника Заповед за изпълнение на парично задължение
№59/14.09.2020г. по ч.гр.д.№780/2020г. по описа на Районен съд-Гоце Делчев за
следните суми: 3 500 лв. главница, дължими по Договор за потребителски кредит, 500
лв. – договорна лихва за периода от 01.05.2017г. до 27.03.2020г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 10.09.2020г.
до изплащане на вземането, както и сторените разноски по делото – 80 лв. за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. В законоуставеновия срок
ответникът Б. М. К. е подала възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта за
изпълнение.
Пред първата инстанция е допусната и назначена съдебно-икономическа експертиза,
изготвена от вещото лице К.П.. От експертното заключение се установява, че след
направени справки /извлечение от „Ю.“ АД/ кредитополучателят Б. М. К. е усвоила
потребителски кредит от 6780 лв. Кредитополучателят Б. М. К. е правила плащания по
предоставения заем, които не са били достатъчни за погасяване на лихвата и
главницата, като с вноските се е погасявала само лихвата по кредита. Към дата
18.01.2016г. задължението на Б. М. К. възлиза на 7 804.50 лв., включващи 6 780 лв.
главница, 994.50 лв. лихва и 30 лв. – такси. След направена справка с „Е. след тази дата
Б. М. К. не е извършвала плащания, като задълженията й към 11.08.2021г. възлизат на
8 607.70 лв., включващи 1 717 лв. – лихва, 6 780 лв. – главница, 110 лв. – такси.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е
приел, че ответникът е надлежно уведомен за обявяване на предсрочната изискуемост
на кредита и за извършената цесия по силата на чл.19 от Договора. Приел е за
неоснователно възражението за погасяване на задълженията по давност, доколкото
давностният срок бил започнал да тече от датата на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем - 27.03.2020г.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Ищецът основава претенцията си на Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 18.01.2016г., по силата на който му било прехвърлено вземането на „Ю.“
АД към ответника Б. М. К., произтичащо от сключен Договор за потребителски кредит
№FL490644/01.09.2009г. Кредиторът-цесионер се позовава на настъпила преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предсрочна
изискуемост на вземанията по договора, като твърди, че съобщение за предсрочната
изискуемост и за цедирането на вземането е връчено на длъжника на 27.03.2020г. при
условията на чл.19 от Договора, уреждащ т.нар. фингирано връчване.
В настоящото производство по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр.
с чл.415, ал.1 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже: сключването на валиден договор
за кредит, по силата на който за ответника е възникнало задължение за погасяване на
усвоената сума при условията и сроковете, уговорени в договора; че вземането на
кредитора по договора е изкупено от ищеца по силата на валиден договор за цесия;
размера на претендираните вземания; че ответникът е надлежно уведомен за
извършената цесия, както и за настъпила предсрочна изискуемост на кредита.
От представения по делото Договор за потребителски кредит
№FL490644/01.09.2009г. безспорно се установява възникването на валидно
облигационно правоотношение между „Ю.“ АД /сега „Ю.“ АД/, като кредитор и Б. М.
К. като кредитополучател. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
доказва, че кредитът е изцяло усвоен, поради което за ответника е възникнало
3
задължение за неговото погасяване съобразно условията на сключения договор.
Доколкото ищецът се позовава на придобиване по силата на цесия на вземанията на
банката срещу ответника, то съдът е длъжен да изследва наличието на посоченото
основание, обосноваващо материалноправната легитимация на ищеца, тъй като същото
касае основателността на иска. При разпределение на доказателствената тежест по
делото на ищеца изрично е указано, че следва да установи наличието на валидно
цесионно правоотношение, което да го легитимира като кредитор на ответната страна.
За доказване на този факт, ищецът е представил съответни доказателства, приложени
към исковата молба. Според настоящия съдебен състав обаче, същите не са
достатъчни, за да легитмират ищеца като носител на претендираното спорно
материално право. Съдът констатира, че по делото не е представено копие от Договора
за цесия от 18.01.2016г., сключен между „Ю.“ АД и „Е.. Представен е единствено
превод на стр.1 и стр.53 от договора, от които е видно единствено кои са страните по
договора и какви са приложенията към същия. От така представените две страници не
става ясно какъв е предметът на сключения договор, респ. правата и задълженията на
страните по договора, които се определят от съдържанието на договора, а не от
наименованието му. Не става ясно дали действително се касае за договор за цесия,
респ. дали предметът му е прехвърляне на вземания, които следва да бъдат
индивидуализирани по основание, размер, субекти, вкл. следва да съществува яснота в
какъв обем се прехвърлят правата. От договора, във вида, в който е представен, не
може да се направи извод какъв е предметът на този договор, респ. ако се касае за
цесия – какво точно е цедирано, вземането към ответника предмет ли е на процесния
договор и какво е по размер за главница и лихви, и в какъв обем се прехвърля.
Представеното Приложение №1, в което фигурира задължението на ответника по
Договор за кредит №FL490644/01.09.2009г. не може да бъде отнесено с категоричност
към конкретния Договора за цесия от 18.01.2016г., доколкото предвид липсата на
конкретизация, приложението може да касае друг договор, сключен между други
страни. В този смисъл с ангажираните доказателства ищцовата страна не успя да
докаже при условията на пълно и главно доказване, че по силата на договор за цесия е
придобила претендираните вземания в посочените размери спрямо конкретния
ответник. Следва да се има предвид, че съгласно съдебната практика, съдът не е
длъжен да указва на страните, че представените доказателства не са достатъчни. Той
има задължение само да следи дали представените доказателства са допустими
/Определение №24/11.01.2017г. по гр.д.№2841/2017г. на ВКС, III г.о.; Решение
№314/13.07.2012г. по гр.д.№899/2011г. на ВКС, IV г.о./.
Ето защо настоящият въззивен състав намира, че ищецът не успя да докаже
съобразно доказателствената тежест, която носи, че притежава претендираните от него
вземания. След като не е установил материалноправната си легитимация, т.е.
качеството на кредитор спрямо ответника, резултатът е неоснователност на
претенцията му и следващото от това отхвърляне на същата.
Следва да се отбележи, че ищцовата страна не е доказала претенцията си и по
размер. Изготвеното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, в който вещото
лице се е ограничило единствено до това да посочи какъв е размерът на задълженията
на ответника по данни на ищеца, не е достатъчно за доказване на размера на
процесните притезания. В исковата молба ищецът сам твърди, че ответната страна е
правила погашения. Вещото лице е посочило, че с тях е погасявана дължимата
договорна лихва. Следва обаче да се има предвид, че клаузите на чл.3, ал.2 и ал.5 от
договора за кредит, предвиждащи, че БЛП се определя периодично от кредитора, са
неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП. С тези клаузи, промяната на
базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е
посочена методика за промяната му, с която да може да се аргументира основателна
причина по чл.144, ал.2, т.1 от ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно
чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, поради което по отношение на тези клаузи посочените
изключения не са приложими. Кредитополучателят не е получил предварително
4
достатъчна конкретна информация, за начина по който банката може едностранно да
промени цената на предоставената финансова услуга. При това положение се създава
възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на изискването за
добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и задълженията на страните
по договора за банков кредит, поради което клаузите са неправноправни по смисъла на
чл.143 от ЗЗП, респ. нищожни. Неприложими в случая са и първоначалните условия на
договора относно размера на възнаградителната лихва по погасителен план, тъй като
съобразно размера й тази уговорка противоречи на добрите нрави. В случая
уговорената възнаградителна лихва в размер на 8 716.47 лв. /128.56 % от размера на
дълга и почти със 100% повече от трикратния размер на законната лихва, нарушава
принципа на справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване на
икономически по-силната страна за сметка за по-слабата.
За пълнота на изложението съдът намира, че следва да обсъди възражението на
жалбоподателя за изтекла погасителна давност. Ответната страна счита, че
предсрочната изискуемост е настъпила автоматично с неплащането на първата вноска
по кредита, от когато е започнала да тече и давността за погасяване на задължението по
договора. Съдът намира тези доводи за неоснователни по следните съображения:
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от
общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната страна и
при наличието на две предпоставки: обективния факт на неплащането и упражненото
от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й /т.18 на Тълкувателно решение
№4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Волеизявлението на банката -
кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено
позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 от ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в
договора, които дават право на кредитора да упражни правото си.
Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен
брой вноски или при други обстоятелства, кредитът става предсрочно изискуем, и без
да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие,
ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника-
кредитополучател /Решение №135/21.09.2017г. по т.д.№565/2016г. на ВКС, I т.о./.
Касае се за възможност, която кредиторът би могъл да реализира ако желае, по негова
преценка /Решение №44/05.06.2017г. по гр.д.№60073/2016г. на ВКС, III г.о./.
Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в
полза на кредитора /Определение №25/11.01.2011г. по ч.гр.д.№847/2010г. на ВКС/.
По изложените мотиви, неоснователни са доводите на длъжника, че предсрочната
изискуемост е настъпила автоматично на основание чл.15 от Договора с неплащането
на първата вноска по кредита на падежната дата 01.10.2009г. Поради това и от
посочената дата не е започнала да тече давността за погасяване на задължението по
договора. Трайно установена е практиката на ВКС, че при разсрочването на едно
парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане
на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи,
не се касае за периодични плащания по смисъла на чл.111, б.„в” от ЗЗД, а представлява
уговорка за изпълнение на задължението на части /чл.66 от ЗЗД/. Ето защо, приложима
по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД,
изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката
3-годишна давност по чл.111, б.„в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните
погасителни вноски /Решение №38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ВКС, II т.о./.
5
Предвид изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че
първоинстанционният съдебен акт следва да бъде отменен и вместо него да бъде
постановено отхвърляне на предявените искови претенции.
С оглед изхода на спора, на жалбоподателя следва да бъдат присъдени сторените
разноски пред настоящата инстанция в размер на 90 лв. за платена държавна такса и
300 лв. за платено адвокатско възнаграждение, съобразно представения договор за
правна защита и съдействие.
Водим от горното, Окръжен съд-Благоевград
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №8511/05.10.2021г. по гр.д.№232/2021г. по описа на Районен
съд-Гоце Делчев, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено, че Б. М. К., ЕГН
**********, с.Д., общ.Г., Б., дължи на „Е., ЕИК ****, седалище и адрес на управление
ГР.С........., представлявано от Р.И.М.Т., сума в размер 3500 лв., частично от общо
задължение в размер на 6780 лв. по Договор за потребителски кредит №FL490644 от
01.09.2009г., както и сумата от 500 лв. частично от общо задължение за договорна
лихва в размер на 1204.50 лв. за периода от 01.05.2017г. до 27.03.2020г. /датата на
обявената предсрочна изискуемост/, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението – 10.09.2020г. до изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА „Е., ЕИК ****, седалище и адрес на управление ГР.С.........,
представлявано от Р.И.М.Т. да заплати на Б. М. К., ЕГН **********, с.Д., общ.Г., Б.
сумата от 390 лв. /триста и деветдесет лева/, представляваща сторени разноски пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6